Не е възможно да възхвалим всички свети мъченици с един език, и дори да имахме хиляди уста и още толкова езици, не биха ни стигнали за тези похвали. Гледайки подвизите на седемте мъченици, аз се намирам в същото положение, в каквото и някой сребролюбив човек, който стои при извор, от който тече злато от четири отвора, и желае да изчерпи от него всичко, но след дълъг и неописуем труд, остава в него по-голямата част, и е принуден да си отиде, защото, колкото и да черпи от извора, в него остава още повече. И какво? Ако не можем да въздадем по достойнство, да мълчим ли? Не, защото приемащите тези дарове са мъченици, които по отношение на такива приноси подражават на своя Владика. А как постъпва Той? Когато някой Му принесе дарове, Той съизмерва наградата не с големината на принесеното, но с усърдието на принеслия го. Така постъпил той с известната вдовица: тази жена пуснала две лепти, и била предпочетена пред онези, които пускали много (Лука 21:2-4), защото Бог гледа не на малкото пари, а на скъпоценността на разположението; парите са две лепти, а разположението е по-скъпо от хиляди таланти злато. Затова смело да пристъпим към похвали, и както направихме вчера, същото да направим, ако е угодно, и днес. Вчера ние говорихме за майката и посветихме цялата реч на нея – направихме същото не за да я отделим от сонма на децата, но за да бъде това богатство в безопасност; по същия начин ще постъпим и сега: като вземем отделно един от синовете, ще кажем малко за него, защото трябва да се опасяваме да не би похвалите на седемте мъченици, съединени в едно, подобно на седем реки, да залеят нашата реч. И така, да вземем един от юношите не за да отделим и него от сонма на братята, но за да направим своето бреме по-леко; и когато бъде възхвален един, венецът ще бъде общ и за другите, тъй като всички те са участвали в едни и същи подвизи. И днес майката непременно ще влезе в нашата реч, макар да няма да говорим за нея, защото самата последователност на речта непременно ще я привлече и няма да допусне тя да остави децата: ако тя не се е отделила от своите деца в подвизите, няма да бъде отделена от тях и в похвалите.
Кого от седемте подвижници да вземем? Първия ли, или втория, или третия, или последния? По-точно казано, между тях никой не е последен, защото те са сонм, а в сонма няма нито начало, нито край; но за да направим възхвалявания по-известен, ние ще кажем за последния по възраст. Техните подвизи са братски, и делата – сродни; а където има сходство в делата, там няма първи и втори. Да вземем последния по възраст и равен по духовна възраст не само на братята, но и самия старец (Елеазар). Той единствен от братята бил воден на мъчения не вързан, защото не дочакал ръцете на палачите, но с ревността си изпреварил тяхната жестокост и отишъл сам. Не бил негов зрител нито един от братята, защото те вече били завършили живота си; но негови зрители били по-достопочтени от братята – очите на майката. Не ви ли казах, че и без нашите усилия майката непременно ще влезе (в речта ни)? Ето, последователността на речта я доведе. Това зрелище било така достойно за почит, и велико, че и самото войнство на ангелите, както и братята го гледали – вече не от земята, а от небесата, защото те стояли увенчани, както съдиите на олимпийските игри, не произнасяйки мнение за борбата, но готови да приемат увенчания победител. И така, той стоял невързан и произнасял думи, изпълнени с любомъдрие; той искал да обърне тиранина към своето благочестие, но тъй като не успял, накрая извършил своето дело – предал себе си на мъчение. Единият скърбял за неговата младост, другият оплаквал неговото нечестие; не едно и също гледали тиранинът и мъченикът – телесните очи и на двамата били еднакви, но не и очите на вярата: единият гледал настоящия живот, а другият – бъдещия, към който се готвел да отлети; тиранинът виждал тавите, а мъченикът – геената, в която тиранинът имал намерение да хвърли самия себе си.
Ако ние се удивляваме на Исаак, че той, бидейки свързан и положен от баща си, не скочил от жертвеника и не избягал, виждайки вдигнатия срещу него нож – то много повече трябва да се удивляваме на този мъченик, че той не бил вързан, нямал и нужда от вериги и не дочакал ръцете на палачите, но сам за себе си бил и жертва, и свещеник, и жертвеник. Като се огледал наоколо и не видял нито един от братята, той се смутил и решил да побърза и да достигне това да не се отдели от този прекрасен сонм. Ето защо и не дочакал ръцете на палачите; боял се от състраданието на тиранина, че той, смилил се над него може да го откъсне от обществото на братята – затова той първо се избавил от безчовечното човеколюбие. А много неща можели да трогнат тиранина: ранната възраст, мъчението на толкова много братя, с които би могъл да се насити и див звяр (макар че той не се наситил), старостта на майката и това, че за него нямало никаква полза от наказанието на предишните.
2. Като си представил всичко това, юношата предал себе си на мъчение, което не следвало да избегне, и се хвърлил на кладата, като в извор с прохладни води, смятайки я за божествена баня и кръщение. Както хората, изгаряни от зной, се хвърлят в струите с прохладни води, така и той, горейки от любов към братята, се устремил към това наказание.
При това и майката добавила увещание не защото той се нуждаел от това, а за да познаеш отново твърдостта на тази жена. Тя пред нито един от седемте сина не показала майчината скръб, или по-точно, за всеки от тях изпитала майчина скръб; не си казала: какво е това? - отнет ми е цял сонм деца; останал е само този; след него ще остана бездетна; кой ще ме храни в старостта, ако той умре? - не беше ли достатъчно да отдам половината, а ако не половината, то две части (от синовете)? - нима и този, който единствен ми е останал за утешение в старостта, нима и него трябва да отдам? Тя нищо такова не казала и не помислила, но със словесно увещание, като с ръце, вдигнала сина си и го положила на кладата, прославяла Бога за това, че Той приел целия плод на утробата й, и никого не отхвърлил, но събрал всички плодове от дървото. И така, смело мога да кажа, че тя претърпяла повече от децата, защото при тях самото изнемогване много намалявало болката, а тя с несмутен ум и ясно съзнание естествено възприемала по-ясно усещането за ставащото. И можело да се види троен огън: единият – запален от тиранина, другият – от природата, и третият – възпламенен от Дух Свети. Не разпалил така пещта вавилонският тиранин, както този тиранин за майката; там храната на огъня били нафтата, смолата, отпадъците и сламата; а тук – природата, болките на раждането, любовта към децата, съгласието между тях. Не така се терзаели те, лежейки на огъня, както тя се терзаела от любов към децата; но тя победила със силата на благочестието; природата се борела с благодатта, и победата била на страната на благодатта; благочестието надделяло над болките на раждането и огънят възтържествувал над огъня – духовният над естествения, разпален от жестокостта на тиранина. Както морската скала, приемайки ударите на вълните, сама остава неподвижна, а вълните разбива на пяна и лесно ги унищожава, така и сърцето на тази жена, приемайки ударите на скърбите, както скала в морето – вълните, само оставало непоколебимо, а тези удари съкрушавало с твърда и изпълнена с любомъдрие мисъл. Тя се стремяла да докаже на тиранина, че е тяхна истинска майка, а те – истински нейни деца не по естествено сродство на природата, а по общност в добродетелите; тя мислела, че в огъня вижда не наказание, а брачен светилник. Не се радва така майката, когато украсява децата си за сватба, както се радвала тя, виждайки ги наказани със смърт; и като че ли на един обличала сватбена дреха, на друг сплитала венци, на трети приготвяла брачен чертог – така се веселяла тя, виждайки един отиващ към кладата, друг тичащ към тавата, трети лишаван от глава. Всичко било пълно с дим и смрад, и с всички сетива тя усещала децата си – с очите виждала, с ушите слушала приятните думи, със самите ноздри приемала дима от телата, приятен и неприятен, неприятен за неверните, а за Бога и за нея по-приятен от всичко, този дим, който заразявал въздуха, но не заразил сърцето на жената, защото тя стояла твърда и непоколебима, търпеливо понасяйки всичко, което ставало. Впрочем вече е време да прекратим беседата, за да бъдат въздадени още по-големи похвали от нашия общ учител.
Нека подражават на тази жена бащите, нека се съревновават с нея майките, и жените, и мъжете, и живеещите в девство, и облечените в дрипи, и носещите златни вериги – защото каквато и строгост да достигнем в живота и благочестието, благочестието на тази жена изпреварва нашето търпение. Затова никой от достигналите до висока степен на мъжество и търпение да не смята за недостойно да има за своя учителка тази престаряла жена; но всички, без изключение, и живеещите в градовете, и обитаващите в пустините, и пазещите девство, и пребиваващите с чест в непорочно съпружество, и презиращите всичко настоящо, и разпналите тялото – да се молим, като извършим еднакъв с нейния подвиг, за да се удостоим с еднакво дръзновение, и да застанем близо до нея в онзи ден, по молитвите на тази девица и нейните деца, и на допълващия техния сонм Елеазар, велик старец, доблестен и показал диамантена душа в бедствията. А с това можем да се удостоим, ако при техните свети молитви извършим всичко, зависещо от самите нас, като преди борбите и бедствията по време на мир преодоляваме своите страсти, укротяваме безредните движения на плътта, изнуряваме и поробваме тялото. Ако живеем така по време на мир, ще получим светли венци за подготвителните подвизи, а ако на човеколюбивия Бог бъде угодно да ни изведе на същата борба, то ще излезем на бой готови и ще получим небесни блага, с които да се удостоим всички ние, по благодатта и човеколюбието на нашия Господ Исус Христос, чрез Когото и с Когото на Отца и Светия Дух слава, чест и власт във вечни векове. Амин.
Свети Йоан Златоуст, Архиепископ Константинополски. Творения, том 4
(издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света гора, Атон)