Ако разпространявате този материал, молим ви да го правите безплатно, без да го променяте и да посочите източника.
http://christian-books.hit.bg

 

 

Йоан Златоуст

Коментар върху 2 Коринтяни,

глава 5, стихове 1-10

 

1. Апостолът поощрява пламенното желание на коринтяните и ги подкрепя в многобройните им изпитания. Без съмнение, отсъствието му е отслабило тяхната решителност. Какво им казва той? Не бъдете изненадани, нито обезпокоени от многото скърби; от тях имаме толкова облаги! Всъщност вече им е показал някои предимства: ние носим в себе си умирането на Христос (2 Коринтяни 4:10) и навсякъде сме живо доказателство на Неговата сила. „За да признаят всички значимостта на Божията добродетел.“ Ние сме и доказателство за възкресението Му, казва Павел: „...за да се изяви и животът на Исус в нашата смъртна плът“ (4:11б). След това казва, че вътрешният човек е усъвършенстван: „...но ако и да тлее външният наш човек, пак вътрешният всеки ден се обновява“ (2 Коринтяни 4:16). После, искайки да покаже изгодата от страданията и преследванията, добавя, че от тях се раждат различни блага за тези, които търпеливо ги понасят. Може би се отчайвате когато виждате как се разваля външният човек; всъщност точно когато тази развала стане факт, вие ще изпитате най-голямата наслада и ще бъдете най-щастливи. Затова не само не трябва изобщо да се отчайвате ако някоя част на тялото ви се разлага, а точно обратното – трябва силно да се стремите към пълното му унищожение. Тази външна развала на човека води към безсмъртие. Затова апостолът добавя: „Защото знаем, че ако се развали земният ни дом, телесната скиния, имаме от Бога здание на небесата, дом неръкотворен, вечен“ (5:1). Това, което най-много си струваше да приемат, беше учението за възкресението. Павел иска да го утвърди още повече и ето как дори прибягва до мнението на читателите си. Намира друг начин да пристъпи към темата. Вече ги беше извадил от заблудата им. Сега казва: „Защото знаем, че ако се развали земният ни дом, телесната скиния, имаме от Бога здание на небесата, дом неръкотворен, вечен.“

Някои смятат, че с тези думи е означен светът, в който живеем. Аз смятам, че апостолът по-скоро говори за тялото. Вижте как само чрез думите той показва превъзходството на бъдещите добрини пред настоящите блага. На думата „телесен“ той противопоставя „небесен“; на „скиния (палатка)“ - дума, означаваща краткотрайността на нещата на земята - „вечен“. Ето защо Исус Христос казва: „В дома на Отца Ми има много обиталища“ (Йоан 14:2). Ако с „палатка“ беше означил жилищата на светиите, щеше да добави и други изрази. Също и Спасителят не казва: за да ви приемат в техните палатки, а „...да ви приемат във вечните жилища“ (Лука 16:9б). Още, казвайки: „...дом неръкотворен, вечен“, той ги кара да мислят за домовете, направени от човешка ръка. И какво? Тялото от човешка ръка ли е сътворено? Не. По този начин Павел описва или къщите, построени от хора, или самото тяло, което нарича „дом, който не е построен от човешка ръка.“ Ето защо това не е друг израз за сравнение, а само възхвала. „Понеже в този дом и стенем, като очакваме да се облечем с нашето небесно жилище.“ Кое е това жилище? Едно вече нетленно тяло. А защо сега стенем? Защото тялото, което по-късно ще облечем, е за предпочитане пред днешното. Павел го нарича небесно, защото то вече не е тленно. Няма съмнение, че това тяло не идва от небето. По този начин апостолът иска да каже, че милостта ни е дадена от небето. Не бива да ни огорчават едно или две изпитания – трябва да ги желаем всичките. Все едно казва: вие се оплаквате от преследванията, стенете, защото виждате развалата на външния човек? Страдайте по-скоро когато изобщо не сте преследвани и още повече, че външният човек се разваля толкова бавно. Виждате ли как обръща мисленето им? Трябва да се измъчваме, че все още не виждаме пълното унищожение на тялото, а не да се оплакваме, че вече виждаме началото му. Ето защо той не само нарича тялото палатка, но и временно жилище. Това не е без причина, защото палатката се разваля лесно, а жилището е вечно.

„...стига само, облечени с него, да не се намерим голи.“ Не всички очакват възкресението с увереност. Затова добавя: „..стига само да сме облечени“, тоест ако достигнем нетленното с вече неподлежащо на страдания тяло. „...да не се намерим голи“, тоест лишени от слава и сигурност. Павел изразяваше същата мисъл в първото си послание към коринтяните: „...всички ще възкръснем. Но всеки на свой ред...“ Още: „Има небесни, има и земни тела“ (1 Коринтяни: 22,23,40). Всички ще възкръснат, но не всички ще бъдат прославени; едни ще възкръснат в слава, други – в позор; едни - за да царуват в небето, други - за да бъдат измъчвани в ада. Точно това апостолът би искал да разберем от следващите думи: „...стига само облечени с него, да не се намерим голи. Защото ние, които сме в тая телесна скиния, като обременени стенем; не че желаем да се съблечем, но да се облечем още повече...“ („да се облечем с нови дрехи“ - превод от френския превод на Библията, използван от Йоан Златоуст.)

Не затваря ли Павел устата на еретиците като им показва, че не става въпрос за един или друг вид тяло, а за поквара (разврат) и нетленност (праведност)? Това, което трябва да предизвиква стенанията ни, не е желанието да се освободим от тялото (тъй като не желаем да бъдем съблечени от него), а желанието да бъдем освободени от покварата, която се съдържа в него. Още казва: не искаме да съблечем тялото, а да го облечем отново с безсмъртие. После обяснява: „...за да бъде смъртното погълнато от живота.“ На мнозина им се струваше мъчително да напуснат телата си и Павел обяви война на чувствата им, казвайки: „Ние страдаме, защото не искаме да бъдем освободени от телата си.“ Щом душата изпитва такава мъка да се раздели с тялото, как е възможно да се иска от нас да съжаляваме, че все още не сме изцяло отделени от него? Павел иска да изпревари точно това възражение и продължава: Не искам да кажа, че пъшкаме вследствие на желанието да напуснем телата си. Смъртта причинява скръб на всички. Дори Христос каза на Петър: „...ще простреш ръцете си и друг ще те опасва и ще те води, където не искаш“ (Йоан 21:18б). Ние обаче искаме да облечем отново тялото си с мантията на безсмъртието. Ето кое ни натъжава: не това, че имаме тяло, а че то е смъртно и е подложено на страдания. Тази е причината за нашето огорчение. А смъртта идва, за да унищожи покварата в нас и изобщо не разрушава тялото. Вие питате как става това? Изобщо не задавайте този въпрос. Бог прави това и не е необходимо да проявяваме суетно любопитство.

Ето защо апостолът добавя: „А Бог е, Който ни е създал тъкмо за това...“ Значи става въпрос за едно изцяло небесно и вечно разпореждане. Бог не го е постановил току-що, а е решил да стане така още в началото, когато ни е направил от земята, когато е създал Адам, първия човек. Той не е създаден да умре, а да стане безсмъртен. За да потвърди това, което току що е казал, апостолът добавя: „...и ни е дал Духа в залог.“ С такава цел Бог създаде човека, затова го и обнови чрез кръщението. Залогът, който ни дава със сигурност не е безсмислен. Това е Неговият Свят Дух. Той често говори за гаранция – било, за да покаже, че съвсем определено се обвързва, било, за да вдъхне с думите си повече вяра във все още необразовани умове. „Имайки непрестанно доверие и знаейки...“ Говори за доверие заради преследванията, клопките, постоянните смъртни заплахи: „Заплашват ви, преследват ви, убиват ви...“ Не се отчайвате, всичко е за ваше добро. Не се страхувайте, а имайте вяра. Това, което ви кара да стенете, което ви причинява болка, тлението, от което се оплаквате, трябва да ви извади от този свят и да ви изтръгне от робството. Това е смисълът на тези думи: „Имайки винаги вяра.“ Не само когато живеете в пълна почивка, а също и когато сте отчаяни. „И тъй, понеже винаги се одързостяваме, като знаем, че докато сме у дома в тялото, ние сме отдалечени от Господа, защото с вярване ходим, а не с виждане; понеже, казвам се одързостяваме, то предпочитаме да сме отстранени от тялото и да бъдем у дома при Господа.“ Той поставя на последно място това, което е най-важно. Да облечеш отново безсмъртието е по-незначително от това да живееш с Христос. Той иска да каже: Врагът, който ни убива, не може да загаси живота в нас; затова не се страхувайте от нищо. Ако ви умъртвяват, имайте вяра. Защото по този начин не само ви освобождават от покварата и ви отнемат тежък товар, но ви помагат да преминете от този свят при Бога. Ето защо апостолът не се ограничава само да каже „докато сме в тялото“; той се изразява така, сякаш се намираме в чужда страна. „Знаейки, че сме така да се каже, заточени в тялото, далече от Бога; обаче имаме вяра и се надяваме да излезем от него, за да се представим пред Господ.“

Виждате ли как Павел успява да избегне думи като „смърт“ и „мъртвец“. Той ги замества с други, пълни с нежност и привлекателност. Павел нарича смъртта пътуване към Господ. А нежните, приятни думи, които изразяват живота, заменя с други, по-малко милостиви, в които животът за него не е нищо повече от заточение, в което сме далече от Бога. Той постъпва така, за да не се привързваме изобщо към настоящето, а по-скоро да се измъчваме; при вида на смъртта да се радваме, вместо да се натъжаваме, защото чрез нея получаваме достъп до по-велики блага. След като чуе това, някой би могъл да каже: „И какво? Тъй като сме на земята, ние живеем далече от Бога ли?“ За да изпревари подобно възражение, добавя: „...защото с вярване ходим, а не с виждане...“ Тук долу на земята ние Го познаваме, но не толкова ясно както ще бъде на небето. На друго място казва: „Виждаме като в огледало“ и „като загадка“ (1 Коринтяни 13:12). Тогава на какво се надяваме? „Ние се надяваме да напуснем тялото и да се представим пред Бога.“ Каква възвишеност на изказа! Апостолът винаги постъпва по този начин. Той използва думите на противниците си и обръща смисъла им. „Затова и ревностно се стараем, било у дома или отстранени, да бъдем угодни на Него.“ Смисълът на усилията ни е да живеем според Неговата воля и когато сме на земята, и когато сме на небето. Само това е в сърцата ни. Още тук на земята без да имате никакъв опит, се радвате на небесното царство. След като е вдъхновил у тях такова прекрасно желание, той не иска да бъдат обезкуражени от продължително отлагане и затова им показва, че най-важното е още от сега да радват Бога. Това, което трябва да желаем е не само да напуснем този свят, а да си отидем от него след като сме живели свято. Единствено това може да направи смъртта приятна. Не самият живот е тежък, а само живот, който оскърбява Бога.

3. Не считайте, че е достатъчно да оставите това тяло; навсякъде е необходимо благочестие. Когато апостолът говори за възкресението, той не иска тази дума да ни вдъхва доверие повече от необходимото. „...стига само облечени с него, да не се намерим голи.“ По същия начин, когато обяснява разделянето на душата и тялото, той не иска да смятаме, че то е достатъчно за спасението и добавя, че трябва да угодим на Бога. След като ги е ободрил с толкова великолепни неща, той им вдъхва страх, рисувайки ужасяващи картини. Предимството на благочестивия живот се състои в това да ни спечели блаженство, чрез него да избегнем наказанията, да получим небесното царство и да избегнем огъня на ада. Най-важно от изброеното до тук е да избегнем наказанията. Когато наказанието се състои изцяло в лишаване от нещо, мнозина доброволно се примиряват с това. Съвсем друго е обаче, когато става въпрос за сигурно и постоянно страдание. Самото лишаване би трябвало да ни изглежда нетърпимо. Слабостта ни, низостта на нашата природа ни карат да считаме наказанията за по-ужасни. Обещаните награди имат по-малък ефект върху повечето хора, отколкото вечните наказания. Ето защо апостолът заключава: „Всички ние ще трябва да се явим пред Божия съд.“ Предизвиквайки с това ужас в душите им, разтърсвайки ги с мисълта за страшния съд, той изобщо не отделя ужасяващите заплахи от наградите, които ще им донесат радост. „Защото всички трябва да застанем открити пред Христовото съдилище, за да получи всеки според каквото е правил в тялото, било добро или зло.“ Пред погледите на праведните и преследваните апостолът поставя блестящите награди, способни да поддържат техния плам; а на грешниците предлага да чуят добре заплахите, които могат да ги извадят от нехайството им; накрая дава доказателство за възкресението на телата. Тялото е послужило за добро или за зло, следователно ще сподели съдбата на душата: с нея трябва да бъде наказано, с нея – възнаградено.

Някои еретици смятат, че ще възкръснем с друго тяло, различно от това, с което сме живели на земята. И защо, питам аз? Нашето тяло е вършило грях, друго ще претърпи наказание! Нашето тяло е вършило добро, друго ще получи венец! Какво ще възразите на казаното от апостола: „...не че желаем да се съблечем, но да се облечем още повече, за да бъде смъртното погълнато от живота“? Как тленното, поквареното може да бъде погълнато от живота? Павел не казва: „ за да бъде погълнато смъртното, покварено тяло от нетленно тяло“, а „развратът, покварата да бъдат погълнати от живота.“ Това се случва когато тялото, което сме имали започне нов живот. Ако възкръснем с друго тяло, покварата няма да бъде погълната; точно обратното – тя е жива, тя побеждава. Не това трябва да се случи обаче. Необходимо е тленното, тоест тялото да облече безсмъртието. Тялото е в центъра: в момента подлежи на развала, по-късно ще възкръсне нетленно. Отначало то е смъртно; иначе не би подлежало на унищожение: „...нито тленното наследява нетленното“ (1 Коринтяни 15:50). Как е възможно това? Точно обратното – покварата ще бъде погълната от живота. Животът побеждава покварата, а не покварата – живота. Също както восъкът се топи в огъня, а не огъня във восъка, така и развалата е изгорена в безсмъртието и изчезва. Самата тя няма как да надвие безсмъртието.

Нека да се вслушаме тогава в това, което казва апостолът: „Ще трябва да се явим пред Божия съд.“ Да си представим този съд, да предположим, че вече е дошъл моментът и ни е потърсена сметка за нашите действия. Искам да ви дам някои подробности. Павел вече беше говорил за терзания и скърби и не искаше още повече да натъжава коринтяните. Затова не набляга на съдния ден, а се задоволява със следните няколко думи: „...за да получи всеки според каквото е правил...“ След това изказва друга мисъл. Нека изпитаме съвестта си, да си представим, че сме в краката на нашия съдия и че всичко, което сме вършили е разбулено и на показ в този ден. Защото не само ще се явим пред съда, но и душата ни ще бъде разкрита. Вие се червите и сте вън от себе си от яд. Въпреки че това е предположение, нещо, което нашият ум само си представя, сме ужасени от вида на съвестта ни. Какво ще правим щом наистина дойде този ден, щом цялата вселена се събере; когато видим ангелите и архангелите, станем свидетели на това огромно струпване, видим още и светиите, понесени на облаците; когато пред нас ще стои огромното множество, обхванато от ужас, когато чуем оглушителния звук на тромпетите и непрестанните викове? Дори да нямаше ад, колко ужасно е наказанието да бъдеш отхвърлен с такъв оглушителен трясък и слава и да се оттеглиш покрит със срам! Когато императорът влиза в някой град, ние сами усещаме своето нищожество и зрелището, което се открива пред очите ни ни причинява повече тъга отколкото радост заради това, че не сме участници в неговото великолепие и че не можем да се приближим до този върховен владетел. Тогава, какво ли ще бъде в съдния ден? Голямо наказание е да не бъдеш приет в обществото на блажените, да не споделиш тази неописуема радост, да бъдеш отблъснат далече от това бляскаво, великолепно събрание, от благата, които никой език не би могъл да опише! Припомнете си след това мрака, скърцането със зъби, неразрушимите вериги, червеят, който не умира, вечният огън, ужасните страдания, мъчителните безпокойство и жажда (като тази, която измъчваше богаташа), ужасния вой, който никой не може да чуе, виковете на отчаяние, рева, предизвикан от болките. Никой не ни обръща внимание, не идва да ни утеши; какво може да се каже за такива изтезания? Има ли по-нещастни от тези прокълнати души? Може ли да съществува по-окаяно зрелище?

4. Ако влезем в някой затвор, гледката на тези полуголи, оковани във вериги, изтощени от глад, хвърлени в мрачните карцери затворници ще ни развълнува до дъното на душата и ще се вледеним от ужас; няма нещо, което не бихме изтърпели, само да не попаднем в това ужасно място! Няма нищо по-ужасяващо от това да усетим как ни влачат към наказанията в ада! Тогава ще бъдем оковани не с железни вериги, а с вериги от огън, който няма да угасне никога! Палачи ще ни бъдат не хора като нас, които понякога се оставят да бъдат омилостивени, а ангели, които дори няма да се осмелим да погледнем, защото ще ни бъдат много разгневени заради предишните ни грехове. Там никой няма да дойде както тук на земята, да ни донесе пари и храна или за да ни утеши. В ада вече не можем да се надяваме на прошка. Йов, Ной, Даниил ще видят близките си потънали в мъчения и няма да могат да им помогнат. Милостта, присъща на човешката природа, вече не съществува след смъртта. Благочестив баща може да има син в ада и обратното. Радостта им не трябва да бъде примесена с тъга и в недрата на вечното щастие тя трябва да бъде недокосната от чувството за милост. Затова твърдя, че естественото милосърдие угасва и те заедно с Бога негодуват срещу собствените си близки. И сега виждаме хората да се отричат от тези свои деца, които се държат зле и да ги отделят от семействата си. Колко повече ще реагират по този начин тези, които са праведни. Не си обещавайте блаженство, ако не сте вършили добро, независимо че сте имали хиляди предци в числото на светиите. Всеки ще получи според собствените си дела – делата на плътта. Прелюбодееца ли има предвид апостолът и иска да го изплаши, заплашвайки го с вечните мъчения; или пък има предвид всички грешници?

Нека и ние дадем ухо на неговите думи. Ако огънят на страстта ви разкъсва, сравнете го с тези вечни огньове и той най-накрая ще угасне. Ако имате намерение да кажете няколко непристойни думи, помислете за скърцането със зъби и страхът ще сложи юзда на устата ви. Искате ли да отнемете благата на друг, вслушайте се в ужасната присъда на Върховния съдия: „Завържете ръцете и краката му и го хвърлете във външната тъмница“ (Матей 22:13). Тогава ще се откажете от желанието за богатства. Вие се напивате, не можете да победите това омразно влечение? Спомнете си богаташа, който каза на Авраам: „...и изпрати Лазар да натопи края на пръста си във вода и да разхлади езика ми, защото съм на мъки в тоя пламък“ (Лука 16:24) и не получи това, за което молеше. Тогава вашето увлечение ще отстъпи. Вие сте в плена на любовта към удоволствията? Спомнете си за страданията и за мъчителното безпокойство в ада и няма повече да мечтаете за удоволствията тук долу. Ако сте безпощадни и жестоки, спомнете си неразумните девици, които бяха оставили лампите си да угаснат и затова бяха лишени от възможността да посрещнат жениха; веднага ще станете състрадателни. Вие сте мързеливи и подли? Спомнете си човека, който скри своя талант и ще станете по-дейни от самия огън.

Разкъсва ви жажда за благата на друг? Мислете за червея, който не умира; бързо ще се излекувате от тази болест и лесно ще изпълните целия закон - той не ни налага нищо тежко и непоносимо. Как тогава става така, че предписанията на Господ ни изглеждат толкова тежки? Заради нашето нехайство. Ако имаме малко по-силно желание, те ще станат леки и лесни за нас. Но ако сме отпуснати и лениви, тези тъй леки заповеди ще ни се сторят трудни за изпълнение.

Изпълнени с такива мисли нека мечтаем не за удоволствията, на които можем да се насладим на земята, а за ужасяващите последици от тях. В този свят всичко е поквара, всичко е тленно; тези, които се отдават на насладите, след смъртта ще бъдат разядени от червеите, които не умират, и от неугасващия огън. Нека да не мечтаем за богатствата, които кражбите ни осигуряват; да не мислим за злото, което поражда страх докато сме на този свят и за мъчителното безпокойство от неразрушимите вериги в ада. Нека не желаем слава, а да мислим за пагубните последствия от нея в настоящия живот – робството, преструвките и лицемерието – и след смъртта – непоносимите мъчения и болките от всепоглъщащия и ненаситен огън. Непрекъснато да си повтаряме тези спасителни думи и да ги противопоставяме на страстите си. Така ще уталожим бързо жаждата си за благата на този свят и ще запалим в сърцата си любов към бъдещите блага. О, нека тази любов се запали и да запламти! Мисълта за такова блаженство, колкото и слаба да е, не ни ли изпълва с радост? А колко ще бъдем запленени когато наистина го изпитаме! Хилядократно са щастливи тези, които ще го получат; също толкова нещастни са, които ще изтърпяват мъченията на ада! Нека сме в числото на първите, а не сред последните; а за това трябва да бъдем добродетелни и целомъдрени. Така ще достигнем до вечното блаженство. Дано да можем един ден да му се наслаждаваме чрез милостта и добротата на нашия Господ Исус Христос, на Когото заедно с Бог Отец и Святия Дух принадлежат славата, силата и честта, сега и завинаги. Така да бъде.

 

Превод: Юлия Борисова

 

Free Web Hosting