Колко блестящ и радостен е нашият град! Днешният ден е по-светъл от цялата година не защото слънцето днес праща лъчи на земята, по-светли от обичайните, а защото светлината на светите мъченици е озарила нашия град по-блестящо от всяка мълния. Наистина, те са по-светли от хиляди слънца и по-блестящи от великите светила; от тях земята днес е по-великолепна от небето. Не ми говори за праха, не ми показвай пепелта и изтлелите от времето техни кости, но отвори очите на вярата и погледни на присъщата им Божия сила, на обляклата ги благодат на Духа, на обкръжаващата ги слава на небесната светлина. На земята не падат такива лъчи от слънчевия кръг, каквото сияние и блясък излизат от тези тела, заслепявайки и самия поглед на дявола. Както предводителите на разбойници и похитителите на гробници, видели скритото някъде царско оръжие: броня, щит и шлем, всички блестящи от злато, веднага се отдалечават и не смеят нито да се приближат, нито да се докоснат до него, имайки предвид голямата опасност, ако се осмелят да направят нещо подобно – така и бесовете, тези истински предводители на разбойници, където видят погребани телата на мъченици, веднага се оттеглят и се обръщат в бягство. Те гледат не на тяхната смъртна природа, но на неизказаното величие на Христа, който действал в тях. Наистина, в тези оръжия се обличал не ангел, не архангел или някаква друга сътворена сила, но Сам Владиката на ангелите. И както Павел възклицавал: вие търсите доказателства за Христа, Който говори в мене (2 Коринтяни 13:3), така и те могат да възклицават и да казват: или вие търсите доказателства за това, че в нас се е подвизавал Христос? Тези тела са скъпоценни, защото са приели рани за своя Господ, защото носят язви за Христа. И както царският венец, украсен от всички страни с различни камъни, излъчва различен блясък, така и телата на светите мъченици, обсипани с язви за Христа като със скъпоценни камъни, биват по-скъпоценни и великолепни от всяка царска диадема. Светските разпоредители в борбите, назначили борба, смятат за най-голяма слава, когато извеждат на попрището и подвизите млади и силни борци, които, преди да са се отличили в борбата, с хармоничността на своите членове събуждат удивление у зрителите; но тук не е така, а точно обратното. Христос, открил борба, не такава, каквато те, но страшна и ужасна, защото няма сражение на хора с хора, а борба на хора с бесове – като открил за нас такава борба, извел на подвизи не млади и силни борци, а малолетни деца и с тях стареца Елеазар, и освен това престаряла жена, майка на тези деца. Какво значи това, Владико? Ти извеждаш на попрището за сражение толкова несъвършена възраст? Кой е чувал някога да е излизала на борба жена в такава старост? Никой никога не е чувал нищо подобно; но Аз, казва Той, със самите дела ще оправдая това дивно, ново и никога нечувано събитие; Аз не съм такъв разпоредител на борбите, че да предоставям всичко на силата на борците, но сам се намирам близо до Моите подвижници, помагам им и им подавам ръка, и по-голяма част от техните действия произлизат от моята помощ.
И така, когато видиш грохнала, престаряла жена, която има нужда от тояга, за да върви, излиза на борба, побеждава яростта на тиранина, превъзхожда безплътните сили, лесно побеждава дявола, с голяма сила съкрушава неговата крепкост, удиви се на благодатта на Разпоредителя на борбите, изуми се на Христовата сила. Тези борци не били силни по тяло, но твърди по вяра; тяхната природа била немощна, но могъща помазалата ги благодат; телата им били отслабнали от старост, но умовете – укрепнали от любов към благочестието. Това не била чувствена борба; затова гледай края на тези подвижници не външно, а проникни с мисълта си в благото разположение на техните души, познай силата на тяхната вяра, за да се убедиш, че сразяващият се с бесовете, няма нужда нито от силно телосложение, нито цветуща възраст, но макар и да е много млад, или достигнал до крайна старост, ако има доблестна и твърда душа, от възрастта няма да претърпи никаква вреда в подвизите.
Но защо да говорим за стареца и юношата, когато и жени са излизали на такива подвизи и са получавали светли венци? На светски борби, изискващи определена възраст, пол и звание, не се допускат нито роби, нито жени, нито старци, нито деца; а тук попрището с пълна свобода е отворено за всяко звание, за всяка възраст и всеки пол, за да познаеш щедрата и неизказана сила на Началника на този подвиг и да видиш на дело потвърждение на апостолското изречение: силата Му в немощ се проявява (2 Коринтяни 12:9), защото, когато деца и старци показват свръхестествена сила, ясно се вижда благодатта на действащия в тях Бог.
А за да се убедиш, че тази външна (телесна) немощ на подвижниците ги прави още по-славни венценосци, сега ние, оставили старците и децата, ще представим най-слабата от тях, жената, престарялата майка на седемте юноши, защото и болките на раждането са не по-малка пречка за такива подвизи. Но кое в нея е най-достойно за удивление? Слабостта на пола или преклонната възраст, или лесното събуждане на (майчинското) съчувствие? И всичко това е голямо препятствие за подвиг, изискващ такова търпение. Но аз мога да кажа още нещо, по-важно от това, от което ние ще видим и мъжеството на жената, и цялото коварство на дявола. Какво е то? Погледни злобата на нечистия бяс: той я извлякъл на попрището не преди другите, но я извел след децата. Защо? За да може чрез мъченията на седемте деца предварително да помрачи ума й и да съкруши силата на душата й, след като от гледката на страданията на синовете й се изтощят силите й, след това, вече изнемогнала, да бъде лесно да я победи. Не гледай на това какви мъчения търпели те, но забележи, че тя при всяко от тях чувствала най-тежки страдания и с всяко от тях се подлага на смърт. Това, което казвам, добре знаят онези жени, които са изпитали болките на раждането и са станали майки. Често майката, виждайки своето дете да страда от треска, е готова да претърпи всичко, дори да вземе пламъка на болестта от неговото тяло на своето: така майките смятат страданията на децата за по-непоносими от своите собствени бедствия. А ако това е справедливо, както е в действителност, то тази майка се измъчвала от страданията на децата по-силно, отколкото самите деца, и мъченичеството на майката било по-голямо от мъченичеството на децата. Наистина, ако само слухът за болестта на едно дете раздира утробата на майката, то какво не претърпяла тя, когато бил умъртвен не един син, такъв сонм деца, и когато тя узнала за техните страдания не по слух, а с очите си виждала ставащото? Как не изгубила разсъдък, виждайки как всеки от тях убивали бавно с различни и страшни мъки? Как душата й не се изтръгнала от тялото? Как тя при първия поглед не се хвърлила в огъня, за да се избави от гледката на следващите мъчения? Макар и тя да била благочестива жена, но майка; макар и боголюбива – но облечена в плът; макар и предана (на вярата), но причастна на женската природа; макар и с пламенна ревност по благочестието, но – свързана с веригите на родилните болки. Ако ние, мъжете, виждайки престъпник, когото водят през тържището с въже в устата и го влачат към мястото за наказание, често се съкрушаваме само от тази гледка, нямайки никакво основание да го обичаме, а дори имайки достатъчно причини да се въздържаме от чувство на състрадание към осъдения за злодейства – то какво трябвало да понесе тя, виждайки не някакъв престъпник, воден на смърт, а своите седем сина, убивани заедно в един ден не с бърза смърт, но с различни изтезания? Наистина, дори и тази жена да беше от камък, ако вътрешността й беше направена от диамант, и тогава не би ли се смутила, не би ли почувствала нещо, което е свойствено да чувства жена и майка? Спомни си как ние се удивляваме на праотеца Авраам, че той, принасяйки в жертва своя син, го вързал и положил на жертвеника, и тогава ще разбереш какво било мъжеството на тази жена. О, най-скръбна, но и най-приятна гледка: скръбна поради свойството на това, което ставало; и приятна – поради разположението на тази, която била зрителка! Тя не гледала течащата кръв, но сплитаните венци на правдата; не гледала стърганите страни, но приготвените вечни обители; не гледала стоящите наоколо палачи, но обкръжаващите (нея и децата) ангели; забравила за болките на раждането, не гледала възрастта, презряла природата, действаща толкова тиранично, природата, която обикновено властва и над зверовете. Така много от зверовете, които се улавят трудно, биват хващани, когато те поради привързаност към децата си забравят за своето спасение, и от небрежност към себе си попадат в ръцете на ловците; и няма нито едно животно толкова слабо, че да не защитава своите деца, или толкова кротко, че да не се раздразва, когато убиват децата му. А тази жена преодоляла властта на природата, простираща се и над разумните хора, и над безсловесните животни, и не само не се хвърлила върху главата на тиранина и не издрала лицето му, като гледала децата си измъчвани, но показала такова извънмерно благочестие, че дори сама приготвяла за него безчовечно пиршество, и когато първите деца още били измъчвани, укрепявала другите за понасяне на същите страдания.
3. Нека слушат това майките, нека подражават на мъжеството на тази жена и на любовта й към децата и нека така възпитават своите деца. Дело на майката е не само да роди, това зависи от природата, но и да възпита, защото това зависи от волята. А за да се убедиш, че не раждането прави майка, но доброто им възпитание, послушай Павел, който удостоява вдовицата с венец не за раждането, а за възпитанието на деца. Както казва: за вдовица да се приема жена не по-долу от шестдесет години, известна с добри дела, е посочил най-важното от добрите дела. Кое именно? Ако е деца възпитала, казва, а не е казал: ако е родила деца, но: ако е възпитала (1 Тимотей 5:9,10). Да си представим какво е трябвало да претърпи тази жена – ако изобщо можем да я наречем жена – като виждала как пръстите (на сина й) треперели на горещите въглени, главата падала, желязната ръка лягала на главата на другия син и одирала кожата й, и в същото време страдалецът още стоял и разговарял. Как тя можела да отвори уста? Как можела да движи език? Как душата й не излетяла от тялото? Как? Ще обясня това. Тя не гледала към земята, но се готвела само за бъдещето; тя се бояла само едно – тиранинът да не покаже пощада и да прекрати борбата по-рано, да не разкъса сонма на децата й, та някои от тях да останат неувенчани. А че тя се бояла от това, се вижда оттук, че последния си син взела почти със своите ръце и го поставила в огъня, като употребила вместо ръце словесно увещание и наставление към него. Ние не можем и да слушаме без скръб за чуждите бедствия, а тя без скръб гледала на своите собствени. Нека не просто слушаме за това, но всеки от слушателите да пренесе всички тези печални събития върху своите деца; нека си представи техните обичани лица и представил си своите възлюбени пред него, да им припише тези страдания – тогава той ще познае добре силата на казаното; или – по-точно – и тогава няма да познае напълно, защото собствените страдания не могат да бъдат изобразени с никакви думи, а само опитът дава представа за тях. Сега, след увенчаването на седемте сина, за нея е уместно да се каже следното пророческо изречение: ти си като плодовита маслина в Божия дом (Псалм 51:10). На олимпийските игри, където често се събират хиляди борци, се възлага венец само на един; а тук и седемте борци станали седем венценосци. Коя нива може да бъде по-плодородна, коя утроба – плодовита, кое раждане – подобно на това? Майката на Зеведеевите синове станала майка на апостоли, но само двама, а една утроба да принесе седем мъченици – такова нещо не зная; при това и самата тя се присъединила към тях, като прибавила не само една мъченица, а много по-голямо число. От седемте сина станали само седем мъченици; а тялото на майката, присъединила се към тях, макар и да било едно, заменяло два пъти по седем мъченици, както поради това, че се мъчила заедно с всеки от тях, така и защото ги е направила такива, като ни родила цяла църква мъченици. Тя родила седем сина, и нито един за земята, но всички за небето, или – по-точно – всички тях родила за Небесния цар, в бъдещия живот. И така, дяволът я извел на борба последна по тази причина, за която казах по-горе, т. е. Тя първо да изтощи силите си, гледайки мъченията (на своите синове), та да бъде по-лесно победима, излизайки последна против врага. Ако хората, виждайки да тече кръв, често падат в изнемогване и е необходима голяма помощ, за да се върне оставящият ги живот и отлитащата от тялото душа, то тази жена, виждайки такива потоци кръв, изтичащи не от чужди тела, но от телата на синовете си, какво не претърпяла, какво смущение не изпитала в душата си? И така, дяволът, както казах по-горе, я привлякъл на подвизи след децата, за да я направи по-слаба, но станало противното: тя излязла на подвизи с още по-голяма бодрост. От какво и защо? Защото не се бояла и не се безпокояла за никого от останалите при нея деца, да не би те, отслабнали духом, някак да се лишат от венци; но като че устроила ги на безопасно място – на небето, изпратила ги при горните венци и неизменните блага, тя смело и с голяма радост излязла на борба; и сама, прибавила собственото си тяло към сонма на децата, като скъпоценен камък към някакъв венец, отишла при възлюбения Исус, оставяйки ни велико утешение и увещание, увещание с делата си – да приемаме всички бедствия с твърда душа и възвишен ум. Действително, кой мъж, коя жена, кой старец, кой юноша може да получи извинение или да има оправдание, ако се страхува от заплашващите го опасности за Христа, след като една престаряла жена, майка на толкова много деца, подвизавала се преди благодатта, когато вратите на смъртта били още затворени, грехът не бил изтребен и смъртта не била победена, с такова усърдие и мъжество претърпяла такива мъчения за Бога? Като помисляме за всичко това, и жени, и мъже, и юноши, и старци, изписали в сърцето си, като на някаква дъска, подвизите и борбите на тази жена, да пазим в душата си нейното търпение, като постоянно наставление за презиране на бедствията, та подражавайки тук на добродетелите на тези светии, и там да бъдем участници в техните венци. Каквото благочестие в опасностите проявили те, такова търпение да покажем и ние в обуздаването на безумните страсти – гняв, користолюбие, сластолюбие, тщеславие и всички други подобни. Ако ние победим пламъка на тези страсти, както те – огъня, ще можем да застанем близо до тях и да имаме еднакво дръзновение с тях, с което да се удостоим всички, по благодатта и човеколюбието на нашия Господ Исус Христос, чрез Когото слава на Отца и Светия Дух, сега и винаги, и във вечни векове. Амин.
Свети Йоан Златоуст, Архиепископ Константинополски. Творения, том 4
(издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света гора, Атон)