1. След като е унищожил светската мъдрост и е смирил нейната гордост, той (Павел) преминава към друга тема. Без съмнение, някои биха му казали: Ако проповядваме учение на Платон, Питагор или на някой друг философ, бихте имали причина да ни говорите толкова дълго. Защо обаче са необходими подобни ожесточени нападки, щом провъзгласяваме учението на Духа? Чуйте как Павел отговаря на такъв упрек: „...не можах да ви говоря като на духовни...“ (3:1). С други думи, дори тогава, когато сте съвършени в духовните неща, не би трябвало да се възгордявате така, защото това, което прогласявате, нито е ваше, нито сте го измислили сами. Дори не го знаете както трябва – вие сте ученици, последните от всички. Ако се превъзнасяте от светската си мъдрост, доказвате, че тя е нищо и дори противоречи на духовните неща; ако се възгордявате от духовните неща, вие всъщност притежавате съвсем малка част от тях и сте последни от всички. Той казва: „Не можах да ви говоря като на духовни“, а не: „Не ви говорих, за да не изглежда, че го правя от ревност“. По два начина разрушава техния начин на мислене. Първо им доказва, че не познават съвършенството и второ, показва им в какво грешат. Така той ги кара да разберат, че все още са неспособни да разбират духовните неща. Това, че от началото не са можели, може би е било в реда на нещата. Той обаче не им дава възможност да се защитят дори по този начин. Павел им казва, че не са получили тези възвишени учения не защото не са можели, а защото са били и са останали плътски. Ако все пак ставаше въпрос за началото, не би имало основание за големи упреци; но след като е изминало толкова време и вярващите в Коринт все още не са достигнали по-превъзходно състояние, то това е признак на изключително малодушие и низост от тяхна страна.
Макар и не с такава сила, той отправя същите упреци и към Евреите; при тях обаче отдава злото, което вършат, на тяхната скръб, докато при другите го приписва на желанието им да вършат зло – две твърде различни неща. Очевидно, говорейки истината, иска да порицае Коринтяните и да предизвика и насърчи Евреите.
На първите казва: „...а и сега още не можете“ (3:2б), а на вторите: „Поради това, нека оставим първоначалното учение за Христос и нека се стремим към зрялост...“ (Евреи 6:1) и още: „Обаче, ако и да говорим това, надяваме се относно вас, любезни, за нещо по-добро, което води към спасението“ (6:9). И как нарича той „плътски“ тези, които са получили един толкова велик Дух, като сам преди това ги е обсипал с похвали? Защото са плътски и тези, на които Господ ще каже: „...Никога не съм ви познавал; идете си от Мене вие, които вършите беззаконие“ (Матей 7:23). Все пак те изгонваха бесове, възкресяваха мъртви и пророкуваха.
Ето как можеш да вършиш чудеса и да си плътски. По същия начин Бог направи от Валаам свой инструмент, откри бъдещето на Фараон и на Навуходоносор; Каиафа пророкува, без да разбира какво казва; някои дори успяха да изгонват демони от хората в името на Христос, макар че не вървяха с него. Това ставаше, защото тези знамения бяха предназначени за другите, а не за тези, които ги вършеха. Често се случваха с помощта на недостойни съдове. Защо да се учудваме на това? Чудеса ставаха и чрез светиите. „Защото всичко е ваше“, казва апостолът, „било Павел или Аполос, или Кифа, или светът, или животът, или смъртта...“ (1 Коринтяни 3:22). И още: „И Той даде едни да бъдат апостоли, други пророци, други пък благовестители, а други пастири и учители, с цел да се усъвършенстват светиите за делото на служението...“ (Ефесяни 4:11,12). Иначе всичко би било напразно. Случва се началниците да са лоши и развратни, а подчинените – добри и послушни; миряните да живеят благочестиво, докато свещениците – покварено. Ако беше необходимо обезателно да бъдат достойни, не би имало нито кръщение, нито Христово тяло, нито Господна вечеря, поднасяна от ръцете им пред Бога, за да я освети. Бог работи и чрез способностите на недостойните, като благодатта давана от кръщението изобщо не страда от поведението на свещеника; иначе този, за когото е предназначена, не би я получил цялата. Макар и рядко, това се случва.
Казвам това, за да не би някои от тук присъстващите, осведомявайки се с любопитство за живота на някой пастир, да се възмутят, когато той извършва тайнствата. Човек не прибавя нищо; всичко е следствие от Божията праведност. „И аз братя, не можах да ви говоря като на духовни, а като на плътски, като на младенци в Христос. С мляко ви храних, не с твърда храна; защото още не можехте да я приемете, а и сега още не можете“ (1 Коринтяни 3:1,2). За да не изглежда, че им е говорил от желание за слава и власт когато им е казвал: „...Но духовният човек изпитва всичко“ (1 Коринтяни 2:15а) и: „...а него никой не знае да го изпитва“ (15б), и още: „...А ние имаме ума на Христос“ (16б), както и за да смири гордостта им, вижте какво казва: „Не мълчах понеже нямам какво повече да ви кажа, а защото сте плътски. И все още не можете да приемете твърда храна.“
2.Защо Павел е казал: „Вие не можете“, а не „Вие не искате“? Защото е заместил едното с другото. Ясно е, че човек не може, защото не иска. Това ги обвинява и оневинява техния учител. Защото ако им беше присъщо да не могат, може би щяха да бъдат извинени, но действайки доброволно, те нямат извинение. След това им показва постъпките, които доказват, че са плътски: „...докато има между вас завист и разпра, не сте ли плътски и не постъпвате ли по човешки?“ (3:3). Въпреки че е могъл да им говори за тяхното блудство и разпуснатост, той първо споменава греха, който винаги се е опитвал да поправи. Щом ревността прави хората плътски, не ни остава нищо друго освен да плачем с глас, да се завием във вретище и да посипем главите си с пепел. Защото, съдейки по себе си, мога да попитам: кой е свободен от този порок? Ако ревността ни прави плътски и не ни позволява да бъдем духовни, дори когато пророкуваме и вършим други чудеса, какво да мислим за себе си, щом не ни е оказана чест да имаме такива дарби и сме изобличени за подобен, а дори и за по-големи грехове? По този начин разбираме, че Христос наистина е имал причина да каже, че който върши зло, не идва към светлината (Йоан 3:20); че нечистият живот поставя пречка пред познанието на възвишените истини като замъглява и помрачава взора на душата. Също както е невъзможно този, който е заблуден, а живее порядъчно, да остане в заблудата си; както този, който върши зло, не може лесно да се издигне до висотата на нашите учения. Този, който търси истината, трябва да бъде свободен от всякакъв порок. Който е освободен от недостатъците си, ще се освободи и от заблудата си и ще достигне до истината. Не си въобразявайте, че е достатъчно да не бъдеш алчен или да не си прелюбодеец; необходимо е този, който търси истината, да притежава всички добродетели. Петър също казва: „...Наистина виждам, че Бог не гледа на лице, но във всеки народ онзи, който Му се бои и върши правото, угоден Му е“ (Деяния 10:34,35). Тоест, Бог го призовава и привлича към истината. Виждате ли Павел, най-пламенният враг, най-свирепият гонител? Обаче, тъй като имаше безукорен живот и не действаше воден от човешки заповеди, намери милост и изпревари всички останали.
Но ще кажете: защо един езичник, който е добър, благодетелен, изпълнен с човеколюбие, остава заблуден? Отговарям: Сигурно защото има друг недостатък – страст към празна слава, подлост, малодушие или пък изобщо не се тревожи за спасението си и си въобразява, че съдбата му е оставена на случайността. Павел нарича безукорен във всичко този, който действа праведно: „...по правдата, която е от закона, непорочен“ (Филипяни 3:6); и още: „Благодаря на Бога, на Когото служа, като прародителите ми, с чиста съвест...“ (2 Тимотей 1:3а). Как, ще кажете вие, тези, които бяха нечисти, бяха преценени като достойни да проповядват? Защото са били съгласни; защото са пожелали. Бог привлича живеещите в заблуда, когато са освободени от страсти, увлечения, слабости. Той не отблъсква тези, които сами идват при Него; а мнозина са получили от предците си благочестиви навици. „Защото, докато има между вас завист и разпра...“ (1 Коринтяни 3:3). Най-накрая той започва да напада и поставените по-долу. По-горе е съборил началниците, казвайки че мъдростта на говоренето не струва нищо; сега строго смъмря по-нискостоящите: „Защото, щом един казва: Аз съм Павлов, а друг: Аз съм Аполосов, не сте ли като човеци слаби?“ (3:4). Той им показва, че по този начин не само не са извлекли полза или печалба, а дори напротив, изобщо не са напреднали.
Ето тук е изворът на завистта; тя ги е направила плътски. Ставайки слаби, не са могли да чуят по-висшите истини. „Какво е Аполос и какво е Павел?“ След представените доводи и доказателства упреците му стават по-ясни и категорични. Той споменава името си, за да не допусне да ги обхване горчивина и да се ядосат на думите му. Ако Павел е нищо и не се сърди, още по-малко би трябвало те да се гневят. Той ги утешава по два начина. Първо, излизайки сам на сцената и второ, като не ги отрича напълно, сякаш нямат никакъв принос. В началото им дава малко, но накрая им дава нещо, защото след като казва: „Какво е Аполос и какво е Павел?“, той добавя: „...служители, чрез които повярвахте...“ Само по себе си това е нещо голямо, заслужаващо голяма награда; обаче по отношение на първообраза, на корена на всяко добро, то е нищо... Защото истинският благодетел е този, който дава доброто, а не този, чрез когото то се предоставя. Той не казва: „благовестители“, а „служители“ и това говори повече. Те не само са ни съобщили благата вест, а са станали и наши слуги. Едното се изразява в думи, а другото – в действия. Вижте докъде може да ни доведе това, че не признаваме Христос като корен и източник на доброто в качеството Му на Син, а само като слуга.
3. Как тогава, питате вие, Павел Го нарича служител на обрязаните? (Римляни 15:8) Тук той говори за разпределение според плътта, а не в смисъла на това, което изложихме току-що; под служител се разбира този, който е допълнил доброто, а не този, който го е дал от своето. Той не казва: „Които ви отвеждат до вярата“, а „..чрез които повярвахте...“; приписвайки им с това много повече и показвайки, че проповедниците са служители. Но ако са само служители, как си приписват и власт? Забележете: той изобщо не ги обвинява, че са обсебили властта, а че са я отстъпили. Грешката беше на хората: докато едни просто бяха стояли настрана, други се бяха отказали. Затова той предприема две мъдри мерки, чрез които да проникне там, където злото трябва да бъде разрушено; действа без злоба, без да предизвиква допълнително тяхната ревност. „...и то както Господ е дал на всеки от тях.“ Защото тази незначителна полза не се дължи на тях, а е дар от Бога. „Аз насадих, Аполос напои, но Господ възрасти.“ Тоест, аз първи посадих словото; от страх да не изсъхне посятото вследствие на изкушенията, Аполос извърши своето, но като цяло, всичко беше дело на Бога.
„И тъй, нито който сади е нещо, нито който пои, а Господ, Който възрастява.“ Вижте как ги утешава, страхувайки се да не се изпълнят с жлъч когато чуват: Кой е този? Кой е онзи? За тях беше не по-малко мъчително да чуят: „Нито който сади, нито който пои е нещо.“ отколкото: „Кой е този?“ „Кой е онзи?“ Как всъщност ги утешава? Като привлича към себе си презрението, казвайки: „Всъщност какво е Аполон и какво е Павел?“, а също и като приписва всичко на Божия дар. Затова, след като казва, че който е посял е нищо, той добавя: „...а Господ, Който възрастява.“ Дори не спира до тук; прилага още едно лекарство, казвайки: „И тъй, този, който сади, и този, който пои, са равни, обаче всеки според своя труд ще получи своята награда.“ Целта му е да попречи на единия да се възгордее за сметка на другия. Той казва, че са равни, защото и двамата не могат без Бог, Който възрастява. След като е казал това, той дори не позволява на тези, които много са работили, да се хвалят пред други, които са работили по-малко, нито да си завиждат едни на други. Убеждението, че тези, които са работили много, са направили същото като тези, които са работили по-малко, можеше да доведе до отпускане, затова той добавя смекчаваща поправка като казва: „...обаче всеки според своя труд ще получи своята награда.“ Сякаш казва: Изобщо не се страхувайте, че са равни; това е вярно ако ги сравним с делото на Бога; но не е така ако съдим по техните дела и всеки ще получи собствената си заплата. От момента, в който постига целта си, той прави още едно по-меко разделение. Там, където е възможно, той е великодушен: „...защото сме съработници на Бога, като вие сте Божия нива, Божие здание.“
Виждате ли какво важно дело им приписва след като първо е установил, че всичко принадлежи на Бога? Препоръчвайки винаги покорство пред началниците, той не ги принизява много. „Вие сте нивата, която Бог отглежда.“ След като първо е казал: „Аз посадих“, той постоянства в метафората. Ако вие сте Божията нива, правилно е да носите Неговото име, а не това на земеделците. В действителност едно поле носи името на собственика си, а не на тези, които го обработват. „Вие сте зданието, което Бог гради.“ Къщата принадлежи на собственика, а не на работника. Тъй като сте едно цяло здание, не трябва да се делите, а да се превърнете в крепост на съгласието. „Според дадената ми Божия благодат, като изкусен строител, аз положих основа...“ Той нарича себе си „изкусен“ не поради суетна слава, а за да им даде пример за подражание и да им покаже, че изкусният строител трябва да положи само една основа. Вижте неговата скромност. Той не разрешава да му приписват качеството изкусност като негова заслуга, защото нарича себе си такъв чак след като се е предал изцяло на Бога: „Според дадената ми Божия благодат, като изкусен строител, аз положих основа...“ Павел показва едновременно, че всичко принадлежи на Бога и че благодатта се състои предимно в това, че няма разделения, а всичко е изградено върху една единствена основа. „...а друг гради на нея. Но всеки нека внимава как гради на нея.“ С това струва ми се той ги подканва да се борят, за да определят и уредят поведението си, защото ги е свързал в едно единствено тяло. „Защото никой не може да положи друга основа, освен положената, която е Исус Христос.“ Който не е строител, не може да положи основа; след като я положи, той се оттегля.
4. Виждате как Павел използва обикновени понятия, за да разкрие учението си: Проповядвах Исус, дадох ви основата; сега внимавайте как градите върху нея – дали не правите това за празна слава, за да привличате ученици към определени хора. Нека не обръщаме никакво внимание на ересите, тъй като никой не може да положи друга основа, различна от вече положената. Нека да градим приковани към нея, както е привързана лозовата пръчка към лозата и да нямаме никакви посредници между нас и Христос, защото съществуването дори и само на един е напълно достатъчно за незабавната ни гибел. Лозовата пръчка смуче сок, защото се намира на стеблото. Сградата стои изправена, защото частите й са свързани. Ако се разцепи, тя пада поради грешка в опората. Нека не само се държим за Исус, а да се залепим за Него. Ако веднъж се отделим от Него, ние сме загубени. Писано е: „Защото тези, които се отдалечават от Тебе, ще погинат“ (Псалм 73:27). Да се залепим за Христос чрез дела. Той сам ни казва: „Който има Моите заповеди и ги пази, той Ме люби“ (Йоан 14:21). Исус употребява множество сравнения, за да ни докаже необходимостта от единство. Той е главата, ние сме частите на тялото. Може ли да има празно пространство между главата и тялото? Той е основата, ние – зданието; Той е лозата, ние сме пръчките; Той е Младоженеца, ние – булката; Той е Пастира, ние – овцете; Той е пътя, ние – пътниците; ние сме храма, Той обитава в него; Той е Първородния, ние сме братята Му; Той е наследника, ние сме сънаследници; Той е живота, ние живеем; Той е възкресението, ние възкръсваме; Той е светлината, ние сме осветените.
Такова е единството, което не допуска никакъв посредник или празно пространство, колкото и малко да е то. Защото този, който сега е малко отделен, скоро ще бъде много далече. Дори зданието да е малко напукано, се срутва; колкото и малко да е отделена пръчката от корена, тя става безполезна. Това малко всъщност никак не е малко, а почти всичко. Затова, когато сме съгрешили малко или сме били малко порочни, не трябва да се отнасяме небрежно към постъпките си. В противен случай ще стане много. Когато оставим без внимание едно палто, започващо да се къса, то се скъсва изцяло; цялата къща се разрушава ако от покрива паднат няколко керемиди и не положим усилия да ги поставим отново на мястото им. Нека да се грижим за тези неща и да не пренебрегваме малките грешки, за да не направим големи; дори и да сме ги извършили и да сме паднали на дъното на бездната, нека още не се отчайваме, за да не отежняваме положението си. Дори да бъдем изключително бдителни, ще бъде доста трудно да се измъкнем от там не само заради голямото пространство, но и заради самото положение, в което се намираме. Грехът е дълбока пропаст, в която сме завлечени и смазани при сгромолясването си. Както тези, които падат в кладенец изпитват затруднение да излязат и имат нужда от други хора да им помогнат и да ги извадят, така е и с тези, които пропадат и затъват в бездната на греха.
Нека да им хвърлим въжета и да ги изтеглим. Това е необходимо не само когато злото се е случило на другите, но и на самите нас – заради всичко, в което и ние сме съгрешили и от което трябва да се измъкнем. Бог ни помага – Той е Този, Който „..не благоволява в смъртта на грешника, а иска той да се покае...“ (Езекиил). Никой не трябва да се отчайва и да се оставя да бъде достигнат от недостатъците на нечестивите, защото: „...когато нечестивият е на дъното на бездната, той изпитва омраза...“ (Притчи 18:3). Не многото грехове, а съзнанието и усещането за грях ражда отчаяние. Дори да сте извършили всички възможни грехове, кажете си: Бог е добър и желае да се спасим. Защото Той ни казва: „Макар да са греховете ви като мораво, ще станат бели като сняг.“ (Исая 1:18). Бог ще ги превърне в нещо чисто, точно противоположно на сегашното им състояние. Да не се отчайваме, защото да паднеш не е толкова страшно, колкото да останеш долу и да постоянстваш в падението си; да си ранен е по-малко ужасно, отколкото да не искаш да излекуваш раната си. „Кой може да каже: Очистих сърцето си; чист съм от греховете си?“ (Притчи 20:9). Не казвам това, за да окуражавам небрежността ви, а за да ви попреча да изпаднете в отчаяние.
5. Искате ли да разберете колко е добър нашият Господар? Един бирник, обременен от беззакония, влизайки в храма, трябваше само да каже: „Боже, бъди милостив към мене, грешника“ (Лука 18:13б) и си отиде у дома оправдан. Бог ни казва чрез устата на пророка: „Огорчих го малко заради греха му и като видях, че си тръгна тъжен и наскърбен, поправих пътищата му“ (Исая 57:17,18, превод от проповедта На Йоан Златоуст). Съществува ли някъде подобно милосърдие? Понеже беше натъжен, простих греха му. Ние обаче не действаме по същия начин и точно затова предизвикваме Божия гняв. Този, Когото и най-малкото нещо може да го направи благосклонен към хората, има право да се гневи когато не среща такова разположение на душата и да желае за нас най-тежкото отмъщение. Защото това е знак за изключително презрение. Кой се натъжава от греха, кой страда и се тревожи, удряйки се в гърдите? Струва ми се, никой. Дълго оплакваме смъртта на един слуга, загубата на пари. Изобщо не ни е грижа обаче когато всеки ден умъртвяваме душата си. Как ще накарате Бог да бъде благосклонен към вас, ако дори не осъзнавате, че сте извършили грях? Кажете си сами: „Признавам, извърших грях“. Да, това е самопризнание, излязло от устата ви; направете го обаче и от сърце и страдайки, за да останете решителни и смели. Ако сме огорчени от греховете си, ако стенем поради грешките си, няма да изпитаме никаква друга болка, защото това ще отстрани всички други страдания. По този начин можем да извлечем от изповедта още едно предимство – никога да не бъдем погълнати от бедствията на настоящия живот или да се възгордеем от успехите. Така ще направим Бог по-благосклонен към нас, вместо да Го разгневим с поведението си както правим сега.
Кажете ми: ако имахте слуга, към когото другарите му са се отнасяли много лошо, но той не им е търсил сметка, зает единствено с това да не ядосва господаря си, това нямаше ли да е достатъчно да притъпи гнева ви към него? Ако обратно, без да се тревожи за вината и грешките си, допуснати спрямо вас, той отмъщава на другите, няма ли това да ви накара да го накажете по-строго? Бог се отнася към нас така: когато не ни е грижа за гнева Му, той нараства; когато се тревожим, ние го смекчаваме. Дори можем напълно да го успокоим. Бог иска ние сами да се накажем за греховете си и в такъв случай Той сам се отказва да ни наказва. Той ни заплашва с цел страхът от Него да ни попречи да Го презираме. Когато тази заплаха е достатъчна, за да ни отвърне от злото, Той не разрешава тя да бъде изпълнена. Ето какво казва Еремия (7:17,18): „Не виждаш ли какво правят те в Юдовите градове и по Ерусалимските улици? Чадата събират дърва и бащите кладат огън, а жените месят тестото, за да направят пити на небесната царица...“ Нека се страхуваме силно да не кажат същото за нас. Никой не търси това, което е на Исус Христос, всеки гледа собствената си изгода: „Понеже всички търсят своето си, а не онова, което е Исус Христово“ (Филипяни 2:21). Синовете се отдават на разпуснатост, бащите – на алчност и грабежи, жените – на прищявките от света. Те подстрекават съпрузите си, вместо да ги удържат от зло. Отидете на обществените места, разпитайте минаващите и няма да намерите нито един, който да проявява усърдие за духовни неща. Всички се вълнуват от материални изгоди.
Кога ще помъдреем? Колко време ще останем в летаргичния си сън? Не сме ли преситени от зли дела? Когато думите не стигат, опитът е достатъчен да ни научи, че всичко тук долу на земята е суета и скръб. Хора, не познаващи бъдещето и имащи само светска мъдрост, са успели да се убедят в нищожността на настоящите ценности и по този начин да се откъснат от тях. Какво извинение бихте могли да имате вие, които пълзите по земята и раболепничите, които нямате сила да презрете повърхностни и временни блага и да ги изоставите заради огромно и вечно щастие; вие, които сте обучени и просветени отгоре, лично от Бога и сте получили от Него такива велики обещания? Тези, които без да са чули обещанията, са успели да се въздържат от благата на света, ни доказват, че те не съдържат нищо, което да ни държи привързани с вериги към тях. На какви богатства са се надявали, прегръщайки бедността? На никакви. Знаели са само, че бедността е за предпочитане пред богатството. Какъв живот са очаквали, отказвайки се от удоволствията, водейки сурово съществуване? Вниквайки в същността на нещата, те са усещали, че това прави душата им по-мъдра и тялото им по-здраво. Вдъхновени от същите мисли и съхранили в себе си надеждата за бъдещите блага, нека се откъснем от настоящето, за да получим предстоящите добрини чрез милостта и добротата на нашия Господ Исус Христос; на Когото, както и на Отец и Святия Дух принадлежат славата, царството и честта, сега и завинаги. Амин.
Превод от френски: Юлия Борисова