Ако разпространявате този материал, молим ви да го правите безплатно, без да го променяте и да посочите източника.
http://christian-books.hit.bg
Преводач: Юлия Борисова

Т Е Р Т У Л И А Н

ОТНОСНО ИДОЛОПОКЛОНСТВОТО

I.

Най-голямото престъпление на човешкия род, злодеянието, което съдържа в себе си всички останали, причината за осъждението ни – това е идолопоклонството. Независимо че всяка недобросъвестна проява сама за себе си е осъдена отделно, истината е, че всички имат за основа идолопоклонството. Забравете имената им, вижте плодовете им. Идолопоклонството е и убийство. Вие ще ме попитате кого е убило? Аз чета в Писанията: „Убиец не на чужденец, нито на враг, а на самия себе си.” По какъв начин? Чрез заслепеността си. С какви оръжия? С нашите обиди към Бога. С колко наранявания? Толкова, колкото са и изневерите. Кой ще отрече, че този, който не признава идолопоклонството за убийство, е изгубил душата си? Само така ще познаете, че е неверен и порочен. Всеки, който служи на фалшиви богове, без съмнение изопачава истината. Всяка промяна на истината е изневяра. По този начин се потапя в блудство. Кой може да се посвети на нечисти духове, без да се опетни и измърси? Още повече, Святото Писание си служи с думата „блудство” за да покаже идолопоклонството. Кражбата се състои в това да отнемеш благата на другия или да отречеш, че му дължиш нещо. Кражбата от човек се счита за голямо престъпление. Идолопоклонството краде от Бога, ограбвайки уважението, което човекът Му дължи. Прехвърля го към други обекти и така прибавя тежко оскърбление към дребната кражба. Щом кражбата, блудството и изневярата причиняват смърт, то идолопоклонството няма как да не е виновно за убийство.

След тези зловещи престъпления, способни да унищожат спасението, идват още много, наречени с различни имена. Обособени отделно, те се възпроизвеждат в идолопоклонството. В него се включват всички светски пожелания. Какво би представлявала церемонията на идолопоклонството без богатството, блясъка и суетните украшения на обреда? Тук се включват нечистите желания и пиянството, тъй като езическите тържества са посещавани единствено на задоволяване на най-просташките апетити. Те включват и несправедливостта. Какво може да бъде по-несправедливо от това, което не зачита Бащата на всяка справедливост? Идолопоклонството е суета, защото изцяло се основава на нея. Включва също и лъжата, защото същността му е лъжа. Ето така всички престъпления се събират в него и самото то е във всяко престъпление.

Всички грехове са обида към Бога, а всичко, което Го обижда, идва от демоните и злите духове, на които идолите са посветени. Затова изобщо не трябва да се съмняваме, че щом някой върши грях, извършва именно това престъпление – идолопоклонство. Това, което прави, принадлежи на господарите на идолите.

II.

Всички тези престъпления се вършат в тяхно име и идолопоклонството си остава това, което е. Една враждебна на Бога недобросъвестност, едно естество толкова богато с грях, развиващо множество разклонения, които се разделят на толкова поточета! Всичко това е напълно достатъчно, така че дори да го изолираме от последиците му, остава още толкова много, че е възможно да се излъжем за размерите му. Всъщност, идолопоклонството събаря слугите на Бога не само чрез невежество, но и чрез тайно съгласие. По-голямата част от хората приписват на идолопоклонството само изгарянето на аромати, убиването на жертви и някои други жертвоприношения или действия на жреците и свещениците. Почти същото е да си представиш, че прелюбодействието се състои само в целувките, прегръдките и любовния акт, а убийството само в проливане на кръв и смъртта на жертвата. Бог обаче дава на тези думи много по-широко значение, когато поставяйки недобросъвестността при похотливостта, обявява всеки прелъстителен поглед и всяко порочно душевно вълнение за прелюбодейство. Също така обявява за убийство всяко изречено проклятие, всяка хула, всеки гняв и още повече всяка липса на милост към братята. Същото ни казва и Йоан: „Този, който мрази брат си е убиец.” Иначе и дълбоката злоба на дявола, и правилата, с които Бог ни предпазва от безбройните му капани, биха се ограничили до много малко неща, ако трябва да бъдем съдени за престъпления, срещу които и самите народи налагат наказания. Как „нашата праведност ще бъде по-обилна от тази на книжниците и фарисеите” както Бог е заповядал, ако ние не разпознаваме до къде се простира злината на неправдата, която ни противостои? Тъй като идолопоклонството е изворът на несправедливостта, трябва първо да се застраховаме срещу разпространението му, признавайки че то не съществува единствено във външните действия.

III.

Някога изобщо не е имало идоли. Преди майсторите на тези чудовищни новости да станат многобройни, храмовете са били празни, а стените им – голи, както свидетелстват още на някои места останките от древността. Въпреки че идолопоклонството вече е съществувало, ако не под това име, то най-малко чрез делата си. Защото все още може да бъдеш виновен за идолопоклонство извън храма и без да имаш идоли. Веднага щом дяволът въведе в света производителите на статуи, картини и други изображения от всякакъв вид, това просташко дело, от което произлязоха всички човешки беди, прие форма и име, произлязло от идолите. От този момент всяко изкуство, което произвежда идоли, под една или друга форма, става извор на идолопоклонство. Няма значение дали един образ излиза от ръцете на гравьор, скулптор или фригийски майстор на бродерии. Безразлично е дали този образ е цветен и изработен от гипс, камък, сребро, бронз или плат. Тъй като идолопоклонството съществува дори без идоли, няма значение от какъв вид, от каква материя или форма е, щом веднъж се появи. Нека не си въобразяваме, че идол е само една посветена статуя според човешките разбирания. Тук е от значение етимологията на думата. „Eildoj” на гръцки отговаря на „форма” или „образ”; „ei | dolon” е умалителна форма на думата, също както от форма (вид, изглед) ние сме направили „формула”. Ето защо всяка малка или голяма „форма” трябва да бъде наречена идол. Следователно всяка работа и служба, отнасяща се до идолите, каквато и да е тя, е идолопоклонство. Производителят на идоли и изображения е виновен за същото престъпление не по-малко от евреите, които не бяха наполовина идолопоклонници когато осветиха образа на теле, а не на човек.

IV.

Бог ни заповяда както да не изработваме идоли, така и да не ги обожаваме. Това е така, защото е необходимо едно изображение да съществува, за да му се покланяме. Забранено е да го изработваме, защото не ни е разрешено да го обожаваме. От тук следва, че за да бъде изкоренено идолопоклонството, Божият закон заповядва: „Да не си правиш изобщо идоли.” После добавя: „нито някакво подобие на това, което е на небето, в морето и на земята.” Забраняват се на Божиите слуги всички тези изкуства по лицето на цялата вселена. Енох вече беше предрекъл, че демоните ще превърнат в идолопоклонство всички вещества и материи на света, всичко, което се намира в небето, морето и на земята за да се посветят ангелите вероотстъпници на толкова много божества пред лицето на Бога. Ето защо за развратеното и заблудено човечество всичко е бог, всичко с изключение на Твореца, създател на всички неща. Образите на това, което Той е създал са идоли, посвещаването им – идолопоклонство. Във всички престъпления на идолопоклонството, всички майстори на идоли са отговорни, независимо какви са те. Енох предварително осъжда заедно занаятчията и този, който им се покланя. Другаде е писано: „Грешници, кълна се, че когато дойде денят за отмъщение и гибел, правосъдието ще е готово. Всички вие, които обожавате камъни, които изработвате образи от злато, сребро, дърво, камък и глина и служите на призраци и нечисти духове и всякакви други грехове, знайте, че те няма да ви помогнат. Исая (44:8) казва: „Вие сте ми свидетели, има ли друг Бог освен Мен?” Тогава не са съществували скулптори, нито майстори на други изображения, хора суетни, които правят каквото им харесва и което няма да им послужи за нищо. Какво проклятие хвърля по-надолу (ст.20) върху производителите и поклонниците на образи, завършвайки с думите: „Знайте, тяхното сърце е пепел и прах, никой от тях няма да избави душата си.” По този повод Давид се провиква: „Прилича ли на тях това, което правят? Какво да добавя аз, човек с малка памет?” Защо цитирам Писанията? Като че ли гласът на Святия Дух не е достатъчен или пък можем да поставим под съмнение това, че Господ е проклел и осъдил производителите на изображения, преди още да е проклел и осъдил за това обожателите им.

V.

По-нашироко ще отговорим на посочените доводи от тези занаятчии, които никога не трябваше да бъдат приети в Божия дом, ако добре познавахме Божия закон. Някои имат навик да противоречат, като казват: „Нямам друг начин и средства за живот.” Можем ли да попитаме веднага: „Какво ти е необходимо за да живееш?” Какво общо има между Бог и теб, ако се основаваш върху собствените си закони? Освен това, как се осмеляваш да се опираш на Писанията, цитирайки думите на апостола: „Всеки да остане в положението, в което е бил.” Това трябва ли да се тълкува и разбира, че можем да упорстваме в греха, тъй като няма никой, който да не се е намирал в него? Нали Исус затова слезе – за да ни освободи от греха? Той ни заповядва „да работим като Него и всички от труда на ръцете си да живеем.” Ако мислим, че всеки труд ни е препоръчан, да не забравяме крадците и играчите – те живеят също от труда на ръцете си; разбойниците също използват ръцете си, за да се прехранват. Същото се отнася и за фалшификаторите, защото не с краката, а с ръцете си правят измами. Що се отнася до комиците, те използват не само ръцете си за да се прехранват, но и всички други части на тялото си. Можете да отворите с пълно безразличие Църквата за всички издържащи живота си от труда на ръцете си, без да разграничавате занаятите, които законът на Бога не приема.

На нашето заключение, че е забранено всякакво изображение, някои отговарят: Защо Мойсей издигна в пустинята бронзова змия? Изображенията, направени за да представят символично и по изключителен начин някои събития, са далеч от това да не спазват закона и в действителност представят истината такава, каквато е. Освен това, да си вадим от тук доводи срещу закона е все едно да припишеш на Всевишния непостоянство, както правят последователите на Маркион, които унищожават Бога, отричайки Неговата неизменност.

Според тях, Той тук забранява нещо, което е заповядал другаде. Може би забравяме целта, с която бе поставена бронзовата змия между небето и земята. Тя символизираше кръста на нашия Господ, който трябваше да ни освободи от змиите, тоест от ангелите на дявола. В същото време изображението й представяше самия дявол, вече унищожен. Може би смисълът на този образ беше разкрит по-достойно по друг, различен начин, когато апостолът обяви: „Това, което се случваше на народа, беше само образ на това, което трябваше да се случи с нас.” За наше щастие, Същият Господ, Който със закон забрани да правим каквото и да е изображение, заповяда с едно изключително предписание да издигнем образа на змията. Ако се покланяш на съшия Бог, ето закона Му: „ Да не си правиш дялани изображения.” Искаш ли да се опираш на точната заповед, забраняваща изграждането на образ, направи като Мойсей: почакай и не бързай да издигаш някоя статуя против закона, преди Бог да ти заповяда.

VI.

Дори и да нямаше Божи закон, който да ни е забранил да изработваме идоли, дори да не съществуваше заплахата за проклятие от Святия Дух към техните производители и почитатели, достатъчно е да погледнем тайнствата, за да се убедим, че тези производства са в противоречие с нашата вяра. Означава ли, че сме се отказали от дявола и ангелите му, щом продължаваме да ги правим? Как можем да твърдим, че сме се отказали доброволно от тези, с които живеем, мога да кажа, благодарение на които живеем? Как можем да мразим тези, на които дължим живота, храната и дрехите си? Можеш ли да отхвърлиш с устата си този, когото признаваш с ръцете си? Или да разрушиш с думи направеното на дело? Да проповядваш един единствен бог, ти, който правиш мнозина такива? Да проповядваш истинския Господ, правейки други измислени и въображаеми?

Някой ще ми каже: Аз ги правя, но не ги обожавам. Като че ли е възможно да има различни причини, поради които е забранено производството им и поклонението пред тях. Всъщност и двете еднакво оскърбяват Бога. Ти наистина ги почиташ, предлагайки ги да бъдат обожавани; обожаваш ги не с някакво просташко посвещение, а със собствения си дух. Не им предлагаш като жертва живота на някое животно, а душата си. Принасяш в жертва ума си, със собствената си пот изливаш жертвено вино пред тях, а твоето майсторство е тамяна, който кадиш в тяхна чест. За идолите ти си повече от свещеник, защото именно благодарение на теб имат жреци. Твоят занаят превръща едно измамно име в божество.

Ти казваш, че не се кланяш на божествата, които правиш. Те не те признават за поклонник; тези, на които принасяш най-скъпата, най-важната за живота и най-славната жертва – твоето вечно спасение!

VII.

Един ревностен вярващ човек би говорил цял ден на тази тема с голяма болка, виждайки как един християнин оставя идолите за да дойде на църква. Да излезеш от ателието на дявола, за да влезеш в Божия дом; да вдигаш към създателя същите тези ръце, които до преди малко са създавали идоли; да се покланяш на Бога с ръцете, които навън прославят сами себе си в произведенията си; да се приближаваш до тялото на нашия Господ с ръце, които извайват телата на демоните.

Щеше да е по-малко възмутително, ако само приемаха, и то не от Божията ръка това, което омърсяват. Те обаче стигат до там, че дават на другите оскверненото. Производителите на идоли са били приети в свещената организация на Църквата. Какъв позор! Юдеите потопиха ръцете си само веднъж в кръвта на Спасителя, а тези разкъсват тялото му всеки ден. Светотатствени ръце, които трябва да бъдат отсечени! Тези нечестивци трябва да знаят, че не е казано случайно: „Ако ръката ти се съблазнява, отрежи я.” Кои ръце заслужават повече от други да бъдат отсечени, ако не тези, които всеки ден възмущават тялото на Исус Христос.

VIII.

Има още голям брой професии, които, без пряко да се отнасят към производството на идоли, са не по-малко замесени в същото престъпление, защото без тях идолите са нищо. Какво значение има дали строиш, украсяваш и издигаш един храм, олтар, светилище или произвеждаш метални остриета, украшения за идолите или ниша, предназначена за поставянето им. Най-срамният занаят не е този, който прави божествата, а който им дава величието.

Ако нуждата от луксозни предмети е толкова голяма, има множество други начини да се произвеждат средствата за съществуване без да се нарушава законът, тоест без да се правят идоли. Скулпторът може да прави стени, да поправя покриви, да изгражда водохранилища, да прокарва корнизи и да дълбае в стените орнаменти, които изобщо да не приличат на статуи и други изображения. Художникът, скулпторът, който извайва от камък или излива от бронз, и гравьорът знаят да правят неща, отговарящи на тяхното изкуство и то много по-лесни за изпълнение от образите. Още повече, не може ли този, който рисува образ, да нарисува шахматни квадрати? За ръката, която е изваяла езическия бог Марс от липа, направата на гардероб ще бъде като игра. Няма занаят, от който да не са произлезли други или да не са родствени с тях. Всички те се преплитат и имат толкова разклонения, колкото са и човешките желания. Ще ми кажете, че въпросът за заплатата и печалбата е важен. Без съмнение, но по-големите продажби компенсират незначителните цени. Много ли стени се нуждаят от картини и статуи? Колко храмови светилища са издигнати в чест на фалшиви богове? За сметка на това колко къщи, съдилища, бани, квартали! Всеки ден се позлатяват сандали и обувки, но не и Меркурий и Серапис. Общественият лукс ще стигне за да изхранва занаятчиите, тъй като суетата и амбицията са по-разпространени от суеверието. Светската слава ви струва повече чинии и прибори, отколкото служенето на идоли. От любов към разкоша ще се купуват повече венци, отколкото на езическите празници. Тъй като ние насърчаваме всички занаяти да спрат да произвеждат идоли и всичко, което се отнася до тях и тъй като това са доста предмети, общи и за идолите и за хората, е необходимо да се пазим да не би изработеното от ръцете ни да послужи при служенето на идолите. Ако не вземаме необходимите предпазни мерки, не мисля, че ще бъдем чисти от заразата на идолопоклонството, тъй като знаейки истината ще поставим в услуга на демоните нашия труд.

IX.

Между многото различни занаяти забелязваме все още някои професии, свързани с идолопоклонството. За астролозите изобщо няма нужда да говорим, но тъй като един от тях ме предизвика преди няколко дни, опитвайки се да оправдае упражняването на тази професия, към която принадлежи, ще кажа няколко думи. Няма да говоря за това, че астролозите почитат идолите, чиито имена изписват на небето като им приписват всемогъществото на Бога. Хората решават, че не трябва да се обръщаме повече към Бога от момента, в който нашите съдби са неизменно направлявани от звездите. Знам само едно: Ангели, непокорни на Бога и отдадени на женска любов са измислили тези празни науки и затова са били осъдени от Него. О, Божия мъдрост разпростираща се до земята, дори невежеството свидетелства за теб! Звездобройците и техните ангели са изгонени. Рим и Италия са забранени за тях, както и небето – за ангелите им. Наказанието с изгнание достига наведнъж господари и ученици.

Някои ще кажат: „Магьосници и астролози дойдоха от изток.” Знаем какви отношения обединяват магията с астрологията. Звездобройците бяха първите, които известиха раждането на Исус Христос и които Му занесоха подаръци. В този смисъл са били полезни на Христос. Какво следва от това? Трябва ли да заключим, че тяхната религия сега ги закриля заедно с астролозите? Днес знанието идва от Христос; Неговата звезда, а не тези на Сатурн, Марс и други умрели, наблюдаваме и обявяваме. Тази наука е допускана и търпяна до идването на Благата вест. Щом веднъж Исус се е появил на хоризонта, никой не трябва да си позволява да изчислява по звездите раждането на когото и да е. Това миро, тази смирна и златото, което дадоха на бебето Христос, бяха като завършек на жертвоприношенията и на светската слава, която Христос трябваше да унищожи. Ето защо чрез един сън изпратен без съмнение от Бога, Той им каза да се върнат в родината си, но по друг път, тоест да изоставят сектата си. Това изобщо нямаше за цел да ги отдалечи от преследването на Ирод, който всъщност изобщо не ги проследи, пренебрегвайки по кой път са си отишли, защото не го интересуваше по кой път са дошли. Истината е, че в това трябва да виждаме правилния път и истинското знание. Също както им беше препоръчано да ходят от тогава нататък в други пътеки. Това бяха този вид магии, придружени с чудеса, които бяха воювали дори срещу Мойсей. Божието търпение ги понасяше до появата на Евангелието. От този момент нататък, Симон магьосникът, вече покръстен, но изпълнен все още с нещо от предишното си учение на фокусник, когато поиска да прибави чрез парите си към своето изкуство Святия Дух, беше прокълнат от апостолите и отхвърлен от вярата. Един друг магьосник, който пред проконсул Сергий Паулус се противопоставяше на същите апостоли, беше наказан и загуби зрението си. Така без съмнение са се отнасяли апостолите към всички други астролози, които са срещали. Тъй като магията винаги е била наказвана, астрологията също е осъдена като част от същия вид. От появата на Евангелието няма нито софисти, нито гадатели и магьосници, които да не са наказани за пример. „Къде е мъдрият, книжникът и ученият на този век? Бог не посрами ли мъдростта на света?” Ти не знаеш нищо звездоброецо, щом не знаеш, че трябва да станеш християнин. Ако знаеше, трябваше също да знаеш, че това изкуство не ти служи за нищо, иначе би ти предсказало, че самото то е заплашено от разруха, така както предсказва всички големи революции. „Нямате никакво участие в тази милост и нищо не можете да искате.” (Деяния 8:21) Този, чиито ръце и компас мамят с небето, не може да се надява на небесното царство.

X.

Трябва да се занимаем също с преподавателите в училищата и по-специално с учителите по литература. Без съмнение това, което правят, има много общо с идолопоклонството. Те трябва да проповядват боговете на различни народи, да обясняват имената, родословията, митовете и всичко, с което са украсени и преувеличени техните истории. Освен това, трябва да съблюдават празниците и обредите им в замяна на налозите, които получават. Кой учител, ако няма списъка на седемте идола, ще се въздържи от кинкатриите? Той посвещава на Минерва първия доход, получен от всеки нов ученик. Дори и да не се е продал на някой идол, можем да го наречем идолопоклонник. Най-малко заради думите му. Мислите ли, че ще бъде по-малко омърсен увеличавайки известността и почестите на един идол, вместо да чества празниците в памет на Минерва и Сатурн, които и последният роб е задължен да чества? Добавете и това, че трябва да получава подаръци, да празнува Седемте хълма, деня на зимното слънцестоене, да носи подаръци на гробовете на умрелите. Необходимо е да се украсяват училищата с гирлянди в чест на Флора. Жриците и едилите свещенодействат в училищата, а те са затворени заради честванията. Същото важи и за рождените дни на идолите. Няма пищно празненство на дявола, което да не е посветено. Може ли да смятаме, че това кощунство е недостойно за християните, ако е разрешено за учителите?

Знам, че някой ще каже: Щом не е разрешено на Божиите слуги да преподават литература, значи не трябва и да я изучават. Как тогава да получат необходимите знания? Нали трябва да се научат да мислят и действат, а литературата е ключ за разбиране на живота. Как да отхвърлят светското обучение, щом без него не може да има религиозно? Нека разберем до къде се простира необходимостта от това образование. Не можем ли да приемем една част и да отхвърлим друга? Първо, по-разумно за един християнин е да учи литература, отколкото да я преподава. Да се учиш и да преподаваш са доста различни неща. Ако вярващ преподава, няма съмнение, че когато обяснява учение, пълно с фалшиви богове, той го оценява; общувайки го потвърждава; разказвайки, свидетелства за него. Дори нарича идолите „богове”. Законът, както всички знаем, не разрешава това, както и да се употребява името на Бога напразно. Какво представлява самото начало на обучението? Началните основи на вярата, хвърлени в полза на дявола. Само не ме питайте дали е виновен в идолопоклонство този, който преподава за идолите! Когато вярващият се обучава обаче, ако има съзнание и то отдавна за това, което е, той нито приема, нито получава тези детинщини. Ако току-що е повярвал? С предимство ще вярва в това, което е научил първо – Бог и вярата в Него. Всичко останало ще отхвърли и няма да го приеме. Ще бъде в безопасност също като този, който взема от ръката на невежия отрова и не я изпива. Така е извинен от необходимостта да се обучава. Още повече, че е много по-лесно да откажеш да преподаваш литература, отколкото да я учиш. Така ще бъде по-лесно и на вярващия ученик да си забрани участието в опетняващите частни или обществени езически тържества, отколкото на учителя да се въздържа от тях.

XI.

Колкото до търговията, в нея намираме начело на всички престъпления алчността – корен на всяко зло, държаща здраво много вярващи, които отпадат от вярата. На друго място апостолът нарича алчността идолопоклонство. Следва лъжата, която служи на алчността. Не казвам нищо за престъплението на клетвата, тъй като не е разрешено дори да се заклеваме. Дали търговията е подходяща за един слуга на Бога? Ако премахнем алчността, причината за печалбата, необходимостта да се занимаваш с това изчезва. Нека съществува законна печалба, която да не е в следствие от съблазните на алчността и лъжата. Вярвам обаче, че дори тогава се сблъскваме с идолопоклонството, защото този занаят, който обогатява всички демони, принадлежи на неговите ум и душа. Не е ли търговията началото на идолопоклонството? Има ли значение, че същите стоки (като тамяна и другите благовония), предназначени за използване в култовете, служат също за лечение на болни и при погребенията? Чрез блясъка на жречеството и жертвоприношенията, снабдявани от вашите загуби, умора, опасности, изчисления, пътувания, сделки, не се ли превръщате единствено в доставчици на идоли? Никой няма да отрече, че този упрек може да бъде повдигнат срещу всички видове търговия. Колкото по-тежки са престъпленията, толкова повече грижи изискват заради големината на опасностите. Трябва да можем не само да си ги забраняваме, но да се откажем от нещата, чрез които се извършват. Всъщност, независимо, че друг извършва грях, за мен е важно аз да не бъда негов инструмент. Не трябва да помагам на никого за нещо, което на мен не ми е позволено. От момента, в който нещо ми е забранено, трябва да ми е ясно, че не бива да му служа. След като сладострастието ми е забранено, не трябва да го подпомагам у никой друг нито с действие, нито със съгласие. Трябва да стоя далеч от публичните домове, да призная, че не мога да упражнявам подобна професия, нито в моя полза, нито в полза на друг. Законът срещу убийството отстранява от църквата учителя по фехтовка. Той би могъл да извърши сам това, което преподава.

Ето още едно близко сравнение. Един доставчик на животни, предназначени за жертвоприношенията, приема вярата. Ще му позволите ли да продължи търговията си? В случай, че някой християнин предприеме подобна дейност, ще бъдете ли съгласни да остане в църквата? Не мога да си представя, че ще затворите очи пред един търговец на благовония. Единият е доставчик на кръв, другият – на парфюми. Преди идолите да напълнят света, идолопоклонството макар и още просташко, упражняваше свещенодействие с миризми. В наши дни същото това дело може да се върши без идол, само с изгаряне на няколко благовонни треви. Сигурно е, че най-необходимият човек за демоните е производителят на миризми за изгаряне, защото идолопоклонството ще мине по-лесно без идоли, отколкото без парфюми. Обръщам се към съвестта на самата вяра. Ако християнин занимаващ се с това, мине покрай храмове, ще плюе ли върху жертвеника, димящ благодарение на неговите грижи? Как ще изгаси огъня, който сам е запалил? С какво нахалство ще изпъди своите сукалчета, които изобилно е хранил под покрива си? Ако такъв човек е изгонил дявола, може ли да бъде сигурен във вярата си, тъй като всъщност не е изпъдил врага? Той би могъл да получи такова снизхождение само от приятел, когото храни всеки ден. Така че няма занаят, професия и търговия, допринасящи за поклонението и производството на идоли, които да не са под осъждението на закона за идолопоклонството. Още повече, че под идолопоклонство ние разбираме точно това – служенето на идоли.

XII.

След като сме приели вярата, не би трябвало посочвайки необходимостта от препитание, да казваме: Нямам от какво да живея. Бих могъл напълно да отхвърля това, като ви отговоря: Твърде късно сте се загрижили. Трябвало е да помислите по-рано „като умния строител, който изчислява предварително необходимите разходи, за да не се срамува след това да изостави недостроена къщата, която е започнал.” Още повече, имате думата на Бога и много примери, които ви отнемат възможността да се оправдавате под предлог, че нямате препитание. Какво казваш тогава? „Ще бъда беден?!” Господ каза: „Блажени бедните!” „Няма какво да ям!” Обаче е писано: „Не се тревожете за прехраната си.” За облеклото имаме примера на цветята. „Имам нужда от пари!” Нали трябва да продадеш „всичките си имоти и да разделиш парите между бедните.” „Трябва да издържам децата и семейството си.” „Който е сложил ръката си на ралото и гледа назад, не е за Божието царство.” „Не съм ли само работник на този, който плаща?” „Никой не може да служи на двама господари. Ако искате да бъдете ученици на Господа, носете кръста си и Го следвайте.” Това означава да изтърпите мизерията и скърбите, тъй като самото ви тяло е един вид кръст. „Родители, съпрузи, деца – оставете всичко заради Господ.” Какво? Вие се колебаете да се откажете от занаята, търговията и професията си заради вашите деца и роднини? Ние сме учени, че трябва всичко да изоставим – семейство, работа, професия, за да следваме Бога! „Когато Яков и Йоан бяха повикани от Господ, напуснаха баща си и лодката; когато Матей беше призован, той също остави всичко. Дори да погребеш баща си беше загуба на време. Имаше ли поне един, който отговори на повика на Христос: „Аз нямам от какво да живея.” Вярата не се страхува от глада. Смъртта от глад не е по-страшна от която и да е друга смърт. Вярата знае, че не трябва да се тревожи за живота, а какво остава за храната! Кой може да постигне това? Но „това, което е трудно за хората, е лесно с Бога.” Да се надяваме на кротостта и милостта на Бога, за да не ни заведат нашите нужди до границата на идолопоклонството.

XIII.

Нека се предпазим дори от полъха на тази чума колкото е възможно по-отдалеч и не само в нещата, които изброихме до тук. Нека не участваме в никакви човешки суеверия, независимо дали са посветени на божества, на умрели, или на царе, защото принадлежат на същите нечисти духове. Това става понякога чрез жертвоприношения, друг път чрез представления и подобни игри или чрез участие в различни празнични дни. Но какво говоря аз за жертвоприношения и жреци? Що се отнася до представления и развлечения от този род, те имат своето специално ръководство. Сега трябва да кажем нещо за празниците и изключителните тържества, на които присъстваме, било за удоволствие, било поради страх. Така общуваме с народите в техните езически ритуали в разрез с предписанията на вярата ни. Ще изследвам първо дали е разрешено на един Божи слуга да се облича като езичниците, да се храни с тях или да участва в развлеченията им. „Радвайте се с тези, които се радват, плачете с тези, които плачат.” Така апостолът насърчава братята си да живеят в разбирателство. После добавя: „Няма нищо общо между светлината и мрака, между живота и смъртта.” Нека разтълкуваме това, което е написано: „Светът ще се радва, вие напротив ще плачете.” Ако се радваме със света, не се съмнявам, че ще плачем с него. Затова нека плачем докато той се радва, за да се радваме после, когато плаче. „Лазар, слизайки в лоното на Авраам, получи подкрепа, а богаташът напротив, беше предаден на огнени мъки.” Две различни възможности, които възмездяват доброто и злото!

Има дни в годината, определени за плащания. Тогава едни получават заплата за извършена работа, а други уреждат сметките си с длъжници. Вие казвате: Ето, ще получа това, което ми дължат. Или: Изплатих дълговете си. Ако хората са посветили този обичай на някакво суеверие, защо вие, които сте чужди на техните суети, се съобразявате с езическите тържества, като че ли ви е било заповядано да платите задълженията си или да получите това, което ви дължат, в точно определен ден. Започнете да се отнасяте към другите както искате да се отнасят с вас. Защо да петните съвестта си, угаждайки на чужди предразсъдъци? Ако пренебрегвате това, че сте християни, вие сте изложени на изкушение и действате срещу съвестта на друг човек, сякаш не сте християни. Преструвайте се колкото искате, но вие сте изкушени и затова сте осъдени. Виновни сте защото сте се срамували от Бога. Казано е: „Ако някой се срамува от Мен пред хората и Аз ще се срамувам от него пред Отец Ми, Който е на небето.”

XIV.

По-голямата част от християните са убедени, че е оправдано да действат като езичниците, стига да не се хули Божието име. Ако не се лъжа, ето какво представлява хулата и как трябва да я избягваме: всеки от нас трябва да се грижи да не предизвиква богохулството на езичниците извършвайки несправедливости, тежки измами и всички други лоши постъпки, които ще бъдат повод за заслужено осъждение от хората и ще запалят справедливия гняв на Бога. Още повече, ако всеки път Той ни казва: „Заради вас се хули Моето име.” Това не означава, че трябва да престанем да бъдем християни, за да не се хули Божието име. Както става в цирка, където нечестивите незаслужено клеветят името „християнин”. По-добре да ни хулят когато сме в правия път, отколкото ако сме го напуснали, за да бъдем изпитани, а не осъдени на вечни мъки. Клюката, тази сестра на мъченичеството, свидетелства, че аз съм християнин, защото точно по този начин изразяват омразата си. Да ме проклинат защото съм верен, това е все едно да благославят името ми. „Ако исках още да угаждам на хора, нямаше да бъда Христов служител.” Но нали апостолът ни препоръчва на друго място „да се стараем да се харесаме на всички”, както казва той за себе си? Дали това е ставало когато е празнувал сатурналиите и календите на Януари, тъй като това се харесва на всички? Или пък, когато е показвал скромността, търпението, мъдростта, човечността и доблестта си? Той е казал още: „Станах всичко, за да спечеля всеки.” Това прави ли го идолопоклонник, езичник и светски човек? Той не ни забранява да живеем заедно с идолопоклонниците, прелюбодейците и другите престъпници, „защото тогава би трябвало съвсем да излезем от света. Това не означава, че премахва всички задръжки в общуването и че необходимостта да бъдем сред грешници и да се смесим с тях ни позволява също да вършим грях. Апостолът разрешава житейското общуване, а забранява греха. Без съмнение ни е разрешено да живеем с невярващите, но не и да умрем с тях. Да живеем с всички, да се радваме, че сме техни братя по плът, а не по суеверие. Ние си приличаме по душа, но не и по вяра; живеем в един и същи свят, но не и в същия грях. Щом ни е забранено да следваме езическите суеверия заедно с другите хора, колко по-голямо престъпление би било да правим това с братята си. Кой би могъл да признае или да защитава подобно престъпление? Святият Дух укорява евреите за техните празнични дни: „Дотегнаха ми вашите съботи, новолуния и тържества.” За нас вече не съществуват тези съботи, новолуния и празници, някога обичани от Бога. Ние обаче присъстваме на честванията на Сатурн, Янус, зимното слънцестоене и Богинята майка. Разменяме си подаръци; даваме и получаваме новогодишни дарове, участваме във всеобщото веселие и пируваме. Езичниците са по-последователни във вярата си от нас. Те не участват в никакви християнски празници. Никога не празнуват с нас и биха се страхували да не ги помислят за християни. А нима ние се страхуваме да изглеждаме като езичници? Трябва ли да имаме снизхождение към плътта? Имаме не само един празничен ден, а много повече от езичниците. Всъщност езическият празник идва само веднъж в годината. Нашият е на всеки седем дни. Пребройте колко са честванията на идолите и ще видите, че броят им няма да достигне петдесетте дена на нашия празник Възкресение.

XV.

Апостолът казва: „Делата ви да блестят (да бъдат славни).” Днес нашите домове блестят. Много повече врати на домове на езичници са без фенери и лаврови венци, отколкото тези на християните. Какво ви говори това суеверие? Дали става въпрос за почитане на идоли, защото, ако е така, това е идолопоклонство. Или се отдава почит на човек? Да си припомним, че идолопоклонството е започнало с обожествяване на човека. Това е истина, защото езичниците признават, че боговете им някога са били хора. Няма значение дали се покланят на хора от миналото или на живи хора. В идолопоклонството не хората са осъдени, а самото суеверие, служещо на демоните. „Цезаревото – на цезаря.” Така казва апостолът. За щастие добавя: „Божието – на Бога.” Кое принадлежи на цезаря? Точно това, което беше предмет на спора: трябва ли да се плаща данък? Ето защо Господ, показвайки една монета попита: „На кого е този образ?” Евреите отговориха, че е на Цезар. „Давайте на Цезаря, което е негово и на Бога това, което е Божие.” (Матей 22:21) Това означава да даваме на Цезар образа, който е на монетата, а на Бога – Неговия образ, отпечатан в човешкото сърце; парите – на Цезар, нашата личност – на Бога. Иначе, какво ще остане за Бога, ако всичко е за Цезар?

Някой ще възрази: Нали в чест на Бога паля фенерите пред дома си и украсявам с лаврови клонки вратата! Това на практика изобщо не е запазено за Бога, а се прави в чест на този, който възвеличава себе си като бог и чрез външните проявления се отнася пряко за дявола. Ние знаем това, което пренебрегват непознаващите светската литература. Римляните също са имали богове, пазещи вратите им: Кардеа („кардо” означава панта, резе); Форкул (от „форес” – врата); Лиментин (от „лимен” – праг); Янус ( от „яниа” – врата). Всички тези имена, както знаем, са измислени за удоволствие и са изпразнени от съдържание. Когато са се превърнали в суеверие, демоните и нечистите духове са ги обсебили за да могат по-добре да обвържат човека да им служи. Те нямат собствени имена, но по този начин получават име и едновременно с това получават сила. Също така четем, че гърците са имали Аполон – вратар и духове – ангели-пазители на портите. Святият Дух, който от самото начало предвиждаше тези безумия, предсказа чрез устата на Енох, един от най-древните пророци, че дори вратите ще бъдат превърнати в богове. Виждаме, че се почитат дори вратите на баните! Така че, щом съществата, почитани чрез вратите са демони, значи на тях са посветени фенерите и венците. Всички почести, които са предназначени за вратите, са отдадени на демоните. Тук извиквам на помощ и властта на Бога, защото е пагубно да пренебрегваш това, което е открито на един, в интерес на всички. Познавам един брат, който една нощ е бил сурово порицан във видение, защото робите му са украсили вратите на дома му по повод на един градски празник. Получил е този укор, въпреки че не той е заповядал и сторил това, тъй като е бил на път и е разбрал едва след завръщането си. Затова сме отговорни пред Бога за всяко подобно нещо, случващо се в домовете ни.

Що се отнася до почестите, които трябва да отдаваме на царе и императори, съвсем ясно ни е предписано това, което съвпада с точната заповед на апостола: „да се подчиняваме на висшите длъжностни лица, царете и властите в рамките на вярата и без да изпадаме в идолопоклонство.” Ето защо, пред очите ни е примерът на тримата братя, които, покорни на царя във всичко друго, отказаха безстрашно да боготворят неговия образ, защото смятаха, че всички почести, които целят да издигнат един човек като бог, са идолопоклонство. Дори Данаил, предан във всичко останало на Дарий, запази службата си докато вярата му не беше застрашена. За него обаче беше по-добре да срещне лъвовете на Дарий, както другите бяха хвърлени в пламъците на Навуходоносор. Нека тези, които нямат светлината, да палят всеки ден фенерите! Нека да закачат на вратите си лаврови клонки, предназначени да изгорят един ден в пламъците на ада! Свидетелството на тяхната тъмнина и предзнаменованието за тяхното наказание са заслужената им награда. Затова пък: „ти си светлината на света и вечно зелено дърво.” Ако си се отказал от храмовете, не превръщай вратите си в храм! Истината е: ако си се отказал от местата на разврат, не придавай на жилището си подобен вид.

XVI.

Що се отнася до частните тържества и обществени обреди като обличането на „бялата тога”, годежите, сватбите и кръщаването на деца, мисля че в това няма голяма опасност от идолопоклонство. Всъщност, не трябва да забравяме какъв е произходът на тези обичаи. Смятам, че мъжката роба, венчалната халка и брачният съюз не се отнасят до почитта към идол. С една дума, не зная Бог да е осъждал някакво облекло, освен в случай, че мъж носи женски дрехи. „Проклет да е този, който носи женска дреха.” Тогата, по своята същност, е мъжка дреха. Бог еднакво не забранява както сватбата, така и кръщаването на деца (даване на име). Истина е, че всички тези тържества са придружени от жертвоприношения. Ако ме поканят при положение, че нямам нищо общо с жертвите, какво да направя? Това, което ми харесва. Ако само ни беше дадено да не виждаме това, което ни е забранено да вършим! Но тъй като злият дяволски дух така изцяло е обхванал света с идолопоклонството си, ще ни бъде разрешено да присъстваме на някои тържества, защото ще бъдем там заради хората, а не заради идолите. Ако ме поканят на жертвоприношение, няма да отида, защото става въпрос за истинско идолопоклонство. Няма да участвам нито със съвет, нито с каквото и да е друго съдействие. Ако съм приел такава покана, и присъствам при такава жертва, значи съм участник в идолопоклонство! Ако има друга причина за поканата, аз съм само зрител на жертвоприношението.

XVII.

Какво да правят слугите и освободените роби християни, които са свързани чрез задълженията си с техните господари, началници или със съдиите и висшите длъжностни лица, извършващи жертвоприношения? Ако някой произнася думите, необходими за извършването на жертвоприношение, ще бъде смятан за служител на идолите. Верни на това правило, бихме могли да служим на властите както правеха патриарсите и дедите ни, които служеха на езически царе, но само до границите на идолопоклонството.

От тук произлезе друг спор. Може ли един слуга на Бога да извършва такива обществени дейности, свързани с властта, въздържайки се от идолопоклонство било чрез дадената му специална благодат, било дори чрез хитрост? Йосиф и Данаил оставаха чужди на идолопоклонството, участвайки в управлението на Египетската и Вавилонската империя. Трябва да признаем, че дори един християнин би могъл да приема почести, но само външно – без да принася жертви и да използва властта си за това; без да произвежда нещата, необходими за жертвоприношенията; без да участва в грижите за храмовете и в разпределянето на средствата за издръжката им. Също така не трябва да организира представления на свои разноски или на разноски на държавата, да председателства техните чествания, да установява и въвежда празници и да се заклева, за да не е необходимо после при упражняването на властта си да съди живота и честта на другите (с изключение на имуществени дела). Християнинът не трябва да съди и осъжда нито предварително, нито по-късно; да оковава и затваря в тъмница и да провежда разпити.

XVIII.

Да поговорим сега за дрехите и принадлежностите на тези, които са на власт. Всеки има облекло за ежедневието и за тържествени случаи. Пурпурното и златното, украшенията за глава са били при египтяните и вавилонците белези за достойнство, почти както съвременните претексти и трабеи, бродираните палмови туники и златните корони, носени от жреците и управителите на провинции. Само че смисълът и посвещението им са били други. Тези отличителни белези са били само почетни за тези, които са заслужили приятелството на царете. От тук идва и името, с което са ги наричали – пурпурни. Царските „обагрени” (пурпурни). По същия начин ние наричаме „кандидати” тези, които носят бялата тога (toga Candida). Но тези принадлежности не са свързани с жречеството или с идолопоклонството. Ако не беше така, мъже с изключителни святост и смелост като Данаил, щяха да побързат да се откажат доброволно от подобни осквернени дрехи, за да покажат, че не се покланят на такива идоли като Бел и Драгон, както се разбра по-късно. Все пак обикновеният пурпур при тези варвари не беше само знак за достойнство, но също и за свобода. Така и Йосиф, който беше роб, и Данаил загубил свободата си като пленник, получиха във Вавилон и Египет права на граждани заедно с облеклото, предназначено да покаже свободата на личността. Така и сега нашите момчета могат да облекат претекст, а момичетата – стол. Те са рождени, а не знаци на властта, благородството и честта; както и знаци на обществено положение, а не на суеверие.

Този пурпур обаче, както и тези примитивни белези на власт и достойнство, посветени от самото начало на силите, движещи идолопоклонството, също притежават нечестивост и нечистота. Да облечем отново идолите с претекста, стола и тогата и да оставим пред тях да вървят тоягите и снопите. Това е истината: Демоните са съдиите на света и носят техните снопи и пурпур.

За какво ще ти послужи поставянето на отличителните знаци, ако не искаш да упражняваш власт? Никой не може да изглежда чист, ако е облечен в покрита с петна дреха. Ако облечеш една вече осквернена туника, тя няма да се оскверни повече от теб, но и ти няма да останеш чист. Ти, който привеждаш примера на Йосиф и Данаил, знай добре, че не винаги е правилно да се сравнява древността с настоящето; простащината с любезността; началото с развитието; робството със свободата. Тези святи личности всъщност бяха роби. Ти, точно обратно, си някой „който не е роб на никой друг, освен на Христос.” Той те е освободил от плена на света и трябва да се държиш като Него. Твоят Господар вървеше в унижение и тъмнина без да има убежище. „Човешкият Син няма къде да положи главата си.” Той носеше обикновени дрехи, иначе не би казал: „Ето тези, които са облечени в меки дрехи, живеят в дворците на царете.” За Него е казано: „Лицето Му беше без слава и невзрачно.” (Исая 49). Той никога не упражни никаква власт, дори и върху учениците си, за които правеше всичко възможно. Още повече, имайки Своята царска власт, Той отказа да бъде цар и показа на своите как трябваше да се отнасят към издигането в обществото, към блясъка и високомерието на собственото достойнство и към властта. Аз питам, на кого по-добре щяха да подхождат, ако не на Божия син? Какви тълпи щяха да вървят пред Него! Какъв пурпур щеше да се развява върху раменете Му! Каква диадема щеше да свети на челото Му, ако не беше отсъдил, че славата на този век е чужда за Него и учениците Му! Ето така Той отхвърли славата, която не желаеше и като я отхвърли, я осъди. Това, което осъди, Той го върна на дявола и неговия блясък и разкош. Не би осъдил тази вятърничавост, ако не Му беше чужда. Това означава, че това, което не е на Бога, не може да принадлежи на друг, без да е дяволско. Ако си се отказал от пищността на сатана и след това се върнеш към нея, знай, че това е идолопоклонство. Нека ти е достатъчно това просто предупреждение: Всички земни власти и величия не само са чужди на Бога, но са и негови врагове, тъй като чрез тях са създадени всички мъчения срещу Божиите слуги и наказанията, запазени за нечестивите са наложени на вярващите. Ще кажеш ли, че раждането и съдбата са пречка в борбата ти с идолопоклонството? Не липсват средства за да го избегнеш. Все пак, ако някога се случи да ги няма, има едно последно лечебно средство, което ще ти донесе неприкосновено царство не на земята, а на небето!

XIX.

Бихме могли в тази глава да се занимаем с армията, която свързва властта и достойнството. Трябва да знаем дали един християнин може да служи в армията и дали един редови войник, който не произнася смъртни присъди и не участва в жертвоприношения, може да бъде приет в Църквата. Няма нищо общо между клетвите, отправени пред Господ и тези пред човек; между знамето на Христос и това на дявола; между светлината и мрака. Един живот не може да бъде посветен на двама господари: на Бога и на Цезар. Без съмнение, Мойсей носеше тояга; Аарон носеше жезъл; Йоан – кожен колан за меч, а Исус Навин водеше армия в бой. Ако искаме да спорим, можем да кажем, че и Божият народ воюваше. Как обаче би могъл един войник да воюва и дори да служи в мирно време, ако няма сабя? А Господ счупи тази сабя. Вярно е, че войниците дойдоха при Йоан за да чуят от устата му правилата, които трябваше да спазват; вярно е, че римският стотник повярва. Обаче Господ разоръжи войниците, отнемайки оръжието на Петър. Това, което служи на едно забранено действие, не може да бъде законно за нас.

XX.

Нашето постоянство в Божия закон може да бъде подложено на много опасности не само в действия, но и на думи, защото е казано: „Ето човек и неговите дела.” А на друго място: „Ти ще се оправдаеш от думите на устата си.” Трябва да внимаваме идолопоклонството да не нахлува в разсъжденията ни по навик или малодушие. Законът ни забранява да изброяваме и назоваваме боговете на езичниците. Тази забрана не означава, че никога не трябва да произнасяме имената им, които споменаваме по необходимост в разговорите си. Случва се често да казваме: „Ще го намерите в храма на Ескулап.” Или пък: „Живея на кръстовището на Изида.” „Произвели са някого в жрец на Юпитер.” Хиляди подобни неща излизат от човешките уста. Не почитам обаче Сатурн, когато казвам по този начин името му, нито пък Марк. Казано е обаче: „Не произнасяй имената на чужди богове, нека не се чуват от устата ти.” Преди всичко ни е забранено да ги наричаме богове. В първата част на закона пише: „Не споменавай напразно името на Бога.” Напразно означава да не наричаш идолите „богове”. Следователно, ако почитаме идол с името „бог”, ние изпадаме в идолопоклонство. Ако е необходимо да назова тези „божества”, би трябвало веднага да добавя нещо за опровержение на божествеността им. Вярно е, че Библията ги нарича „богове”, но тя обикновено казва „техните богове” или „боговете на народите”. Така и Давид, след като назова „боговете”, добави веднага: „боговете на народите са демони.”

Установявайки този принцип, полагам основите за това, което следва. Съществува лошият навик да се казва: „Боже мой, Херкулес”. Повечето хора пренебрегват, че така се заклеват в него. Това представлява идолопоклонство! Можем ли да се кълнем в „боговете”, без да ги почитаме?

XXI.

Когато някой те задължава да свидетелстваш или да се закълнеш и ти замълчиш за да не бъдеш разпознат като християнин, ти извършваш грях от малодушие. Запазвайки мълчание, потвърждаваш величието на тези, с които си ангажиран. Има ли значение дали сам или чрез думите на други хора изповядваш идолите на народите; дали си се заклел сам в тях или друг го е сторил докато си мълчал? Тук трябва да разпознаем хитростите на сатана, който чрез устата на своите си замесва в идолопоклонство сърцата ни когато чуваме с ушите си това, което не е могъл да ни накара да произнесем. Ако някой иска да те обвърже, той прави това добронамерено или злонамерено. Когато е злонамерено, ти си предизвикан за битка и знаеш, че трябва да се бориш срещу врага. Ако е добронамерено, най-добре е да прехвърлиш върху Бога задължението си, за да прекъснеш връзката, чрез която злият дух е искал да те окове за да служиш на фалшиви богове, тоест да станеш идолопоклонник. Всяко снизхождение и търпимост от този род е идолопоклонство. Ти почиташ тези, в чието име си обещал да се подчиняваш.

Познавам един християнин (Бог да му прости), който спореше пред хората. Неговият противник му извика: Да те погуби Юпитер! Той му отговори: Дано те погуби и тебе! Какво друго би направил един езичник, вярващ в Юпитер? Дори християнинът да не беше отправил към противника си проклятие в името на Юпитер или някое друго „божество”, пак щеше да признае Юпитер за бог, тъй като се е разгневил на отправеното проклятие, проклинайки го на свой ред. Защо да се ядосваме когато ни кълнат в името на този, който е нищо? Ти избухваш изведнъж. Това означава, че потвърждаваш съществуването на тази илюзия. Проявата на страх е идолопоклонство, още повече когато самият ти проклинаш в името на този, в когото си бил прокълнат. Какво да прави вярващият в подобни случаи? Да се радва, а не да се гневи. Не трябва също така на свой ред да проклина в Божието име, а да отговори с благословение в Неговото име, точно според предписанията, за да унищожи идолите, да прослави Бога и да изпълни закона.

XXII.

Един ученик на Христос няма да се остави да бъде благословен от „боговете” на народите; той ще отхвърли нечестивото благословение и ще го изчисти, донасяйки го пред Бога. Да бъдеш благословен от езическите богове означава да бъдеш проклет от истинския Бог. Ако давам милостиня или помагам на някого и той се моли на боговете си или на някой покровителстващ местен дух да бъдат благосклонни към мен, моето добро дело ще се превърне в почит към идолите, чрез чиято благосклонност се отговаря на моето милосърдие. Защо този, който ми е задължен, да не знае, че съм действал в името на Бога? Без съмнение Бог вижда, че е така, но също вижда, че не съм искал да призная, че съм направил това в Негово име и съм принесъл в жертва на идолопоклонството повеленията Му. Никой друг не трябва да се прославя! Съгласен съм, но не трябва и да се отричаме от себе си. Да се отречеш от себе си означава да се преструваш, оставяйки другите да повярват, че си езичник. Всъщност, всяко отричане от истината е идолопоклонство, тъй като самото то е едно отрицание както с действия, така и с думи.

XXIII.

Съществува и друг начин на хитруване от този вид; изобретателен и фатален, отново чрез действия или думи. Макар че човек се смята за невинен и в двата случая, защото нито това, което е направил, се е видяло, нито казаното от него се е чуло. Някои вземат в залог пари от езичниците, мълчаливо подписват разписка и смятат, че са невинни, позовавайки се на незнанието си. Те питат: Кога ще ни осъдят? Пред кой трибунал? Кой ще бъде съдия? Христос е определил това предварително: „Да не се кълнеш.” Тогава казват: „Не съм изрекъл нито дума, само писах. Езикът убива, не буквата.” Тук се обръщам към природата и съвестта. Може ли ръката да пише без душата да диктува думите (независимо дали диктува на езика чужди или собствени мисли), докато езикът остава ням и неподвижен? Нека не се оправдаваме с това, че някой друг ни е диктувал. Сега извиквам на помощ съвестта. Нали душата приема или не това, което другите ни диктуват, за да го предаде на ръката, независимо дали езикът говори или мълчи. Бог обаче за наша радост е обявил, че щом злото е в сърцето, това е грях. „Ако похотта и злото се надигат в сърцето на човека, той вече е съгрешил.” Ти се криеш, но сърцето ти вече те е предупредило за това. Така че не можеш да се оправдаеш нито с незнание, нито с липса на воля. Ти си се преструвал, а си знаел всичко; щом си знаел, значи си го искал. Ето как си виновен и в мислите, и в действията си. Невъзможно е да избягаш от малкия грях чрез по-голям, лъжейки, че престъплението, което ти вменявам е въображаемо и не си извършил нищо лошо.

Ти казваш: „Не съм се отрекъл от Бога, защото не съм се заклевал.” Каква илюзия! Въпреки че нито си говорил, нито си вършил нещо, ти си се заклел съзнателно. Написаното не е ли равносилно на казаното, независимо че буквите мълчат? Захария, лишен за известно време от гласа си, използваше душата си за да диктува на ръката му решението на сърцето. Така той произнесе без помощта на устните името на сина си, записано с перо от ръката му и то беше по-ясно и звучно от всичко друго. Без да говори, Захария беше отлично разбран! Нека се молим Господ да ни пази от необходимостта на подобни договори. Ако това все пак се случи, да благослови братята ни да работят за да живеят, а на нас да даде сили да преодолеем временните ни нужди, за да не се налага тези думи, чрез които сме се отрекли от Бога, подписани не вече от адвокати, а от ангели, да се обърнат срещу нас в съдния ден!

XXIV.

В средата на тези подводни скали и заливи, на тези бродове и протоци на идолопоклонството, лодката на вярата разтваря платна под полъха на Божия Дух! Тя е в безопасност, макар и плаха; в пълна сигурност е, макар и трепереща. Този, който се остави да падне, бива отнесен от неизбежния водовъртеж на идолопоклонството, което е като корабокрушение с полуживи жертви; бездна без въздух, която поглъща нещастниците, готови да бъдат разкъсани. Всяка от вълните му носи смърт; всеки водовъртеж води към ада. Не ми казвайте: Кой ще успее със сигурност да се предпази? Просто трябва да излезем от света! Не е ли по-добре, отколкото да останем идолопоклонници в него? Няма нищо по-лесно от това да избегнем идолопоклонството, щом се страхуваме от него. Колкото и да сме бедни, това е нищо в сравнение с подобна гибел! Святият Дух чрез апостолите ни освободи от връзките и игото на древния закон, за да може всички наши грижи да бъдат посветени на бягството от идолопоклонство. Такъв е нашият закон днес. Колкото е по-прост, толкова повече вярност е необходима. Като отличителен белег на християните, той ни отделя от езичниците и е изпитание за нас. Този закон трябва да представяме на пристъпващите към вярата и да внушаваме на вече приетите за да разсъждават и да постоянстват в тези правила. Които не го следват, се отказват сами от него. Ние сме тези, които по примера на Ноевия ковчег трябва да внимаваме гарванът, червената кана, вълкът, кучето и змията да не влязат в Църквата. Едно е ясно: в ковчега няма идолопоклонници! Това, което не е било прието в него, няма да влезе и в Църквата!

Free Web Hosting