„...ние безумни заради Христос, а вие – разумни в Христос; ние – немощни, а вие – силни, вие – славни, а ние – опозорени. Ние до този час и гладуваме, жадуваме и сме голи, бити сме и се скитаме, трудим се, работещи със своите ръце; като ни хулят, благославяме, като ни гонят, търпим; като ни злословят, умоляваме; станахме до днес като измет на света, помия на всичко.“
1. След като е говорил най-сериозно (като по този начин ги наранява повече, отколкото с всевъзможни други обвинения), Павел продължава да говори, със значимостта, която има. По-напред е казал: „...царувате и то без нас...“ и „...Бог постави нас апостолите най-последни като човеци, осъдени на смърт...“ (4:8,9). После им показва как точно са били определени за смърт, като казва: „Ние сме безумни, слаби, презрени; страдаме от глад и жажда, голи сме, измъчват ни като ни бият с юмруци, нямаме постоянен дом и се уморяваме, работейки със собствените си ръце.“ Толкова признаци, че са истински богослови и апостоли. Точно обратното, коринтяните се гордеят с мъдрост, слава, богатство, почести. Искайки да излекува тяхната надменност и да им покаже, че вместо да се гордеят трябва да се срамуват, той първо им се присмива: „...царувате и то без нас.“ Все едно казва: аз твърдя, че сега не е време да се наслаждавате на почит и слава, както правите, а да бъдете оскърбявани и преследвани като нас. Ако това не е вярно и както виждам (тук говори иронично) е настъпил часът на възмездието и наградите, вие учениците вече царувате. А ние учителите? Ние апостолите, които би трябвало първи да получим награда, не само сме последни сред вас, но сме сякаш предопределени за умиране, осъдени. Ние постоянно живеем в безчестие, опасности, измъчвани от глад, оскърбявани и гонени като безумци, страдащи от непоносими злини. Целта му е да ги накара да разберат, че трябва силно да желаят съдбата на апостолите, тоест опасности и оскърбления, а не почести и слава, защото така го изисква проповядваното слово. Все пак, той не го казва направо, за да не им досажда, а изразява укора си по подходящ начин. Ако искаше да уцели право в целта, щеше да каже: Вие се самозалъгвате, заблуждавате се и сте много далече от апостолското учение. Един апостол, един свещеник на Христос трябва да бъде безразсъден, да живее като нас в скръб и презрение; вие вършите точно обратното.
Този език е щял да разгневи Коринтяните повече, защото са щели да видят в него още по-ясно възхвала на апостолите, както и голямата им храброст, усилена още повече поради упреците на Павел към тях в малодушие, празна слава и любов към удоволствията. Освен това за него не е характерен този начин на действие; той използва способи, чрез които удря по-силно, като наранява по-малко. Затова използва ирония когато им казва: Вие сте силни и славни. Ако не говореше иронично, би им казал: Не може един да минава за безумен, а друг – за мъдър; един да е силен, друг – слаб: проповядваното учение не допуска и двете. Ако не беше така, в това, което казвате, щеше да има някакъв смисъл. Сега обаче не е позволено да минавате за мъдри, да бъдете почитани, да живеете безопасно. Иначе излиза, че Бог ви е предпочел пред нас: вас учениците, пред нас, учителите, които страдаме по хиляди начини. Макар че никой не смее да го каже, не ви остава нищо друго, освен да вървите в нашите стъпки. Не си мислете, че тук ви говоря само за миналото: „Ние до този час и гладуваме, жадни сме и сме голи...“ Такъв трябва да бъде животът на християните и то не само за ден-два, а винаги. Атлетът, който е получил наградата в едно състезание, не е победител във второто, защото е отпаднал. „Ние гладуваме...“ пред очите на тези, които живеят в удоволствия; „...бити сме...“ пред тези, които се надуват от гордост; ...скитаме се...“ пред погледа на тези, които отпадат; „...голи сме...“ пред лицето на богатите; „...трудим се...“ пред очите на лъжливи апостоли, които нито работят, нито са изложени на опасности и въпреки това извличат облаги. Ние не сме като тях, казва Павел. Въпреки външните опасности, ние постоянно се трудим. Освен това никой не може да каже, че поради това сме огорчени, нито че обвиняваме тези, които ни преследват. Напротив, отговаряме на тяхното зло с добро. В това се състои величието: не да страдаш несправедливо (което може да се случи на всеки човек), а да понасяш злото без огорчение и злоба.
2. Не само не се огорчаваме, а дори се радваме. Доказателство за това е, че отвръщаме на злото с добро. За да се убедите, че такова беше поведението на апостолите, чуйте какво следва: „...като ни хулят, благославяме; като ни гонят, търпим; като ни злословят, умоляваме; станахме до днес като измет на света...“ Това ще рече, безумни за Христос. Защото този, който страда несправедливо, без да се оплаква и да си отмъщава, в очите на другите изглежда безумен, слаб и опозорен. За да не изглеждат тези страдания като много тежко обвинение към Коринтяните, какво казва Павел? „...станахме до днес като измет...“ не на вашия град, а „на света.“ И още: „...помия на всичко“ - не само за вас, а за всички. Също както когато говори за добротата на Христовото провидение, той оставя настрана земята, небето, цялото творение и споменава единствено кръста. Желаейки да привлече към себе си Коринтяните, той пропуска чудесата си, за да говори само за това, което е изстрадал заради тях. Обикновено когато разказваме за нанесените ни оскърбления или за изтърпяно от някого презрение, ние припомняме само това, което сме изстрадали. „Измет, помия, отхвърлени от всички чак до днес.“ Най-силният удар е накрая - „от всички.“ Не само от нашите преследвачи, но и от тези, заради които претърпяваме гонения. Павел иска да каже, че им е много признателен. Това е знак за истинско възмущение; той не се оплаква, а иска да ги засегне. Показва приятелски чувства, въпреки че може да намери хиляди поводи да се оплаче от тях. Христос ни заповядва да понасяме търпеливо оскърбленията, за да останем мъдри и още повече да смутим враговете си – това постигаме по-скоро като мълчим, отколкото като отговаряме на оскърблението с оскърбление.
Виждайки че ударът ще бъде непоносим, той предоставя и лекарството: „Не пиша това, за да ви посрамя, но да ви увещая като любезни свои чада.“ Не ви говоря, за да ви посрамя. Той казва, че не е извършил това, което е извършил с думи. Или по-точно, че го е направил, но без лоши намерения и омраза. Ето това е най-доброто лекарство: да се извиниш за нещо казано от теб, защото намеренията ти не са били лоши когато си говорил. Не му беше позволено да мълчи, защото нямаше да имат възможност да се поправят; но да остави раната им без лекарство щеше да бъде мъчително. Извинението му беше сериозно. Когато се облекчава, причинената болка, раната, не само не изчезва, а прониква по-дълбоко. Раненият е по-разположен да се поправи когато разбира, че раната му е нанесена от любов, а не от омраза. Казаното е много тежко и е способно да посрами всеки. Всъщност той не говори като богослов, като апостол, като учител, който има ученици (който е усетил властта си), а казва: „...но да ви увещая като любезни мои чада.“ Не само като негови деца, а като негови любими деца. Все едно им казва: Простете ми, ако с нещо съм ви причинил мъка, но това беше предизвикано от моята любов. Той не казва: Порицавам ви, а „Увещавам ви.“ Кой няма да изтърпи това от огорчен баща, който дава мъдри съвети? Той прави това след като е нанесъл удара.
Нима ще кажеш, че другите учители ни щадят? Не казвам това. Те обаче не се отнасят с вас по същия начин. Апостолът не говори неясно; той посочва конкретни действия, имена. Говори като учител и баща. „Защото ако имате десетки хиляди наставници в Христос, пак мнозина бащи нямате.“ Тук се вижда не значимостта му, а неговата огромна любов. Той не продължава да ги наранява, когато им казва: „В Христос.“ Павел ги успокоява, наричайки учители, а не ласкатели тези, които понасят грижите и мъките, и им засвидетелства своята загриженост. Също така не казва: Вие нямате мнозина учители, а „мнозина бащи.“ Не иска да им припомня собствената си значимост, нито безкрайните добрини, които са получили от него; съгласявайки се, че техните учители са се постарали много заради тях (и това е присъщо за един учител), той запазва за себе си само излишъка от любов към тях. А това е присъщо за един баща. Той не казва: Никой не ви обича по този начин (а има право да го каже), а им дава доказателство за това. Какво е то? „...понеже аз ви родих в Христос Исус чрез благовестието.“ В Исус Христос - не го приписвам на себе си. Отново нанася удар по тези, които си присвояват славата на обучението. Той казва: „На други ако не съм апостол, то поне на вас съм; защото в Господа вие сте печатът на моето апостолство“ (1 Коринтяни 9:2); и още „Аз ви насадих“, а тук „Аз ви родих.“ Не казва просто: Аз оповестих словото, а „Аз родих“, като използва изрази, отнасящи се до човешката природа. Павел има една грижа – да им покаже любовта, която им носи. „Другите учители ви привлякоха, но ако днес сте верни, го дължите на мен.“ За да не им се струва ласкателство изразът „като мои синове“, той идва до същността. „Заклевам ви, подражавайте ми както аз подражавам на Христос.“ О, небе! Какво доверие на учител! Как препоръчва на другите това, което сам е изпълнил! Още повече, той не говори така от гордост, а за да покаже, че добродетелта е нещо лесно.
3. Не казвайте: Не можем да ти подражаваме; ти си учител и изтъкнат човек. Защото разстоянието между мене и вас е много по-малко от това между мене и Христос; въпреки това аз подражавам на Христос. Когато пише на Ефесяните, Павел не предлага себе си като пример за подражание, а ги довежда до целта, като първо казва: „И тъй, подражавайте на Бога като любезни чада“ (Ефесяни 5:1). При Коринтяните, знаейки че говори на слаби, застава между тях и Бога. От друга страна, им показва, че е възможно да се подражава на Христос. Всъщност, който прилича съвършено на даден печат, възпроизвежда точно образеца. Да видим как Павел е заприличал на Христос. Тази прилика не изисква нито време, нито да бъдеш специалист, а само добра воля. Ако посещаваме работилницата на някой художник, няма да можем да възпроизведем негово платно, въпреки че ще го гледаме хиляди пъти; художникът обаче ще го нарисува още докато му говорят за него. Искате ли да поставим картината пред вас и да изобразим живота на Павел? Нека тя се появи – много по-славна от образите на царе; защото пред погледа ми не стоят просто няколко съединени парчета дърво, нито разпръснати звезди, а творение на Бога – душа и тяло. Душата, както и тялото, не е човешко, а Божие произведение. Ръкопляскате ли вече? Още не е дошло времето; след малко ще трябва да одобрявате и подражавате. Това, за което говорихме до тук, е обичайно за всички хора. Душата по същество не се различава от другите души. Единствената разлика е във волята. Същото се отнася и за тялото – тялото на Павел прилича на телата на всички останали хора; само изпитанията са го направили по-славно. Така е и с душата.
Да разгледаме една картина: душата на Павел. Отначало тя беше покрита с прах и паяжина, защото няма нищо по-лошо от богохулството. Когато дойде Този, Който променя всичко, Той видя, че това й състояние не се дължеше на подлост или мекушавост, а на незнание и недостиг на набожност. Павел имаше силно желание да служи на Бога, но не според правилното учение. Затова Христос му даде цвета на истината, тоест благодатта и картината изведнъж заблестя с царска красота. След като получи цвета и научи това, което не искаше да знае, вече не му беше необходимо време; веднага стана съвършен художник. Първо ни показва царската глава, проповядвайки Христос; после и цялото тяло, начертавайки линията на един суров живот. Художниците се затварят в ателието си и работят необезпокоявани с голямо старание, без да отварят на никого. По същия начин Павел, поставяйки платното си пред целия свят, не е обезпокоен от противниците, вълненията и тревогите, които царуват постоянно около него, а работи без нищо да му пречи върху царския портрет. В момента, когато рисуваше картината си в средата на земята и морето, в присъствието на небето и цялото земно кълбо, на духовния и материален свят той казваше още: Ние сме изложени на вниманието на света.
Започвайки от главата, искате ли да видите и останалото? Или да тръгнете отдолу нагоре? Вижте тази златна статуя, по-скъпоценна и от златото, такава каквато несъмнено съществува на небето. Тя не е окована с тежестта на вериги от олово, не е закрепена на едно място. Тя тича от Ерусалим до Илирия, после тръгва от Испания, носена на криле по целия свят. Какво е по-хубаво от краката, прекосили всички страни и осветени от слънцето? Пророкът е предсказал тази хубост, казвайки: „Колко прекрасни са върху планините нозете на онзи, който благовества, който проповядва мир“ (Исая 52:7). Виждате ли колко са хубави неговите крака? Искате ли да видите и гърдите му? Елате, ще ви ги покажа и ще ви убедя, че са много по-красиви от тези тъй хубави нозе, а още повече от тези на древния Законодател Мойсей. Вярно е, че той донесе каменните плочи; но Павел носеше Исус в себе си, носеше образа на царя и изкупителната жертва. Затова е по-достоен за уважение от херувимите. Гласът на жертвата не можеше да бъде сравнен с неговия; Този глас говореше единствено за материални неща, а гласът на Павел изразява неща по-издигнати от небесата. Единият се обръщаше само към евреите, другият – към целия свят; първият излизаше от неодушевени предмети, вторият – от душа, надарена с добродетели.
4. Изкупителната жертва беше по-бляскава от небето. Нейният блясък не се дължеше на различни звездни тела, нито на слънчевите лъчи. Тя съдържаше в себе си слънцето и от там то изпращаше светлината си. Понякога преминаващите облаци помрачават небето ни; тези гърди не бяха подложени на подобни бури или по-скоро често ги понасяха, но от това техният блясък ни най-малко не помръкваше. Сред изпитания и опасности те запазваха великолепието си. Също и когато беше окован във вериги Павел се провикваше: „...Но Божието слово не се вързва“ (2 Тимотей 2:9б). По този начин чрез езика си винаги изпращаше лъчи – никога страхът и опасностите не сломиха гърдите му. Сякаш те бяха оставили далеч зад себе си нозете; но и нозете и гърдите му бяха красиви по своята същност. Искате ли да видите хубостта на стомаха му? Чуйте какво той сам казва: „Затова, ако това, което ям, съблазнява брат ми, аз никога няма да ям месо...“ (1 Коринтяни 8:13а). Добре е да не ядем месо, да не пием вино или каквото и да е друго, което заплашва да подбуди към грях или отслаби братята ни. „Храната е за стомаха и стомахът е за храната...“ (1 Коринтяни 6:13а). Има ли нещо по-хубаво от този стомах, приучен на кротост, на въздържание от всичко, научен да понася лишенията, глада и жаждата. Като дресиран кон, носещ златна юзда, този стомах запазваше мярка, след като беше овладял нуждите на природата. Защото Исус напредваше в Павел. Очевидно е, че въздържанието беше унищожило и всички останали пороци. А сега, искате ли да видите тогавашните му ръце? Или първо състоянието им преди? До неотдавна той влизаше в домовете им и измъкваше от там мъже и жени, но не с ръце на човек, а на някакъв свиреп звяр. Но откакто получи цветовете на истината и духовното знание, ръцете му вече не бяха човешки, а бяха изцяло духовни; бяха в окови всеки ден, получаваха удари всеки ден, но самите те не удариха вече никого. Един ден една пепелянка ги пощади; не посмя да ги докосне, защото вече не бяха ръце на човек. Искате ли да видите и гърба му, толкова подобен на другите части на тялото? Чуйте какво казва: „Пет пъти юдеите ме наказваха с по тридесет и девет удара с камшик. Три пъти ме биха с тояги, веднъж едва не ме убиха с камъни, три пъти претърпях корабокрушение и веднъж прекарах във водата цяло денонощие. “ (2 Коринтяни 11:24,25).
За да не се хвърляме в дълбока бездна и да се люшкаме във всички посоки, спирайки се поотделно на всяка част от тялото му, нека да се обърнем и да се наслаждаваме на друга красота – тази на неговите дрехи, които изцеляваха болести и които дори демоните зачитаха до такава степен, че излизаха от хората и бягаха. Навсякъде, където Павел се появяваше, всяко нещо отстъпваше и изчезваше като в присъствието на владетеля на света. Също както тези, които са получили много рани в битките треперят само при вида на оръжията на победителите, така и демоните бягаха единствено при вида на колана му. Къде са сега богатите, които се гордеят с благополучието си? Къде са тези, които излагат на показ достойнствата и пищните си облекла? Ако ги сравнят с тези на Павел, ще видят, че това, което притежават, е от кал и глина. Защо изобщо говоря за дрехи и богатства? Дори да ми дадат власт над целия свят, пак ще смятам, че силата скрита в нокътя на Павел е по-голяма от моята, че бедността му стои по-високо от всяко удоволствие, униженията му – от всяка слава, голотата – от всяко богатство, плесниците и обидите върху тази свята глава - от всяка разпуснатост, камъните, с които го замерваха – от царската корона. Нека се стремим към неговата корона, любими братя и макар да не ни преследват, да се подготвим за това. Защото не само преследванията направиха този човек славен. Той сам казваше: „Аз уморявам тялото си и го поробвам“ (1 Коринтяни 9:27). Това може да се прави и когато не си подложен на гонения. Павел ни увещаваше да не се грижим и тревожим за плътта си – за силните й желания и сладострастия. Той казваше още: „И трябва да се радваме, когато имаме храна и дрехи.“ (1 Тимотей 6:8).
Както разбрахме, за това не са необходими преследвания. Той увещаваше и богатите да бъдат въздържани: „Тези, които ламтят за обогатяване, падат в изкушение“ (1 Тимотей 9:9). Ако искаме да се подложим на изпитание, да влезем в битка, ще бъдем възнаградени. Въпреки че няма да бъдем преследвани, ще получим богати дарове. Ако обаче угояваме телата си и живеем като прасета, дори в мирно време ще направим много грешки и ще си навлечем безчестие. Не виждате ли срещу кого трябва да се сражаваме? Срещу безтелесни сили. Как тогава, ние които сме плът, ще ги победим? Щом трябва да се храним умерено когато водим битка с хора, още повече това е така, когато воюваме с демони. Ако обаче сме оковани от затлъстяване и богатство, как ще победим враговете си? Богатството е тежка верига за тези, които не знаят как да го управляват и използват; жесток и безчовечен тиран, чиято единствена цел е да погубва робите си. Ако поискаме, ще развенчаем този варварин и тиран; вместо господар, ще го направим наш слуга. Как ще стане това? Разпределяйки и подарявайки богатствата си на всички. Когато оставаме насаме с богатството си както стоим очи в очи на уединено място с един разбойник, то ни носи всички възможни злини. Когато го направим публично достояние, то няма вече да ни владее, защото ще бъде оковано отвсякъде.
5. Изобщо не твърдя, че богатството е грях; грях е да не го разпределяме между бедните, а да го използваме за лошо. Бог не е създал нищо лошо, всичко сътворено от Него е добро. Богатствата също са нещо добро, при условие че не владеят притежателите си и ще помогнат да изчезне бедността на ближните. Светлината, която не разпръсква мрака, а го засилва, не е добра. По същия начин няма да нарека добри богатствата, които увеличават бедността, вместо да я унищожават. Богатият не желае да получава, а да дава; ако продължава да иска, той вече не е богат, а беден. Ето защо богатствата изобщо не са нещо лошо; злото е в духовната ограниченост, която превръща богатството в бедност. Такива богаташи са много по-нещастни от просещите по улиците, от слепите и от сакатите. Тези хора, облечени в разкошна коприна, са по-нисши от бедния, покрит с грозни дрипи; тези смъртни хора, които се придвижват гордо по площада, заслужават повече съжаление от просяците, които стоят по кръстовищата, влизат в дворовете, викат и молят за милостиня отдолу. Защото последните хвалят Бога и изричат мъдри думи способни да предизвикат милост и състрадание. По този начин изпитваме към тях състрадание и им подаваме ръка, без никога да ги осъждаме. Лошите богаташи познават само езика на жестокостта, безчовечността, насилието и сатанинската алчност. Те са омразни и смешни в очите на всички. Кажете ми кое хората смятат за срамно: да искаш от богатите или от бедните? Очевидно, да искаш от бедните. Ето това правят богатите, защото не биха се осмелили да се обърнат към по-богатите от тях. Просещите искат от богатите, а не от другите просяци. Обаче богаташът насилва бедния.
Друг въпрос. Кое е по-почтено: да получаваш от този, който дава доброволно и милостиво или да изтръгваш със сила, причинявайки неприятности? Очевидно е по-добре да не увеличаваш отвращението. Въпреки това богатите го правят. Докато бедните получават от хора, даващи им от добро сърце и не принуждавани от никого, всичко, което богатите са получили им е дадено без желание, по принуда. Точно това е признак на най-голяма бедност. Ако някой не иска да седне на масата, на която този, който го е поканил, няма да го гледа с добро око, как ще бъде приемливо за него да вземе пари насила? Не пропъждаме ли, не бягаме ли от лаещи кучета, защото ни уморяват като ни досаждат? Така правят богатите. Ще кажете: по-добре е даването да е придружено от страх. Аз ще кажа, че няма нищо по-срамно; да получаваш, използвайки всякакви средства – това е най-смешно. Често, от страх ние хвърляме на кучето това, което държим в ръката си. Кажете ми, кое е по-срамно: да просим облечени в дрехи от коприна или в дрипи? Какво оправдание заслужава богатият, който залъгва възрастните бедняци, за да получи това, което имат, въпреки че имат деца? Ако желаете, да изследваме и думите, които богатите и бедните произнасят, когато просят. Какво казва беднякът? Този, който дава милостиня, не трябва да дава като скъперник, защото това, което дава, идва от Бога; Бог е добър и ще му върне повече. Това е език, изпълнен с мъдрост, който увещава и съветва. Всъщност той ви моли да вдигнете очи към Господ и премахва страха ви от бедността в бъдеще. В думите на просяците можете да видите голяма поука.
Какво казват богатите и то е противоположно на това? Те говорят развратно, като прасета, кучета, вълци и други диви зверове. Едни говорят за трапези, ястия, подправки, предсказания от врачки, парфюми, дрехи - за всичко, което се отнася до безумието на лукса. Други говорят за лихварство и заеми; измисляйки полици, в които задълженията намират израз в чудовищни цифри и за които се предполага, че са още от времето на бащите и дядовците им, отнемат на един дома, на друг нивата, на трети - робът и всичко, което притежава. А какво да кажем за писмените завещания, които са написани по-скоро с кръв, отколкото с мастило; със средствата на паническия страх или няколко незначителни обещания, скланят дребни собственици да ги определят за наследници в ущърб на техни близки, смазани от бедността. Тази ярост, жестокост не надминава ли жестокостта на кръвожадните зверове? Умолявам ви, нека бягаме от такива богатства, извор на срам и убийства; да придобиваме духовни богатства, да търсим небесните съкровища. Тези, които ги имат, със сигурност са богати; живеят в изобилие, наслаждават се на земните и небесните блага. Този, който иска да бъде беден в Бога, вижда как пред него се отварят всички врати. Всеки дава на този, който от любов към Бога не притежава нищо. Който придобива макар и малко с цената на несправедливост, сам си затваря всички врати. За да получим богатствата и на този и на другия свят, нека изберем тези, които са трайни и безсмъртни. Дано успеем да достигнем до тях чрез милостта и добротата на нашия Господ Исус Христос, на Бог Отец и Святия Дух, на които принадлежат славата, силата, почитта, сега и завинаги. Да бъде така.
Превод: Юлия Борисова