Йоан Златоуст, Творения, Том 3

БЕСЕДИ ЗА ДЯВОЛА

 

Трите изложени по-долу беседи, произнесени от свети Йоан Златоуст в Антиохия в 388 г., имат връзка помежду си чрез главната мисъл, изложена в тях: именно, че причина за всички злини, които дяволът въвежда в човешкия живот, е нашето безгрижие и нехайство.

 

 

БЕСЕДА ПЪРВА

 

Против онези, които казват, че демоните управляват човешките дела - както и против тези, които негодуват срещу Божиите наказания и се съблазняват от благополучието на нечестивите и нещастията на праведните.

 

Мислех, че от постоянното събеседване вие ще почувствате отвращение от нашите думи, но виждам, че става обратното: у вас не се поражда отвращение от непрестанността на беседите, а се усилва желанието; вие не чувствате пресищане, а наслада - и се получава същото, което става и на светските пиршества с любителите на виното. Те, колкото повече пият вино, толкова по-голяма жажда разпалват в себе си: и във вас, колкото повече учение предлагаме, толкова по-голяма охота разпалваме, толкова повече увеличаваме желанието, усилваме любовта. Затова аз, макар и да съзнавам своята крайна бедност, не преставам да подражавам на разумните домакини, като постоянно ви предлагам трапеза и поставям пълна чаша с учение, тъй като виждам, че вие, и след като я изпиете докрай, си отивате оттук с нова жажда. Това се е проявявало във всяко време, но особено миналата неделя. А че вие имате ненаситна жажда за Божиите слова, това показа особено онзи ден, когато ви говорех, че не бива да се злословите едни други; когато ви посочих и най-безопасния предмет за осъждане, като ви увещавах да порицавате собствените си грехове, а не да любопитствате за чуждите; когато посочвах за пример светиите, които са осъждали самите себе си, но са щадели другите - (посочвах) Павел, който казвал за себе си, че е първият от грешниците (1 Тим. 1:15), и че него - богохулника, гонителя и хулителя, е помилвал Бог (1 Тим. 1:13), който наричал себе си изверг и не се смятал достоен дори да се нарече апостол (1 Кор. 15:8, 9) - Петър, който казвал: иди си от мене, понеже съм грешен човек (Лук. 5:8), - Матей, който се наричал митар и по време на апостолството (Мат. 10:3), - Давид, който викал и казвал: беззаконията ми превишиха главата ми, като тежко бреме ме притиснаха (Пс. 37:5), - Исаия, който ридаел и с плач викал: защото съм нечист човек с нечисти уста (Ис. 6:5), - тримата отроци, които и в огнената пещ изповядвали и казвали за себе си, че са съгрешили, престъпили са закона и не са спазили Божиите заповеди (Дан. 3:29, 30), - Даниил, който плакал за същото. Когато, изброявайки тези светии, аз нарекох осъждащите мухи и представих справедлива причина за такова сравнение, тоест, че както те (мухите) кацат на чужди рани, така и осъждащите уязвяват чуждите грехове, като чрез това причиняват болка и на общуващите с тях; когато правещите противното нарекох пчели, не тези, които причиняват болка, а които устройват кошери на най-голямо благочестие и след това летят по полето на добродетелите на светиите: именно тогава вие показахте своята ненаситна любов! (Тогава) нашата реч продължи дълго, безмерно дълго, както никога не се е случвало, и мнозина очакваха, че от толкова продължителното слово у вас ще угасне усърдието (за слушане); но се получи обратното: сърцето у вас се разгоря още повече, усърдието се възпламени още по-силно. Откъде се вижда това? От това, че към края ръкоплясканията се усилиха, и се случи същото, което и с печките. Както там в началото блясъкът на огъня не е така ярък, но когато пламъкът обхване накладените дърва, то и се издига на голяма височина; точно така се случи и в този ден. В началото това събрание не се вълнуваше силно; но когато речта се разпростря надалече, обхвана всички части на въпроса и беше предложено обилно наставление, именно тогава у вас се разгоря охота за слушане и започнаха да се разнасят силни ръкопляскания. Ето защо тогава, макар и да бях разположен да кажа по-малко, отколкото казах, престъпих обичайната мяра; и по-точно, съвсем не престъпих мярата, защото съм свикнал да измервам количеството на учението не с многото думи, а с разположението на слушащите. На когото слушателите са нехайни, той, дори и да съкрати беседата, изглежда скучен; а на когото слушателите са усърдни, внимателни и бодри, той, и много да удължи речта си, пак няма да удовлетвори желанието (на слушателите).

Впрочем, тъй като в такова голямо множество слушатели има, разбира се, и слаби, които не могат да проследят продължителното слово (докрай), такива ще посъветвам ето какво: след като изслушат каквото могат, нека го приемат, и приели, колкото могат да вместят, да си отидат оттук; никой не им забранява (да си отидат) и не ги принуждава да остават тук пряко сили; нека те не ни карат да прекъсваме словото преди определеното време и обичайния час. Ти си се наситил, но твоят брат е още гладен; ти си упоен от изобилието на казаното, но твоят брат е още жаден. Нека и той не обременява твоята слабост, като те кара да приемеш нещо пряко сили; и ти не оскърбявай неговото усърдие, като му пречиш да приеме всичко, което е способен да вмести.

2. Същото става и на светските трапези. Едни се насищат по-бързо, други по-бавно; но нито последните укоряват първите, нито първите осъждат последните. Само че там да станеш (от трапезата) по-скоро е похвално; а тук да излезеш (от църквата) по-скоро не е похвално, а (само) простимо. Там да оставаш по-дълго е предосъдително и позорно; а тук да излизаш по-късно - похвално и достойно за най-голямо одобрение. Защо е така? Защото там от пресищането произлиза разслабване, а тук от духовното усърдие и богоугодната ревност се ражда постоянство и търпение.

Но казаното е достатъчно за встъпление, време е вече да преминем към дълга, който ни остана от онзи ден. За какво говорихме тогава? За това, че всички хора са имали един език (Бит. 11:1), както и природата е една, и нямало никой, който да говори на друго наречие или език. А откъде е произлязло такова разноречие? От нехайството на тези, които получили дара (на словото). И за едното, и за другото казахме тогава, като доказахме с едноречието - човеколюбието на Господа, а с разноречието - неблагодарността на рабите, защото Той, макар и да предвидил, че ние ще изгубим дара, все пак ни го дал; а онези, на които бил поверен дарът, се оказали небрежни в опазването на повереното. И така, първото оправдателно доказателство е това, че не Бог е отнел дара, а ние сме изгубили даденото. Второто след него е, че впоследствие ние сме получили по-големи, в сравнение с изгубените, дарове; за временните трудове Той (ни) е почел с вечен живот, за тръните и бодилите е направил да израсте в душите ни плодът на Духа. Нищо не било по-презряно от човека, и нищо не станало по-почетно от човека. Той бил най-низшата част от разумното творение, но краката станали глава, и заедно с първенеца *[т.е. с Христа (1 Кор. 15:20; Кол. 1:18)] се възкачили на царския престол. Както, ако някой великодушен и благотворителен човек, като видял, че някой, избегнал корабокрушение, спасил от вълните само тялото си, (го) приел щедро, облякъл го в светла дреха и му оказал най-висока почест, така постъпил и Бог с нашата природа. Човекът изгубил всичко, което имал - дръзновението, общението с Бога, събеседването в рая, безпечалния живот, и излязъл от рая гол като след корабокрушение; но Бог, като го приел, веднага го облякъл и водейки го лека-полека за ръка, го възвел на небето, въпреки че корабокрушението не заслужавало извинение, тъй като цялата тази буря произлязла не от напора на ветровете, а от нехайството на плаващия.

Но Бог не погледнал на това, а съжалил за големината на нещастието, и този, който претърпял корабокрушение в пристанището, приел така благосклонно, като че той се е подхвърлил на него сред самото море. Нали да паднеш в рая е същото, каквото е да претърпиш корабокрушение в пристанището. Защо е така? Защото човекът се препънал и паднал тогава, когато в нашата природа още не била навлязла нито скръбта, нито грижата, нито трудовете, нито безпокойствата, нито безбройните вълнения на страстите. И както морските разбойници като пробият кораба с някакво неголямо желязо, изпълват целия плавателен съд с вода, така и тогава дяволът, като видял Адамовия кораб, т.е. душата, изпълнена с много добро, се приближил, и с една дума, като с някакво неголямо желязо, пробил (този кораб), ограбил цялото му богатство и потопил и самия кораб. Но Бог направил печалбата по-голяма от загубата - възвел нашата природа на царския престол. Затова и Павел зове и казва: възкреси ни с Него и ни постави отдясно на Него на небесата, за да яви на бъдещите векове преизобилното богатство на Своята благодат в доброта към нас (Еф. 2:6, 7). Какво говориш? Делото е извършено и завършено, а ти казваш: да яви в бъдещите векове! Нима Той още не го е явил? Явил го е, само че не на всички хора, но на мен - вярващия, а невярващият още не е видял чудото. Но тогава, в онзи ден, целият човешки род, явил се пред Него, ще се удиви на това, което е извършено; освен това тогава то и за нас ще бъде по-ясно. Ние и сега вярваме, но не с еднаква яснота представят това чудо слухът и зрението. Ние се удивляваме на царете и тогава, когато слушаме за порфирата, диадемата, златните одежди и царския трон, но още повече се удивляваме, когато, след вдигането на завесата, видим самия (цар) седящ на висок престол. Същото трябва да се каже и за Единородния. Когато видим, че небесните завеси са се вдигнали, и Царят на ангелите слиза оттам, обкръжен от небесни сонмове, тогава зрението ще ни представи това чудо още по-ярко; и какво е, помисли си, да видим, че нашата природа бива носена на херувими и обкръжена от цялата ангелска сила!

3. Погледни и мъдростта на Павел: колко имена изрича той, за да изобрази Божието човеколюбие! Не е казал просто: благодат; нито просто: богатство, а какво? - преизобилното богатство на благодатта. Но и с това още не се е изразил достатъчно силно. Както хлъзгавите тела, и бидейки задържани от хиляди ръце, се изтръгват от нас и лесно се изплъзват, така и Божието човеколюбие, с каквито и имена да го изразяваме, не можем да го обхванем изцяло, но неговата големина твърде много превъзхожда слабостта на нашите думи. И Павел, изпитал това и видял, че големината на (Божието) човеколюбие превишава силата на думите, е казал само една дума - и е отстъпил. И каква е тази дума? Да благодарим на Бога за неизказания Негов дар (2 Кор. 9:15). Действително никакви думи и никой ум не могат да изразят Божията грижа. Затова апостолът тук говори, че тя е неизказана, а на друго място - че превъзхожда и нашия ум, като казва така: Божият мир, който надвишава всеки ум, ще запази вашите сърца (Фил. 4:7).

Но дотук, както казах, са намерени тези две оправдателни доказателства: едното е, че не Бог е отнел (дара), а ние сме го изгубили; а другото е това, че са ни дадени блага, много по-многобройни и големи в сравнение с изгубените. Сега искам да кажа и за третото доказателство. Какво е то? - Това, че дори и Бог впоследствие да не ни беше дал по-големи блага в сравнение с изгубените, но само да беше отнел дадените ни (преди ) - това също би било достатъчно, за да докаже Неговата грижа за нас. Не само даването, но и отнемането на даденото е знак на най-голямо човеколюбие; и (като доказателство), ако искате, ще предложим слово за рая. Бог ни е дал рая - това е знак за Неговата грижа; ние сме се оказали недостойни за дара - това е знак за нашата непризнателност; Той е отнел рая от недостойните - това било дело на Неговата благост. Каква благост, ще кажеш, има в отнемането на дара? Почакай, и навярно ще чуеш. Но помисли, всъщност, какъв би бил Каин, ако беше живял в рая след убийството? А ако той, и след като бил изгонен от своето жилище, осъден на страдание и труд, и виждайки близката заплаха от смърт - ако, имайки пред очите си нещастието на баща си и все още осезавайки, като че с ръцете си, следите от Божия гняв, - ако и възпиран от толкова бедствия, паднал в такова нечестие, че не познал природата, забравил за общите мъки на родилата ги, убил непричинилия му никаква обида, докоснал се до тялото на брат си, обагрил с кръв дясната си ръка и не послушал Бога, Който го увещавал да бъде спокоен, но оскърбил Твореца и причинил безчестие на родителите си: погледни на какво злодейство не би се решил той, ако беше останал в рая. Ако той и тогава, когато му били наложени толкова много юзди, извършил смъртни скокове, то в каква пропаст не би паднал, ако му бяха отнети тези прегради?

Искаш ли да узнаеш и от неговата майка какво велико благо било изгонването от райското жилище? Погледни каква била Ева преди, и каква станала след това. Преди тя смятала прелъстителя дявол, този зъл демон, за по-достоен за доверие, отколкото Божията заповед, и само от един поглед към дървото потъпкала дадения от Бога закон; а когато била изгонена от рая, погледни как станала по-добра и благоразумна: тя, след като родила син, казва: придобих човек от Господа (Бит. 4:1). Към Господа веднага прибегнала тази, която преди това презряла Господа; тя вече не приписва своя плод на природата и не отдава раждането на син на силата на брака, но признава Владиката на природата, и на Него принася благодарност за раждането на дете. Тази, която преди прелъстила мъжа, впоследствие научила и своето дете, и му дала такова име, което да може да извиква в паметта му Божия дар; а след като родила и друг син, казва: Бог ми даде друго чедо вместо Авеля, когото Каин уби (Бит. 4:25). Жената помни нещастието и не роптае, но благодари на Бога и нарича детето според дара, като чрез това му дава постоянен предмет за поучение. Така и в самото лишение Бог дал още по-големи блага! Жената била изгонена от рая, но чрез изгонването била приведена към богопознание, така че придобила повече, отколкото изгубила. Но ако това изгонване от рая е било полезно, ще кажеш, то защо в началото Бог дал рая? Това било полезно, човече, поради нашето нехайство, тъй като, ако (прародителите) бяха внимателни към себе си и признателни към Господа, и умееха да се държат въздържано и скромно, биха останали в почит; но когато пренебрегнали дадения дар, тогава изгонването се оказало полезно. А защо Бог в началото дал (рая)? За да покаже Своето човеколюбие и това, че Той винаги е готов да ни възведе в по-голяма чест, но ние сами сме причина за всички свои наказания и мъчения, лишавайки се, поради нехайство, от дадените ни блага. И ето, както любещият баща в началото позволява на своя син да живее у дома и да се ползва от всичко, което е на бащата; а когато види, че синът от тази чест е станал по-лош, го лишава от трапеза и го отстранява от лицето си, а често го изгонва и от бащиния дом, та той, след изгонването, като стане по-добър от този позор и безчестие, да се покаже достоен отново да се върне (в дома) и да получи бащиното наследство: така направил и Бог. Той дал на човека рая, но когато човекът се оказал недостоен, го изгонил, та той, живеейки вън (от рая) и в безчестие, да стане по-добър и благоразумен, и след това да се окаже достоен да се върне. И ето, когато той впоследствие станал по-добър, Бог отново го въвежда (в рая) и казва: днес ще бъдеш с Мене в рая (Лук. 23:43). Виждаш ли, че не само да даде рая, но и да изгони от рая било дело на най-голяма грижа? А ако човекът не беше изгонен от рая, то не би се оказал и достоен за рая.

4. Винаги да пазим това слово в паметта си; да го разпрострем, ако желаете, и върху предстоящия предмет. Бог дал общ език на всички: това било дело на Неговото човеколюбие. Хората не се възползвали от дара както подобава, но се отклонили в крайно безумие. Той отново отнел даденото; защото, ако те и тогава, когато имали един език, паднали в такова безумие, че поискали да построят кула до небето, то не биха ли пожелали да се хванат и за самия връх на небето, ако не бяха наказани веднага? Разбира се, това било невъзможно за тях, но ако се съди по намерението им, те били готови на такова нечестие. Като предвижда всичко това, Бог, задето не се възползвали както подобава от едноречието, ги разединява с разноречие в необходимата степен. И виж Неговото човеколюбие. Ето, всички имат един език, казва, а на, какво са почнали да правят (Бит. 11:1, 6).

Защо Той не пристъпил веднага към разделяне на езика, но първо се оправдава, като че се готви да се съди в съдилище? Нали никой няма да Му каже: какво си направил? - напротив, Той има власт да прави всичко, каквото пожелае. Но Той, като че подлежащ на отговор, представя оправдания, като ни учи да бъдем кротки и човеколюбиви. Действително, ако Владиката се оправдава пред рабите, при това оскърбили (Го), толкова повече ние трябва да се извиняваме едни пред други, макар и да сме претърпели най-големи оскърбления. Погледни как се оправдава Той: ето, всички имат един език и един говор, а на, какво са почнали да правят (Бит. 11:1, 6). Като че казал така: никой, като вижда разделянето на езика, да не Ми вменява това във вина; никой да не мисли, че разноречието е въведено между хората в началото. Ето, всички имат един език и един говор, но те не се възползвали от дара, както подобава. И за да знаеш, че Бог не толкова наказва за настоящото дело, колкото предварително изправя бъдещото, изслушай следващите по-нататък думи: и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят (Бит. 11:6). Смисълът на тези думи е следният: ако те сега не претърпят наказание и не бъдат удържани при самия корен на греховете, то никога няма да се спрат в злото; и това значи: няма да се откажат от онова, що са намислили да правят - като че е казал така: освен тези, те ще извършат и други, още по-големи беззакония. Такъв е грехът! Когато той не бъде удържан в самото начало, то, подобно на огън, обхванал дърва, се издига до неизказана височина. Виждаш ли, че и премахването на едноречието е било дело на велико човеколюбие? Бог хвърлил хората в разноречие, за да не паднат в още по-голямо нечестие. И така, пазете тези думи в паметта си и винаги имайте твърдата и непоколебима мисъл, че Бог е благ и човеколюбив не само когато благотвори, но и когато наказва, защото и Неговите наказания и възмездия представляват голяма част от благодеянията, твърде важен вид грижа. И така, когато видиш, че се е случило неплодородие и язва, и суша, и наводнение, и безредни промени във въздуха, или друг подобен бич за човешката природа, не проявявай гняв и негодувание, но се поклони на Твореца, удиви се на Неговата грижа. Той прави това и наказва тялото, за да вразуми душата. И това ли, ще кажеш, прави Бог? Да, Бог го прави; и нека тук застане целият град, нека застане цялата вселена - аз няма да се побоя да кажа това. О, ако имах глас, по-силен от тръба, ако можех да застана на високо място и пред всички да възкликна и да засвидетелствам, че Бог прави това! Не от безумие говоря това, но имам на своя страна пророка, който заедно с мен възкликва и казва: няма зло в града, което да не е допуснал Господ (Ам. 3:6 - слав.). Но тъй като думата „зло" има два смисъла, искам да ви предам точното й значение от едната и от другата страна, та вие, смесвайки самите предмети поради двусмислието на названието, да не паднете в богохулство.

5. И така, има зло - действително зло: блуд, прелюбодеяние, користолюбие и голямо множество пороци, достойни за крайно осъждане и наказание. И още, има зло, и по-точно, не го има, а се нарича (зло): глад, язва, смърт, болест, и друго подобно: всичко това не може да бъде (истинско) зло - затова и казах, че то само се нарича зло. А защо? Защото, ако всичко това беше зло, то не би ни доставяло блага, не би обуздавало гордостта, не би изкоренявало нехайството, не би възбуждало усърдие в нас и не би ни правило по-внимателни към самите себе си. Когато ги убиваше, казва Писанието, те Го търсеха и се обръщаха и от ранни зори прибягваха към Бога (Пс. 77:34). Под зло тук се разбира това, което ни вразумява, прави ни доблестни и по-усърдни и ни привежда към благочестие, а не това, което е достойно за проклятие и осъждане; това не е Божие дело, но изобретение на нашата воля, а онова служи за премахване на това. Зло тук се нарича страданието, причинявано ни от наказанията, и се нарича така не поради своята природа, но поради мнението на хората. Тъй като ние сме свикнали да наричаме зло не само кражбата и прелюбодеянието, но и нещастията, то (Бог) е нарекъл така страданието, приспособявайки се към мнението на хората. Така думите на пророка означават следното: няма зло в града, което да не е допуснал Господ. Същото е изразил Бог и чрез Исаия: Аз, Господ, правя мир и причинявам зло (Ис. 45:7 - слав.), като и тук нарича зло бедствията. За това зло намеква и Христос в Евангелието, когато казва на учениците: доста е на всеки ден злобата му (Мат. 6:34), т.е. огорчението, безпокойството. И така, от всичко се вижда, че тук (Бог) нарича зло наказанията, и че тези наказания ни изпраща Сам Той, като в тях показва най-важния вид Свой Промисъл. И лекарят е достоен за похвала не само тогава, когато извежда болния в градини и ливади, или в бани и къпални, или когато му предлага разкошна трапеза, но и когато го кара да остава без храна, мъчи го с глад и изнурява с жажда - когато го приковава към постелята и прави дома тъмница, лишава болния дори от светлината, подлага го на рязане и изгаряне и му предписва горчиви лекарства: тогава той също е лекар. Затова не е ли странно този, който причинява толкова неприятности, да наричаме лекар, а Бога, ако причини една такава неприятност, например напрати глад или смърт, да хулим и да не признаваме за Промислител на вселената? А именно единствен Той е истинският лекар на душите и телата. Затова Той често, приел под Своя грижа нашата природа, която скача от щастие, а в същото време е обзета от греховна треска, я избавя от болести - с бедност, глад, смърт и всякакви бедствия, и с други лекарства, каквито Сам знае. Но, ще кажеш, нали само бедните чувстват глад? Не, Той наказва не само с глад, но и с много други бедствия. Бедния Той често вразумява с глад, а богатия и живеещия в изобилие - с опасности, болести и преждевременна смърт, защото Той е изобретателен и има различни лекарства за нашето спасение.

Така постъпват и съдиите: те не само оказват почести на жителите на градовете, не само ги награждават с венци, не само им дават дарове, но и често ги наказват. Затова при тях и мечът е изострен, и са приготвени ями, и колела, и пръчки, и палачи, и много други видове наказания. Но, каквото е при съдиите палачът, това е при Бога гладът, който, подобно на палач, ни наказва и отклонява от злото. Същото може да се види и при земеделците: те не само покриват корените на лозето, не само го ограждат, но и го режат и отсичат от него множество клони. Затова и те имат не само лопата, но и сърпове, годни за сечене. Но ние не ги осъждаме, а напротив, дори ги хвалим, особено тогава, когато виждаме, че те отсичат много безполезни клони, та като отнемат излишните, по-добре да опазят останалите. И така, не е ли странно - и бащата, и лекаря, и съдията, и земеделеца така да одобряваме, и нито бащата, който изгонва сина от къщи, нито лекаря, който изнурява болния, нито съдията, който наказва, нито земеделеца, който отсича клоните, не порицаваме и не обвиняваме, а Бога, ако някога поиска нас, като страдащи от болка в главата, да излекува от голямото опиянение на нечестието, да порицаваме и обсипваме с множество укори? Какво безумие е - да не даваме на Господа и това право да ни защити, каквото даваме на подобните на нас раби!

6. Сега говоря това от опасение за самите обвинители, та те, като стъпват върху остриета, да не окървавят нозете си, и като хвърлят камъни към небето, да не наранят главата си. Но освен това имам намерение да кажа и още нещо, много по-важно. Няма да разсъждавам повече, от снизхождение към тях, за това, за наша полза ли е взел Бог от нас (дара), и ще кажа само следното: ако Той (само) беше взел даденото, и за това никой не би могъл да Го обвинява; защото Той има власт над Своето. И на хората, когато ни поверяват своите пари и ни дават назаем сребро, ние благодарим за времето, за което са ни дали назаем, а не ги укоряваме за времето, когато вземат от нас своята собственост: нима, кажи ми, ще започнем да виним Бога, когато Той иска да вземе Своето? Няма ли това да е крайно безумно? Но не така постъпил великият и доблестен Иов: той, не само когато получавал, но и когато губел - и тогава засвидетелствал голяма благодарност, като казвал така: Господ даде, Господ и взе; да бъде благословено името Господне вовеки (Иов. 1:21). А ако трябва да благодарим и за едното, и за другото поотделно, и загубата е не по-малко полезна от самия дар, то какво, кажи ми, извинение ще имаме, когато започнем да се отплащаме с неблагодарност на Този, Който е толкова кротък, човеколюбив и грижовен, Който по-мъдро от всеки лекар, по-милосърдно от всеки баща, по-правдиво от всеки съдия и по-усърдно от всеки земеделец се грижи за нашите души - когато започнем да негодуваме против Този, пред Когото трябва да благоговеем? Можем ли да бъдем по-безумни и несмислени от онези, които, при такова благоустройство (на вселената), казват, че Бог не промисля за нас? Ако онзи, който започне да твърди, че слънцето е тъмно и студено, с такова съждение ще покаже своето крайно неразумие, толкова повече този, който се съмнява в Божия Промисъл, заслужава още по-големи упреци в безразсъдство.

Не е така светло слънцето, както е явно Божието Провидение: и въпреки това някои дръзват да говорят, че демоните управляват нашите дела. Какво да правя? Твоят Владика е човеколюбив: Той предпочита ти да Го оскърбяваш с такива думи, отколкото, поверил на демоните управлението на своите дела, да се убедиш от опит как управляват те. Тогава ти би познал добре тяхната злоба на дело. Впрочем, и сега мога да ви я покажа с един малък пример. Срещнали се с Христа едни бесновати, излезли от гробовете, и демоните Го молели да им позволи да влезе в стадото свине. Той им позволил и те отишли, и веднага хвърлили всички (свине) от скалата в морето (Мат. 8:28-32): ето как управляват демоните. Но те нямат никаква работа със свинете, а с теб винаги водят непримирима война, непрестанна борба, вечна вражда. А ако тях (животните), с които нямали нищо общо, (демоните) не могли да изтърпят и за миг, то какво не биха направили, ако бяха взели под своя власт нас, които сме техни врагове и непрестанно ги уязвяваме? Какви непоправими злини не биха ни причинили? Затова и Бог им позволил да влязат в стадото свине, за да познаеш тяхната злоба върху телата на безсловесните. А това, че демоните биха извършили и с бесноватите същото, каквото и със свинете, ако бесноватите, и по време на самото беснуване, не бяха пазени от Божия Промисъл, е ясно на всеки. И така, и сега, когато видиш човек, обладан от демон, благоговей пред Владиката, познай злобата на демоните, защото над тези бесновати може да се види и едното, и другото - и Божието човеколюбие и злобата на демоните - тяхната злоба, когато смущават и мъчат душата на обладания, и Божието човеколюбие, когато (Бог) удържа и възпира толкова лютия демон, който, вселил се в човека, се стреми да го хвърли в бездната, като не му позволява да прояви изцяло своята сила, но да я покаже само дотолкова, доколкото е необходимо за вразумяването на човека и за изобличаването на собствената му (на демона) злоба. Искаш ли да видиш и от друг пример как управлява демонът, когато Бог му позволи да прояви своята сила? Помисли за стадата волове и овце на Иов, как той изгубил всичко за един миг; помисли за печалната смърт на неговите деца, за поразяването на тялото му - и ще видиш колко жестока, безчовечна и безпощадна е злобата на демоните, и от това ясно ще познаеш, че ако Бог беше предал в тяхна власт и вселената, те биха хвърлили в смущение и безпорядък всичко, и с нас биха постъпили така, както със свинете и стадата, и не биха пощадили нашето спасение и за кратък миг време. Ако управляваха демоните, ние с нищо не бихме били по-добри от бесноватите - напротив, бихме били още по-лоши от тях, защото тях Бог не докрай е предал на неистовството на демоните, иначе те биха търпели много по-големи мъчения, отколкото търпят сега. Но аз бих искал да попитам онези, които казват това, и следното: какъв безпорядък в света виждат те, че всичко, случващо се с нас, приписват на управлението на демоните? Напротив, ние виждаме, че слънцето, в продължение на толкова години, всеки ден се движи правилно, хорът от много различни звезди спазва своя порядък, луната се движи непрестанно, ден и нощ се сменят точно, всички твари - и небесни, и земни - са като в някакъв строен хоровод, дори много по-добре и по-точно, всяка стои на своето място и не излиза от онзи порядък, който в началото, при тяхното създаване, е установил Бог.

7. Но каква полза от това, ще кажеш ти, когато небето и слънцето, луната и хорът от звезди, и всички други твари се намират в голям порядък, а нашите дела - в безредие и безпорядък? В какво, човече, безредие и безпорядък? Еди-кой си, казваш, е богат и притеснява, граби, похищава, и всеки ден прахосва за вино имуществото на бедните - и не търпи никакво нещастие; а друг, който живее скромно, украсява се с въздържание, справедливост и всички други добродетели - търпи бедност, болести и най-тежки бедствия? Това съблазнява ли те? Какво говориш? В такъв случай защо, когато виждаш, че и много от грабителите търпят нещастие, и от добродетелните някои, или дори твърде много, се наслаждават на щастие, защо не оставяш такова мнение и не прославяш Господа? А мен именно това още повече ме съблазнява. А защо от двама зли единият се наказва, а другият умира без наказание, и от двама добри единият получава почести, а другият цял живот бедства? И в самото това се проявява най-великото дело на Божия Промисъл. Ако Той тук наказваше всички зли и възнаграждаваше всички добри, денят на съда би бил излишен. И пак, ако никого от злите не наказваше и никого от добрите не награждаваше, тогава порочните биха станали още по-развратни и лоши; и обичащите злословието още повече биха започнали да обвиняват Бога, и биха казали, че нашите дела остават съвсем без Промисъл. Ако и сега, когато някои от злите се наказват, а добрите се награждават, говорят, че човешките дела като че не се управляват от Промисъла, то ако не беше и това, какво не биха казали (богохулниците)? Какви думи не биха изригнали? Ето защо Бог някои от злите хора наказва, а други не, и някои от добрите награждава, а други не. Не наказва всички, за да те увери, че има възкресение; наказва някои, за да станат нехайните по-усърдни, като възбуди у тях страх чрез наказанието на другите. Още, някои от добрите награждава, та чрез тези награди да подбуди другите към ревност за добродетелите; но не награждава всички, за да знаеш, че има друго време, в което на всички ще бъдат дадени награди. Ако тук всички получаваха каквото заслужават, то не биха вярвали на учението за възкресението; а ако никой не получаваше според заслугите, то твърде много биха станали още по-нехайни. Затова (Бог) едни наказва, а други не наказва, и прави това за доброто и на наказваните, и на ненаказваните: в едните Той унищожава порока, а другите чрез наказанието на първите прави по-благоразумни. И това ясно се вижда от казаното от Самия Христос: когато Му известили, че падналата кула е затиснала няколко души, Той казал на иудеите: вие мислите, че само те са били грешни? Не, казвам ви; но, ако се не покаете, и вие ще претърпите същото (Лук. 13:2, 3).

Виждаш ли как и едните погинали заради греха, и другите се спасили не заради своята правда, а благодарение на наказанието на първите, за да станат по-добри чрез него! И така, на наказаните, ще кажеш, е причинена обида, защото и самите те, ако не бяха наказани, не биха ли могли да станат по-добри чрез наказанието на другите? Но ако Бог знаеше, че те ще се изправят чрез покаяние, не би ги наказал, защото, ако Той, и предвиждайки, че мнозина няма да се възползват от Неговото дълготърпение, ги търпи, макар и с голямо снизхождение, като извършва Своето дело и им дава възможност по някакъв начин да оставят своето безумие, то как би лишил от плодовете на покаянието онези, които могат да се изправят чрез наказанието на другите? И така, на тези хора не е нанесена никаква обида, и порокът в тях е унищожен чрез наказанието, и тамошното им мъчение ще бъде по-леко от това, че вече са пострадали тук. Ненаказаните също не са понесли никаква скръб: те са могли, ако биха поискали, да се възползват от Божието дълготърпение за свое изправяне, и удивени от незлобието (на Господа), и благоговеещи пред безмерното снизхождение, някога да преминат към добродетелта и да обърнат чуждите наказания за свое спасение. А ако те остават в злото, причина за това не е Бог, Който затова и дълготърпи, за да ги спечели отново за Себе Си, но самите те са недостойни за извинение, защото не са се възползвали както подобава от Божието дълготърпение. Впрочем можем да посочим не само тази причина за това, че не всички зли се наказват тук, но и друга, не по-малка от нея. Коя е тя? Тази, че ако Бог подхвърляше всички на наказание веднага след престъпленията, нашият род отдавна би бил изтребен, и не би продължил да съществува. И за да се увериш, че това е истина, послушай какво казва пророкът: Господи, ако Ти забелязваш беззаконията - кой ще устои (Пс. 129:3). А ако искате да разгледаме и смисъла на това изречение, то без да влизаме в точно изследване на живота на всеки (а и не е възможно да знаем какво е направил всеки в своя живот), ще посочим това, в което, безспорно, съгрешаваме всички, и от това за нас ще бъде ясно, че ако се наказвахме за всеки грях, отдавна бихме погинали. Нареклият брата безумен виновен ще бъде за геената огнена (Мат. 5:22), казва Писанието. Кой от нас не е виновен в този грях? Тогава какво? (Всеки виновен) би трябвало да бъде изтребен веднага? Но така ние отдавна щяхме да бъдем изтребени и унищожени. Още, за кълнящия се е казано, че той, макар и да се е клел нелъжливо, върши дела от лукавия (Мат. 5:37). А кой не се е клел? Още повече, кой не е нарушавал някога клетви? Гледащият на жена с любострастни очи, по думите на Писанието, е истински прелюбодеец (Мат. 5:28). И в този грях ще се намерят много виновни. И така, ако и явните грехове са толкова големи и непоносими, и всеки от тях поотделно ни навлича неизбежно наказание, то когато помислим за тайните свои грехове, най-вече тогава ще признаем Божия Промисъл, който не ни изпраща наказания за всеки грях. Затова, когато видиш, че някой ограбва, несправедливо се обогатява и не бива наказан за това - разкрий и ти своята съвест, разгледай своя живот, изследвай своите грехове, и ще узнаеш добре, че преди всичко за теб не е изгодно да бъдеш наказван за всеки грях. Затова и мнозина викат неистово, защото не гледат своите грехове преди чуждите, но оставили своите, всички ние се занимаваме с чуждите. Но занапред да не правим това, а да започнем да вършим противното; и ако видиш, че някой праведник търпи наказание, спомни си за Иов. Колкото и да е праведен някой, не може да бъде по-праведен от него, нито да се сравни с него; и макар и да търпи много бедствия, все още не е понесъл толкова, колкото той.

8. И тъй, като вземеш това под внимание, престани да обвиняваш Господа, знаейки, че Бог не оставя човека, когато допуска той да страда, но желае да го увенчае и направи по-славен.

А ако видиш, че грешникът се наказва, спомни си за разслабения, който тридесет и осем години лежал на одър. В уверение на това, че бил предаден на тази болест за грях, послушай какво казва Христос: ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо (Иоан. 5:14). Ние получаваме или възмездие за греховете, когато биваме наказвани, или повод за придобиване на венци, ако, живеейки добродетелно, търпим нещастие - така че, в правда ли живеем, или в грехове, наказанието е полезно за нас, защото или ни прави по-славни, или ни кара да бъдем по-внимателни и облекчава бъдещите мъки за нас. За това, че наказаният тук и понесъл наказанието с благодарност, там ще претърпи по-леко мъчение, послушай какво казва Павел: Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста. Защото, ако бихме изпитвали сами себе си, нямаше да бъдем съдени; а бидейки така съдени, от Господа се наказваме, за да не бъдем осъдени заедно със света (1 Кор. 11:30-32).

Като знаем всичко това, така и да разсъждаваме за Божия Промисъл и да затваряме устата на прекословещите; и ако нашият ум не може да обясни нещо, което става, поради това да не мислим, че в нашите дела няма Промисъл, но постигнали отчасти Божия Промисъл, да предоставим непостижимото на Неговата неизследима премъдрост. Настина, ако за обикновения човек е невъзможно да разбере и човешкото изкуство - толкова повече човешкият ум не може да постигне безпределния Божи Промисъл: Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища! (Рим. 11:33). Впрочем, тъй като и от малкото сме получили ясно и точно познание за всичко, нека благодарим на Господа за всичко, което ни се случва. Нали за желаещите да разсъждават за Божия Промисъл има и друго неоспоримо доказателство. Ние ще попитаме противниците: има ли Бог? Ако те кажат, че няма, ние няма и да отговаряме, защото както безумните, така и казващите, че няма Бог, не заслужават отговор. Ако и корабът с малък брой моряци и риболовци не може да преплава благополучно и един стадий без управляващата го ръка, то още повече така огромният свят, съдържащ в себе си такова множество тела, съставени от различни стихии, не би просъществувал толкова време, ако нямаше Промисъл, който да го управлява, и постоянно да поддържа и запазва тази вселена. А ако те, уважавайки всеобщото мнение и опит, признаят, че има Бог, ще им кажем следното: ако има Бог, както и действително има, следва, че Той е и справедлив, защото, ако Той не е справедлив, не е и Бог; а ако е справедлив, ще въздаде на всеки според заслугите. Но ние виждаме, че тук не всички получават според заслугите; затова трябва да се надяваме, че се подготвя някаква друга награда, та тогава, когато всеки ще получи според заслугите, да се открие Божието правосъдие. И именно това доказателство ни навежда на мисълта не само за Промисъла, но и за възкресението. И така, като знаем това, нека и сами да размисляме за Промисъла и възкресението, и другите да учим; всякак да се постараем да затваряме устата на неистовстващите против Господа и сами да Го прославяме във всичко. Така ние повече ще привлечем към себе си Неговата грижа и ще получим голяма помощ, и същевременно ще успеем да се освободим от действителното зло и да постигнем бъдещите блага, по благодатта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, чрез Когото и с Когото слава на Отца и Светия Дух, сега и винаги, и във вечни векове. Амин.

 

Free Web Hosting