На този свещен празник и тържество ни е призовал блаженият Варлаам не за да го прославяме, но за да му подражаваме, не за да слушаме похвали, но да подражаваме на неговите подвизи. В житейските дела хората, достигнали голяма власт, никога не искат да видят другите участници в една чест с тях, защото там завистта и ненавистта погубват любовта; а в духовните неща не е така, но точно обратното: мъчениците чувстват своята чест най-вече тогава, когато виждат подобните на тях раби достигнали участие в техните блага, така че, който иска да хвали мъчениците, нека им подражава, който иска да превъзнася с похвали подвижниците на благочестието, нека подражава на трудовете им – това ще достави на мъчениците не по-малко удоволствие, отколкото собствените им доблести. А за да се убедиш, че те наистина чувстват своите блага най-вече тогава, когато ни виждат в безопасност, и смятат това за най-голяма чест за себе си, послушай Павел, който казва: ние сме живи сега, когато вие стоите в Господа (1 Солунци 3:8). И Мойсей преди него говорел на Бога: прости им техния грях, ако ли не, изличи и мене из книгата си, в която си ме записал (Изход 32:32); аз не чувствам, казва, небесните почести поради тяхното безчестие. Обществото на верните е едно цялостно тяло: каква полза има да бъде увенчана главата, когато нозете се подхвърлят на мъчение? А как можем, ще кажеш, сега да подражаваме на мъчениците? Сега не е време на гонение. И аз зная това; не е време на гонение, не е време на мъченичество; не е време за такива подвизи, но е време за венци; не преследват хора, но преследват бесове; не гони мъчител, но гони дяволът, който е по-страшен от всички мъчители; ти не виждаш пред себе си въглени, но виждаш разпаления пламък на похотта. Те потъпквали въглени, ти потъпквай огъня на естеството; те се борели със зверовете, а ти обуздай гнева, този див и неукротим звяр; те устоявали против неустоими мъки, а ти преодолявай непристойните и порочни помисли, изобилстващи в сърцето ти – и така подражавай на мъчениците. Защото нашата борба не е против кръв и плът, а против властите, против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата (Ефесяни 6:12). Похотта на естеството е огън, огън неугасим и постоянен, тя е куче, бясно и неистово; дори и хиляди пъти да го прогонваш, то хиляди пъти напада и не отстъпва; жесток е пламъкът на въглените, но този – пламъкът на похотта – е още по-страшен; никога нямаме примирие в тази война, никога нямаме отдих в настоящия живот, но борбата е постоянна, за да бъде по-светъл и венецът. Затова и Павел винаги ни въоръжава, тъй като винаги е време на война и врагът винаги бодърства. Искаш ли да знаеш, че похотта изгаря не по-малко от огъня? Послушай Соломон, който казва: Може ли някой да ходи по живи въглени, без да опари нозете си? Това същото бива и с оногова, който влиза при жената на ближния си: който се допре до нея, няма да остане без вина (Притчи 6:28, 29). Виждаш ли, че похотта по своето естество съперничи с естеството на огъня? Както не е възможно докосващият се до огън да не получи изгаряне, така и поглеждането към красиви лица по-бързо от огън обхваща невъздържаната в погледа душа; и колкото повече служи на огъня някакво горящо вещество, толкова повече телесната красота – на очите на похотливите хора. Затова не бива да даваме храна на огъня на похотта – външно съзерцание, но всякак да го прикриваме и угасяваме с благочестиви мисли, като обуздаваме по-нататъшното разпростиране на пламъка и не му позволяваме да съкрушава твърдостта на нашия дух. И всяко удоволствие, по време на преобладаване на страстите, обикновено по-силно от огън изгаря душата, ако някой мъжествено, с търпение и вяра не противодейства на всяка страст, както този блажен и доблестен Христов подвижник Варлаам постъпил със своята ръка. Той държал в дясната си ръка огъня, и не се поддал на болката, но останал по-безстрастен от статуя; или – по-точно – макар и да изпитвал болка и да страдал, тъй като и той имал тяло, а не желязо, в смъртно тяло проявил благочестието на безплътните сили.
2. Но за да бъде по-ясна тази история, ще започна отдалече разказа за неговото мъченичество, а ти погледни коварството на дявола. Някои светии той поставял на тави, други хвърлял в котли, кипящи по-силно от огън, на едни стържел страните на тялото, други хвърлял в пещ, на едни раздробявал членовете, на други, още живи, одирал кожата, на едни под окървавените тела слагал въглени, и искрите, попадащи в раните, ги терзаели по-жестоко от всеки звяр, за други измислял още по-страшни мъчения. Но виждайки, че всичко това остава осмяно и страдалците го преодоляват с голяма твърдост, същите подвизи подтикват и идващите след тях към най-голямо мъжество – какво прави той? Измисля нови козни, та с неочакваността и необичайността на мъченията да низвергне душата на мъченика, тъй като това, което знаем и за което сме слушали, макар и да е непоносимо, бива пренебрегвано, като вече известно и очаквано, а неочакваното, макар и леко, бива по-непоносимо от всичко. И така, нека има нова борба, нека има необикновена хитрост, та новостта и неочакваността, смутили подвижника, лесно да го победят. И какво прави той? Извежда светия от тъмницата свързан. И това било дело на неговото коварство – не изведнъж и не от самото начало да употребява тежки оръдия и да причинява страшни мъчения, но да започне борбата с по-малкото. Защо? С цел, ако подвижниците бъдат поразени, тяхното поражение да бъде позорно, защото не са устояли и против малкото; а ако надделеят и победят, то, изтощили силите си в малкото, да може лесно да бъдат победени в голямото. Затова той отначало употребявал по-малкото, та надделее или не, да не бъде измамен: ако аз надделея, казвал той, ще се надсмея; а ако не надделея, ще ги направя по-слаби за бъдещите борби. И така, той го извежда от тъмницата, а мъченикът излязъл като доблестен подвижник, дълго време упражнявал се в палестрата; и наистина, тъмницата за мъченика била школа за борба; там, беседвайки насаме с Бога, той се научил от Него на всяка борба, защото където има такива вериги, там е и Христос.
И така, той излязъл, станал още по-крепък от продължителното пребиваване в тъмницата; а когато след излизането дяволът чрез служителите на своето беззаконие го извел в средата, не го привързал към дърво и не го обкръжил с палачи, тъй като виждал, че той желае това и предварително е приел мисълта за такова наказание; но употребява против тази кула някакво необикновено, ново и неочаквано оръдие, което можело да предизвика нейното падане; нали той при всички случаи повече се стреми да погуби светиите с лъжа, отколкото да ги мъчи с болка. Какво било това оръдие? Като му заповядал да протегне над жертвеника обърнатата нагоре ръка, те поставили върху нея горящи въглени върху дланта, та ако той почувства болка и обърне ръката си, да му вменят това в жертвоприношение и отричане (от вярата). Виждаш ли колко коварен е дяволът? Но погледни как Този, Който улавя мъдрите в тяхното хитруване (1 Коринтяни 3:19) направил неговите козни недействени, и самата напрегнатост на многоразличните хитрости обърнал към издигане и умножаване на голямата слава на мъченика. Когато врагът, употребил множество злохитрости, след това си отива победен, тогава подвижникът на благочестието се явява още по-славен, както станало и тук. Блаженият Варлаам стоял прав, без да отпуска и да обръща ръката си, като че тя била направена от желязо, въпреки че ако ръката се беше обърнала, мъченикът и тогава не би имал вина.
3. Тук внимателно ме слушайте всички, за да се убедите, че дори дясната му ръка да се беше обърнала, това не би било поражение. Защо? Защото, както ние съдим за тези, на които стържат ребрата или измъчват по някакъв друг начин, така можем да съдим и тук. Ако не издържат и принесат жертва, това е вина на тяхната слабост, че не понасяйки страданията, те са принесли жертва; а ако, претърпявайки мъчения, заболеят от страданията, но не изменят на благочестието, никой няма да ги обвини за тази болест, но още повече ги хвалим и им се удивляваме за това, че те, и изнемогвайки от страданията, са претърпели и не са се отрекли. Така и тук: ако блаженият Варлаам, не понасяйки изгарянията, бе обещал да принесе жертва, то би бил победен; а ако ръката му се беше обърнала, въпреки че той не отстъпвал, това не е вина на волята на мъченика: то е станало поради немощта не на волята, а на естеството на жилите, съответно на тяхната сила, ръката би се наклонила от огъня противно на волята на светия. Както не осъждаме онези, на които стържат ребрата, за това, че плътта им се разкъсва, или, по-точно – ще посоча по-близък пример – както никой няма да започне да укорява страдащите от треска и гърчове за това, че ръцете им се извиват, защото това става не поради тяхната изнеженост, но от болезнената топлина, която изчерпва влагата и неестествено стяга връзките на нервите, така никой не би започнал да укорява и този светия, ако ръката му се беше обърнала. Ако треската, и без волята на страдащия от нея, обикновено стяга и изкривява членовете, то още повече биха могли да направят това сложените върху дясната му ръка въглени, макар и мъченикът да не се поддавал. Но те не направили това, за да се убедиш напълно, че Божията благодат действала и укрепявала недостатъка на природата; затова и самата му ръка не изпитала свойственото за нея, на като че направена от диамант, оставала, без да се преобръща. Тогава кой, гледайки това, не би се удивил? Кой не би потреперил? Отгоре гледали ангелите, взирали се архангелите; гледката била блестяща и наистина превъзхождаща човешката природа. Действително, кой не би пожелал да види човек, който се подвизавал и не изпитвал свойственото за хората, който сам бил и жертвеник, и жертва, и жрец? Затова се възнасяло двойно кадене: едното от изгаряния тамян, а другото от топящата се плът; и последното кадене било по-приятно от първото, последното благоухание по-добро от първото. Тук се случило същото, което и с къпината: както онази къпина горяла и не изгаряла, така и тук ръката горяла, но душата не изгаряла; тялото се погубвало, но вярата не се изчерпвала; плътта изнемогвала, но ревността не изнемогвала; горещите въглени, изгаряйки средата на ръката, падали, но мъжеството на душата не отпадало; ръката била увредена и изчезнала – защото била от плът, а не от диамант – но душата имала нужда и от друга ръка, за да покаже и върху нея своето търпение. Както храбрият войн, влязъл в средата на неприятелите и разбил строя на сражаващите се с него, като счупил меча си от множеството непрестанни удари, се обръща и търси друг меч, защото още не се наситил на избиването на враговете – така и душата на Варлаам, изгубила едната си ръка при поразяването бесовските опълчения, имала нужда и от друга ръка, за да покаже и чрез нея своята ревност. Не ми казвай, че той отдал само едната си ръка; но преди това си представи, че отдалият ръката би отдал и главата, би предал и ребрата, би се противопоставил и на огъня, и на зверовете, и на морето, и на пропастите, и на кръста, и на колелото, и на всички мъчения, за които някога сме слушали, и би претърпял всичко ако не на дело, то чрез намерението. Мъчениците отиват не на определени мъчения, но се подготвят за неизвестни наказания; те не са господари над волята на мъчителите и не им поставят предели и мяра на мъченията, но на каквито и беди да пожелае да ги подхвърли безчовечната и зверска воля на мъчителите, на тях и излизат с решимост – освен ако тялото, изнемогнало сред мъченията, не остави неизпълнено желанието на мъчителите. И така, плътта му се погубвала, а волята ставала по-ревностна, превъзхождайки самите въглени със своя блясък и сияейки много по-светло от тях, защото вътре в него горял духовен огън, много по-ярък от този. Затова и той не чувствал външния пламък, защото вътре в него горял светлият и пламенен огън на Христовата любов.
4. Да започнем, възлюбени, не само да слушаме това, но и да му подражаваме. Каквото казах в началото, това казвам и сега: нека всеки се удивлява на мъченика не само в този час, но и когато си отиде у дома, да отведе със себе си този светия, да го въведе в своя дом, или – по-точно – в своето сърце чрез спомена за казаното. Приеми го, както казахме по-горе, и го сложи в сърцето си с простряна ръка, приеми увенчания победител и никога не допускай да излезе от ума ти. А и за това сме ви довели при гробниците на светите мъченици, за да получите и от гледането им подтик към добродетели и да се подготвяте за същата ревност. Както воина вдъхновява и слухът за героя, а много повече видът му и погледът към него, особено когато воинът, влязъл в самата шатра на героя, види окървавения меч, отсечената глава на неприятеля, висящата горе плячка, прясната кръв, капеща от ръцете на онзи, който е поставил трофея, лежащите навсякъде копия и щитове, стрели и всяко друго оръжие. Затова и ние сме се събрали тук. Гробът на мъченика е воинска шатра; и ако отвориш очите на вярата, ще видиш лежащата тук броня на правдата, щита на вярата, шлема на спасението, обувките на благовестието, духовния меч, самата глава на дявола, повалена на земята (Ефесяни 6:14-17). Когато при гроба на мъченика видиш бесноват, лежащ по гръб и често терзаещ самия себе си, ти не виждаш нищо друго, освен отсечената глава на лукавия. Тези оръжия и сега се намират при Христовите воини; и както царете погребват героите заедно с оръжието, така направил и Христос, и ги погребал с оръжието, за да покаже и преди възкресението цялата слава и сила на светиите. Познай и тяхното духовно всеоръжие, и ще си отидеш оттук, получил най-голяма полза. Голяма е и твоята война, възлюбени, войната с дявола, силна и постоянна.
И така, изучавай начините на борба, за да подражаваш и на победите; презирай богатството, парите и всяко друго житейско великолепие; не смятай за блажени забогатяващите, но облажавай мъчениците, не онези, които живеят в разкош, а тези, които са измъчвани в тигани, не на пищната трапеза, но в кипящия котел, не ежедневно пребиваващите в баните, а в жестоките пещи, не излъчващите благовония, а изпускащите дим и смрад на изгаряна плът. Това благоухание е по-добро и полезно от другото; едното води употребяващите го към мъчения, а другото – към награди и небесни венци. А за да се убедиш, че разкошът е зло, както и мазането с благовонни мазила, и пиянството, и неумерената употреба на вино, и разкошната трапеза, послушай какво казва пророкът: Горко вам, които лежите на одровете от слонова кост и се обтягате на леглата си, ядете най-добри овни от стадото и телета от тлъсто пасбище, пиете вино от чаши, мажете се с най-добри мазила (Амос 6:3,4,6). А ако това се забранявало във Вехтия Завет, то колко повече при благодатта, където благочестието е по-голямо. Това е казано от мен както за мъжете, така и за жените; попрището е общо – в Христовия стан няма разлика в пола, но събранието е едно. И жените могат да надяват броня, да се ограждат с щит и да хвърлят стрели както по време на мъченичество, така и в друго време, когато се изисква голямо дръзновение. Както превъзходният стрелец, изкусно пуснал стрела от тетивата, привежда в смущение целия строй на неприятелите, така и светите мъченици, и всички защитници на истината, противейки се на козните на дявола, със своя език, като с тетива, изкусно пускат думи и те, подобно на стрели, летящи във въздуха, попадайки в невидимите пълчища на бесовете, довеждат до смущение цялото им войнство. Същото станало и с този блажен Варлаам: с прости думи, като с летящи стрели, той привеждал в смущение дяволския стан. Да подражаваме и ние на това изкуство. Не виждате ли в какво изнемогване се намират връщащите се от зрелища? А причината за това е, че те внимателно следят ставащото там, и се връщат оттам, пазейки в душите си и въртенето на очите, и движението на ръцете, и кълченето на краката, и всички видове изкривявания на измъчваното тяло. Как не е нелепо, че те за погибел на душата си проявяват такава загриженост и постоянно държат в паметта си ставащото там, а ние, които ще се сравняваме с ангелите чрез подражание на тукашното, не проявяваме еднакво усърдие с тях в спазване на казаното? Не, моля ви и ви умолявам, да не бъдем така безгрижни за своето спасение, но всички да пазим в душите си мъчениците с техните тигани, котли и други мъчения, и както живописците често почистват картината, потъмняла от дима, саждите и продължителното време, така и ти, възлюбени, се ползвай от спомена за светите мъченици: когато връхлитащите те житейски грижи помрачат душата ти, очисти я със спомена за мъчениците. Ако имаш този спомен в душата си, ти нито ще се удивляваш на богатството, нито ще оплакваш бедността, нито ще възхваляваш славата и властта, и никое от блестящите човешки дела няма да смяташ за велико, а от прискръбните – за непоносимо, но издигнал се над всичко това, постоянно ще виждаш в този образ урок по добродетели. Който всеки ден вижда воини, мъжествено участващи във войни и битки, той никога няма да пожелае разкоша и няма да се възхищава от изнежения и разсеян живот, то от строгия, твърд и готов за подвизи. А и какво общо може да има между пиянството и сражението, между чревоугодието и мъжеството, между благовонните мазила и оръжието, между войната и пиршествата? Ти си Христов воин, възлюбени: въоръжавай се, а не се грижи за украшения; ти си доблестен подвижник: бъди мъжествен, а не се грижи за премени. Така да подражаваме на тези светии, така да почитаме тези герои, увенчани победители, Божии приятели, и изминали еднакъв път с тях, да се удостоим и с еднакви венци с тях, които да получим всички ние по благодатта и човеколюбието на нашия Господ Исус Христос, с Когото слава на Отца и Светия Дух, сега и завинаги, и във вечни векове. Амин.
Свети Йоан Златоуст, Архиепископ Константинополски. Творения, том 4
(издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света гора, Атон)