...И така, да терзаем душата си, силно наказвайки невъздържаните помисли; да умиваме нечистотиите си със сълзи; голям е плодът на тези ридания, голямо е назиданието и утешението. Както е голямо наказанието за смеха и разпуснатостта, така, напротив, постоянните ридания пораждат утешение: Блажени плачещите, е казано, защото те ще се утешат (Матей 5:4); Горко вам, които се смеете сега, защото ще се разплачете (Лука 6:25). Затова и Павел, макар да не виждал в себе си никакъв грях, прекарвал цялото си време в сълзи и ридания. Кой говори за това? Сам този блажен: три години, казва той, денем и нощем не преставах със сълзи да поучавам всекиго едного от вас (Деяния 20:31). Той три години, а ние - поне един месец; той – денем и нощем, той – за чужди грехове, а ние – поне за своите прегрешения; той без да има никакъв грях, а ние – поне заради своята обременена съвест. А защо плаче той? Защо не само учи и увещава, но прибавя и сълзи? Както чедолюбивият баща, чийто единствен син е паднал в болест и не приема лекарства от лекарите, но ги отхвърля, като седне до него, го гали, целува, прегръща и с тази изключителна грижа желае да го привлече и убеди да приеме помощта на лекарите – така и Павел, обичайки вярващите по цялата вселена, като свой единствен син и виждайки, че много от тях са паднали в лошо състояние и в неизлечими душевни болести, и въпреки това не приемат охотно изобличението и изправянето с укор, но го избягват, ги удържал със сълзи, та те, виждайки го да плаче и ридае, и трогнати от неговия вид, да приемат лекарството, и избавили се от болестта, да възстановят предишното здраве; затова той, поучавайки, винаги плачел.
А ако Павел полагал такава грижа за чуждите грехове, то каква ревност трябва да проявяваме ние за изправянето на своите? Голяма – в смисъл на полза – е силата на скръбта по Бога; говорейки за нея, Исая, или по-точно – Бог чрез Исая казва следното: ...за греха му малко го опечалих... (Исая 57:17). Аз не съм наложил, казва, наказание, съразмерно на престъплението. В добрите дела Бог превишава мярата на наградите, а за греховете, по своето човеколюбие, многократно изобличавайки, налага на престъпилите малко наказание. Като намеква за това и тук, Той е казал: ...за греха му малко го опечалих, и видях, че се опечали и си отиде натъжен, и ще изцеля пътищата му (Исая 57:17,18).
4. Виждаш ли колко бърза и голяма е ползата от покаянието? Като го наказал малко за греховете и видял, че той станал скръбен и печален, Аз отмених, казва Бог, и това малко наказание. Така Бог е готов да се примири с нас и само търси малък повод за това! Да Му предоставим поводи да покаже любов към нас, да се постараем да се пазим чисти от грехове; а ако някога се препънем, бързо да станем, оплаквайки прегрешенията с пълна искреност, за да получим радост по Бога. Ако грешникът е примирил Бога със себе си с това, че се опечали и си отиде натъжен, то какво няма да направи онзи, който добави към това и сълзи и Го призовава с голямо усърдие? Зная, че душите ви сега са се разгорели; но за да не охладим този жар като излезем оттук, а да го задържим в себе си, да направим това. Нивата на вашите души е плодородна, приема семената и веднага дава класове, и няма нужда нито от изчакване, нито от време; но аз се боя от вашия враг.
Извън църквата стои дяволът; той не смее да влезе в тази свещена ограда, защото, където е Христовото стадо, там вълкът не се показва, но боейки се от Пастира, стои отвън. Когато ние излезем оттук, да не се предаваме веднага на непристойни събирания, на празнословие и безполезни занимания, но докато още държим в паметта си казаното, да побързаме към дома и всеки, седнал с жена си и децата си, внимателно да размисли за казаното. А ако не искате да отидете у дома, то като съберете приятелски онези, които са слушали заедно с вас, седнете насаме, и предлагайки от себе си всеки това, което е могъл да запази, повторно съставете пълно поучение, за да не се събирате тук напразно. Божиите заповеди са светилник: ...защото заповедта е светило, и поуката – светлина, и назидателните поуки – път към живота (Притчи 6:23); а който запалва светилник, той не се спира на тържището, но бърза у дома, за да не угасне огънят от духането на вятъра и да не намалее пламъкът от дългото забавяне; така да постъпим и ние. Дух Светий е запалил за нас Свето учение, затова, като излезем оттук изпълнени с това, което сме слушали, ако срещнем приятел, родственик, домашен или някой друг, да отминем, та докато разговаряме с него за излишното и безполезното, в това време да не угасне огънят на учението, но да пламти в душата, като в къща, и горейки във възвишени помисли, като на светилник, да осветява цялата вътрешност. Наистина би било странно да видим душа, оставена без учение, след като не търпим да виждаме вечер къща без светилник и светлина. Затова в нас се извършват много грехове, защото ние не запалваме скоро светилника в душата; затова и падаме всеки ден, затова много неща стоят в душата ни без полза и както се случи, защото ние, изслушали божествените изречения, още преди да преминем през църковното предверие, веднага ги отхвърляме, и угасили светлината, ходим в голям мрак.
Но ако това е било преди, нека след това вече не бъде; да се постараем светилникът в душата да гори постоянно, преди дома, да украсяваме душата. Нали къщата ще оставим тук, а душата ще вземем, когато си отидем оттук; затова и трябва да я удостояваме с по-големи грижи. А сега има такива жалки хора, които украсяват тукашните си къщи със златни тавани и с разноцветни камъни, с живописни картини, с блестящи колони, и с всичко останало; а душата нехайно оставят в състояние, по-лошо от всяка занемарена странноприемница, изпълнена с нечистота, дим, тежко зловоние и пълно запустение. А причина за всичко това е, че в нас не гори постоянно светилникът на учението; затова необходимото е пренебрегнато, а на нищо неструващото се отдава голямо внимание. Това говоря не само на богатите, но и на бедните. И бедните често, украсявайки дома си според силите, оставят душата си без грижи. Затова отправям общо наставление и към едните, и към другите, като увещавам и съветвам – за делата на настоящия живот да се грижим не много, а цялото си старание да полагаме за духовни и необходими неща. Бедният нека гледа на вдовицата, пуснала две лепти (Лука 21:2), и да не смята бедността за пречка в делата на милостта и човеколюбието. Богатият нека мисли за Йов, който употребявал цялото си имущество не за себе си, а за бедните, така да постъпва и той. Затова Йов понесъл доблестно отнемането на имуществото, тъй като и преди дяволското изкушение бил привикнал да се отчуждава от него. Така и ти презирай съществуващото богатство, та ако то някога си отиде, да не се предаваш на скръб. Изразходвай го за необходимото, когато го имаш, за да имаш двойна полза, когато се лишиш от него - приготвената ти награда за прекрасното изразходване, и произлизащото от презрението любомъдрие, което бива полезно и по време на лишаването от богатство. Затова и то се нарича имущество за да го употребяваме за необходимото, а не да го заравяме; затова то се нарича придобивка, за да го владеем, а не да бъдем негово владение. Ти си господар на голямо богатство? Не бъди роб на това, на което Бог те е поставил за господар, а ти не си роб тогава, когато го харчиш за необходимото, а не го заравяш. Няма нищо по-непостоянно от богатството, няма нищо по-изменчиво от благосъстоянието. И така, тъй като притежаването им е несигурно и те често отлитат от нас по-бързо от всяка птица и избягват по-неблагодарно от всеки избягал роб, то, докато сме господари над тях, да се ползваме от тях за необходимото, та придобили чрез нетрайното богатство трайни блага, да наследим приготвеното на небесата съкровище, с което да се удостоим всички ние по благодатта и човеколюбието на нашия Господ Исус Христос, чрез Когото и с Когото слава на Отца и Святия Дух, сега и винаги, и във вечни векове. Амин.
Свети Йоан Златоуст, Архиепископ Константинополски. Творения, том 4
(издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света гора, Атон)