Самите ние, треперещи при мисълта за този страшен съд, полагаме усилия да не ви настроим срещу себе си, да не станем причина за възмущението и отричането ви от Бога, да не предизвикаме в душите ви неприятни съмнения. Вижте какво съвършенство, каква нежност проявява съвестта на Павел! Малко е да не вършим зло, за да избегнем упреците; ако ни подозират (дори без основание) и ние не положим усилия да опровергаем подозренията, заслужаваме да бъдем наказани. „С това не ви се препоръчваме отново, а ви даваме повод да се хвалите с нас...“ (ст.12). Колко пъти се е оправдавал за това, че сам се е похвалил! Нищо не дразни и не оскърбява така слушателите, както когато чуват някой сам гордо да се хвали. Принуден да прави същото, той веднага добавя: Не заради себе си, а заради вас се изразявам така; не за наша собствена прослава, а за да имате възможност и вие да се прославите (похвалите). Той мисли и за лъже-апостолите. Затова добавя: „...за да имате какво да отговорите на онези, които се хвалят с това, което е на лицето, а не с това, което е в сърцето.“ Виждате ли как ги отклонява от опасните хора, за да ги привлече към себе си? Той показва на коринтяните, че и те самите трябва да търсят и намерят поводи, за да го подкрепят и защитят от клеветниците. Ако ви говорим по този начин, казва той, не е за да придобием слава за себе си, а за да можете вие да говорите свободно в наша защита. Така им засвидетелства любовта си. Не само си поставям за цел постигането на собствената ви слава, но ви предпазвам и от техните клопки. Павел не им говори пряко, но им обяснява точно това с умерени думи, които няма да наранят никого. „...за да имате какво да отговорите на онези, които се хвалят с това, което е на лицето...“ Препоръчва им да не го правят без повод, а само когато фалшивите пророци ще вършат това от гордост. Винаги изисква вярващите да действат според обстоятелствата. Той прави всичко не за да блеснат заслугите му, а за да обуздае гордостта на хората, които със своето самохвалство и надменност могат да навредят на коринтяните. Какво означават тези думи: „...което е на лицето...“? Това е всичко, на което се удивляват очите, което се излага на показ. Целта на тези хора беше да се прославят; те нямаха добри намерения и си слагаха маската на милосърдието, за да изглеждат достойни за уважение, без всъщност да имат някакви заслуги.
„Защото ако сме отишли до крайности, то е било за Бога; или ако умерено мъдруваме, то е заради вас.“ Да, казва той, независимо че сами се хвалим (това той нарича „да преувеличиш“, „да надхвърлиш границите“, на други места - „да бъдеш безразсъден“), то е заради Бога; ако виждате в нас низост, вие може би ще ни презрете и така ще се втурнете към гибелта си. Ако, обратно, ние ви говорим умерено, сдържано и смирено, то е заради това да се научите да живеете постоянно в скромност и смирение. Апостолът иска също така да каже: Ако ни смятат за безумни, ние чакаме наградата си от Бога, защото сме били подложени на такова оскърбление. Ако признават мъдростта ни, ще получат скъпоценни блага. Или още: Отнасят се с нас като с безумци, добре; заради Бога сме такива. И добавя: „Защото Христовата любов ни принуждава...като разсъждаваме...“ Не само страхът от ада ни предпазва от това да заспим като в позорен сън, но и спомените от миналото ни насърчават непрекъснато да изтърпяваме заради вас толкова голяма умора. А кои са тези минали събития? „...че понеже един е умрял за всички, то всички са умрели.“ Апостолът говори така, сякаш всички са умрели. Ако не беше така, Христос не би умрял за всички. Тук и сега спасението е възможно, но след този живот не е възможно никой да се спаси. Затова апостолът казва: „Защото Христовата любов ни принуждава...“ и не ни дава почивка. Нима не е най-голямото зло, по-ужасно и от самия ад, да видиш хора, които след тази огромна саможертва няма да извлекат от страданията Му никакъв плод? Какво изобилие и дори излишък от любов от страна на Исус Христос намираме в изстраданата смърт за спасението на един свят толкова зле настроен към Него!
„Той умря за всички, за да не живеят вече живите за себе си, а за Този, Който е умрял и възкръснал за тях“ (ст.15). Ако не трябва да живеем изобщо за себе си, не се вълнувайте, не се плашете от предстоящите опасности и от смъртта. Това е наше задължение и причината, която ни изтъква е наистина завладяваща. Точно защото чрез смъртта на Исус Христос сме получили живота, не трябва ли за Него и да живеем – за Този, на Когото дължим живота си? Павел изразява сякаш една единствена мисъл; но ако се вгледаме внимателно, ще видим две: първо, че живеем чрез Исус Христос; второ, че Той е умрял заради нас. И едната, и другата стигат, за да се оставим да бъдем зависими от Него. Но когато двете се обединят, съдете сами какви трябва да бъдат задълженията ни! Всъщност, по-скоро има три неща. Защото Той е възкръснал от мъртвите и е отнесъл човека в небето. Ето защо Павел добавя: „Затова от тогава не познаваме никого по плът между вярващите.“ Щом всички са мъртви, жертви на тиранията на греха, щом всички са възкресени чрез кръщение, извършено от духовното възстановяване и обновлението на Святия Дух, апостолът има право да каже: „Този Исус, Който се възнесе от вас на небето, така ще дойде, както Го видяхте да отива на Небето“ (Деяния 1:11б). Тоест, със същото тяло. Затова апостолът казва: „Ако сме познавали Исус по плът, сега вече не Го познаваме по този начин.“ За нас „да бъдем в плът“ означава да бъдем грешници; „да не бъдем в плът“ означава да не живеем в грях. А когато се отнася за Христос, изразът „по плът“ събира всички естествени усещания като глад, жажда, умора, сън. „...макар че не беше извършил неправда, нито имаше измама в устата Му“ (Исая 53:9б). Затова Спасителят казваше: „Кой от вас ме обвинява в грях?“ (Йоан 8:46) и „...защото иде князът на тоя свят. Той няма нищо в мене“ (Йоан 14:30). Изразът „не по плът“ ни казва, че Той вече не е подвластен и изложен на този вид усещания, но не и че изобщо няма тяло. Исус ще трябва един ден да се върне в тази безстрастна и безсмъртна плът, за да съди вселената. Нашите тела също ще бъдат преобразени като Неговото и ще сияят с подобна слава.
„Затова, ако е някой в Христос, той е ново създание...“ (17). Първо Божията любов трябва да ни насърчи в благочестието. После обаче апостолът ни води към него чрез самите неща. Затова добавя: „Ако е в Христос, е ново създание.“ Този, който приема да вярва в благата вест, е, както се казва, създаден втори път. Святият Дух му е дал да се роди за втори път. Значи трябва да живеем за Исус Христос не само защото не принадлежим на себе си или защото е умрял за нас, или защото е възкръснал като първи плод на човечеството, а също така, защото сме влезли в нов живот. Виждате ли какви мотиви имаме, за да се насърчаваме към благочестиво поведение. Апостолът използва един изключително материален израз, за да предаде това преобразяване и да усетим по-добре значимостта му. Отива по-далече и ни показва какво представлява това ново създание: „...старото премина, ето всичко стана ново.“ Кое е старото? Греховете, безбожието или юдейските церемонии, или и двете. „...ето, всичко стана ново.“ „А всичко е от Бога...“ (18). Нищо не е от нас самите. Прошката за греховете ни, осиновяването, прославянето – всичко дължим на Неговата щедрост и великодушие. Апостолът свързва бъдещето с настоящето, за да ги насърчи още повече. Той казва, че трябва да възкръснем, да влезем в новия живот, да царуваме вечно с Бога; настоящето обаче има по-голямо влияние върху тези, които нямат достатъчно твърда вяра в бъдещите блага. Затова им напомня добрините, които са получили и състоянието, в което са били, когато Бог ги е обсипал с тях. И какво е било това състояние? Всички са били мъртви. „Всички са мъртви“, казва той и „Христос умря за всички.“ Толкова ги обичаше! Всички бяха прегърбени от овехтелите пороци. Всичко обаче беше обновено: очистената душа, тялото, начинът за поклонение на Бога, обещанията, Завета, трапезата, дрехите – с една дума, всичко. На мястото на земния Ерусалим ние получихме небесния; вместо земен храм – духовен; вместо каменни плочи – плочи от плът; вместо обрязване – кръщение; вместо манна – тялото на Господ; вместо вода от скалата – кръвта, изтичаща от Исус. Получихме кръста на мястото на Мойсеевия и Аароновия жезъл, небесното царство вместо обещаната земя; единствен първосвещеник, вместо хилядите свещеници; духовно Агне вместо лишено от разум животно. Изпълнен с тези мисли, апостолът казваше: „...всичко е ново“ и „всичко идва от Бога чрез Христос.“ То е дар на Божията щедрост. И добавя: „...Който ни примири със Себе Си чрез Исус Христос и даде на нас служението на примирението.“ От тук идват всичките ни блага. Този, Който ни направи приятели с Бога, ни даде всички останали добрини, които Бог раздава щедро. Той не искаше да продължаваме да Му бъдем врагове в момента, в който ни даряваше с щедри дарове; Бог вече възстановяваше нашето приятелство. Когато казвам, че Христос е създател на примирението, говоря също и за Отец. Когато говоря, че благата идват от Отец, имам предвид и от Исус (Сина). „...и без Него не беше създадено нищо от това, което е създадено“ (Йоан 1:3). От това следва, че Той също е създател на тези блага. Не ние сме дотичали при Него, Той ни е призовал. И как е направил това? Чрез смъртта на Исус: „...и даде на нас служението на примирението...“ Тук Павел отново посочва достойнството на апостолите, величието на тяхното поръчение, изключителната, превъзходна любов на Бога към нас. Хората не пожелаха да чуят гласа на небесния пратеник и въпреки това Бог не се разгневи, не ги изостави, а засили настойчивата Си молба Сам и чрез пратениците Си. Можем ли да приветстваме подобаващо такава загриженост? Божият Син, истинският, единственият Божи Син, дошъл на земята, за да ни примири със Своя Баща, е убит и въпреки това Той не се отвръща от тези престъпници. Не казва: „Изпратих Своя Син със специално поръчение; те не само не искаха да Го чуят, но Го убиха, разпънаха Го на Кръст; съвсем справедливо ще бъде да ги изоставя.“ Действа по съвсем друг начин; и когато Исус Христос напуска земята, поверява на нас служението на примирението. „...и даде на нас“, казва Павел „...служението на примирението...“
„...тоест, че Бог в Христос примири света със Себе Си, като не вменяваше на човеците прегрешенията им...“ Каква любов! Не надминава ли тя всичко, което би могло да се каже, всичко, което можем да си представим? Кой беше оскърбяван? Сам Бог. На кого му дойде първи на ум да извърши примирението? Пак на Него. Но, казвате вие, Той изпрати Сина Си, а не дойде сам. Съгласен съм, обаче Синът не беше единствения, който подбуждаше хората. Бог правеше това също заедно с Него и чрез Него. „..че Бог в Христос примири света със Себе Си...“ (19). „В Христос“, тоест „чрез Христос.“ Апостолът вече е казал: „...и даде на нас служението на примирението...“ Смекчава малко тази мисъл, казвайки: не смятайте, че ние сами сме се натоварили с това поръчение; ние сме само слуги. Бог е направил всичко; Той е примирил света чрез единствения Си Син. Как? Достойно за възхищение е не само това, че светът е станал приятел на Бога, а и начинът, по който се случило примирението. Бог е простил греховете на хората – по друг начин не би могъл да се сключи заветът на приятелството. Апостолът добавя още: „...като не вменяваше на човеците прегрешенията им...“ А! Само ако беше поискал да ни потърси сметка за грешките ни, всички щяхме да сме загубени, защото всички бяхме мъртви! Той обаче дори не ни обвини. По същия начин ние трябва да прощаваме на враговете си ако искаме да получим обещаната от Бога прошка. „Той ни е дал словото на примирението.“ Ние изобщо не сме дошли на трудна, мъчителна мисия, а за да ви върнем приятелството с Бога. Те не пожелаха да дойдат при Мене; вие обаче не спирайте да ги убеждавате, докато не ги склоните. Затова Павел допълва: „И тъй, от Христова страна сме посланици, като че Бог чрез нас умолява; молим ви от Христова страна, примирете се с Бога...“
3. Колко високо издига Павел поръчението, с което е натоварен! Самият Христос умолява чрез апостола. И не само Той, а и Бог Отец. Защото такъв е смисълът на тези думи: Бог Отец е изпратил Сина Си, за да увещава хората в Неговото име и да изпълни посланическа служба сред тях. Хората са Го убили, Той е напуснал света и ние сме Го наследили като пратеници. Затова ние ви увещаваме в Негово име и в името на Отец. Бог Отец обича човечеството до такава степен, че дава Собствения Си Син, знаейки че хората ще Го умъртвят; затова е призовал и Своите апостоли. Ето защо Павел е могъл да каже и: „Всичко е за вас. Ние сме посланици на Христос.“ Като че ли казва: ние заемаме мястото на Христос, ние наследяваме изпълнението на Неговото поръчение. Сигурно това ви се струва доста необичайно. Чуйте какво следва и ще разберете, че апостолите са заели не само мястото на Исус, но и на Отец. Апостол Павел допълва: „Бог ви умолява чрез устата ни.“ Не само чрез Сина Си ви увещава, но и чрез нас, които сме заели Неговото място. В никакъв случай не си мислете, че ние ви молим. Сам Христос и Неговият Отец правят това чрез думите ни. Може ли нещо да се сравни с такава доброта? Този Баща, на Когото сме платили за огромните добрини с толкова оскърбления, не само не си отмъщава, но дава и Сина Си, за да ни примири със Себе Си. Не желаейки изобщо този мир, хората Го убиват. Той изпраща други посланици и умолява чрез тях. И какво иска? „Примирете се с Бога.“ Не казва: Примирете Бог със себе си. Не Той ни мрази, а ние искаме да сме Негови врагове. „...Който за нас направи грешен Онзи, Който не е знаел грях...“ Не помня изобщо миналото, вашите обиди към Мене, Който никога не съм ви сторил зло, а многобройни добрини. Няма да споменавам дори, че изобщо не съм ви наказвал; независимо че вие първи Ме оскърбихте, Аз първи ви моля. Не, не искам да си спомням всичко това. Не е ли достатъчна добрината, с която днес ви позволявам да се решите на примирие? Кое е това благо? „...Който за нас направи грешен Онзи, Който не е знаел грях...“ (21). Няма ли да бъде още по-милостив, след като е проявил огромна милост като е дал Сина Си за тези, които са го оскърбили? Да, Той Го изпрати и това не беше достатъчно, защото позволи този Син, Който беше самата невинност, да бъде обсипан с оскърбления заради същите тези, които Го оскърбяваха. Това изобщо не са думите на апостола. Неговите бяха още по-изразителни: „Онзи, Който не е знаел грях“, казва той, „Който беше самата справедливост, „...за нас направи грешен“, тоест позволи да Го осъдят като грешник, като прокълнат човек. „Защото обесеният на дърво е проклет от Бога“ (Второзаконие 22:23) „Проклет всеки, който виси на дърво“ (Галатяни 3:13). Обичайната смърт няма нищо общо с тази непоносима, ужасна смърт. Точно това разбираме когато Павел казва: „...и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст“ (Филипяни 2:8). Казаното изразява не само наказанието и мъченията, а и позор. Разбирате ли какво благо сте получили? Възхитително е когато грешник се съгласява да умре за някой друг; но когато заради грешници умира праведник като прокълнат, за да заслужи за тях Божието благоразположение без те да са достойни за него (за да станем праведни чрез Неговата праведност), как бихме могли да обрисуваме такава самоотверженост и щедрост? Праведния, казва апостолът, направи грешник, за да оправдае грешниците. Но Павел не говори по този начин; неговият език е още по-възвишен. Не изразява просто състоянието на грешника, а същността на греха. Той не казва: Бог Го направи грешник, а „...Когото за нас направи грях...“; не казва: Този, Който изобщо не съгреши, а „Този, Който не познаваше греха“; не казва: „за да станем праведни“, а за да станем ние чрез Него праведни и дори да станем „Божията праведност.“ Това всъщност е Божията праведност – тя не идва от делата, не е опетнена, а е плод на благодатта, която премахва всяко несъвършенство. Тези думи не ни разрешават изобщо да се възгордяваме, защото това съкровище ни е от Бога и чрез него ние се учим да разбираме мощта на нашия благодетел. Законът и делата носеха просто праведност; а тази, за която говори апостолът, е „Божията справедливост.“ Нека се изпълним с тези мисли и нека те да ни плашат повече дори от представата за ада; нека им се възхищаваме повече отколкото на небесното царство и да смятаме за страдание не наказанието, което получаваме, а вършенето на грях. Ако Бог сам не ни наказва, трябва ние да си налагаме наказания, след като сме се показали неблагодарни към такъв благодетел като Него. Когато един страстен любовник не може да задоволи страстта си, той сам си причинява болка. А след като я задоволи, той често смята себе си за недостоен да живее, понеже е наранил любимата си. Тогава ние, които сме обидили толкова добър, толкова милостив Бог, не бързаме ли сами към адския огън? Това, което ще кажа, на мнозина ще се стори необяснимо, странно, невероятно: Този, който бъде наказан след като е оскърбил господар изпълнен с доброта, ако е разумен и обича Бога, ще трябва да смята себе си по-щастлив от този, който не ще бъде наказан.
4. Не намираме ли доказателство в съвместния си живот? Ако оскърбите свой приятел, нямате покой докато не се накажете сами или на свой ред не бъдете оскърбени. Чуйте какво казваше Давид: „И когато видя ангела, който поразяваше людете, Давид проговори Господу, казвайки: Ето, аз съгреших, аз извърших беззаконие; но тия овци що са сторили? Над мене, моля Ти се, нека бъде ръката Ти, и над моя бащин дом” (4 Царе 24:17). След смъртта на Авесалом той си наложи най-тежки мъчения, независимо че не беше виновен, защото той беше оскърбения. Любовта към сина му обаче го караше да се стреми към тези страдания, в които намираше известна утеха. И ние, когато съгрешаваме срещу Бога, Когото изобщо не трябва да оскърбяваме, бързаме да се накажем сами. Не виждате ли как тези, които са загубили любими деца, се бият в гърдите и скубят косите си? Те се утешават когато скърбят за тези, които обичат. Ако без да сме причинили зло на приятелите си, намираме утеха когато скърбим заради техните болки и страдания, не бихме ли се наказали сами след като сме ги разгневили и обидили? Кой би се съмнявал в това? Който обича Исус както подобава, разбира какво говоря; и макар че Бог би го оставил на спокойствие, той сам не би понесъл да не бъде наказан. Най-голямото мъчение за вас би било това, че сте разгневили Господ. Знам, че това, което казвам, ще ви учуди, но не казвам нищо преувеличено.
Ако наистина обичаме Исус Христос, ще се наказваме сами за грешките си. Мъчително е за човека да страда не след като е наранил приятел, а заради това, че го е разсърдил. Ако приятелят не си е отмъстил за полученото оскърбление, виновният се измъчва от това още повече; няма да се утеши докато на свой ред не бъде оскърбен. Затова нека не се страхуваме толкова от огнения ад, колкото от това да не оскърбим Бога. Има ли нещо по-ужасно от това да видим как Той отвръща от нас гневното си лице? Това със сигурност е най-ужасното наказание. Ето един пример, който ще ви помогне да разберете казаното. Един цар видял престъпник, когото водели да изтезават. Тогава дал собствения си син, за да бъде пожертван на мястото на виновния; не бил доволен обаче само от това синът му да бъде убит и затова прехвърлил върху невинната жертва самото престъпление; искал да спаси виновния, да го изтръгне от позора; направил и нещо повече – издигнал го до по-високо достойнство. След като бил спасен по такъв начин, след като бил изпълнен със слава и почит, този нещастник оскърбил своя благодетел. Тогава ви питам, ако този човек все още има разум, няма ли да пожелае по-скоро да умре, отколкото да продължи да носи товара на такава неблагодарност? Ето този въпрос трябва всеки да си зададе. Обидихме благодетеля си; нека от гърдите ни излизат горчиви стенания. Да не използваме това, че Бог е много търпелив, за да се самоуспокояваме; напротив, нека търпението Му засилва нашата болка. Когато ви ударят по лявата страна, а вие подадете и дясната като не си отмъщавате, не обезоръжавате ли и не обезвреждате ли врага си? Когато ви отправят обидни думи, нима, отвръщайки на оскърблението с оскърбление, ще нараните по-силно неприятелите си? Не, а когато запазите мълчание или им пожелаете всичко най-добро. Ако мълчанието на тези, които обиждаме ни покрива със срам, как да не се страхуват повече от Божието търпение тези, които не спират да съгрешават и не получават никакви наказания. Върху главите им се натрупват непонятни мъчения. Нека си мислим за това и да се плашим най-вече от греха. Той е нашето наказание, нашия ад; в него е събрано цялото зло. Да не се ограничаваме със страха, а да бягаме от греха и да полагаме усилия да се харесаме на Бога. Защото в Него е царството, нашият живот и в Него са събрани всички блага. По този начин още докато сме тук ще притежаваме небесното царство и облагите на бъдещия живот. Дано да достигнем до тях с благодатта и добротата на нашия Господ Исус Христос, на когото заедно с Бог Отец и Святия Дух принадлежат славата, мощта, честта, сега и завинаги. Така да бъде.
Превод от френски: Юлия Борисова