Всичкото писание е боговдъхновено и полезно (2 Тимотей 3:16), имайки Духа на истината за начало и източник на благочестието. От Светия и покланяем Дух, като от някакъв богат и плодотворен извор, текат всичките божествени потоци. И това, което установява законът, което пророкуват пророците, което проповядват апостолите, всичко това наистина се усвоява и приписва на Светия Дух: Всичко това го произвежда един и същият Дух, като разпределя всекиму поотделно, както си иска (1 Коринтяни 12:11). Затова блести всяка красота на благочестието и сияят словата на истината, и се изливат съкровищата на боговдъхновената мъдрост: съкровища, не скрити в земята, но съзерцавани в дълбочината на благочестието, съкровища, които веселят душите, озаряват мислите, обръщат вселената, обогатяват цялата нищета на Адам. Както, свалил от себе си първообразната красота на благочестието, той бил низведен до голямо унижение, така чрез снизхождението нашия Спасител, Бог-Слово, той е обогатен. И Павел на едно място свидетелства, като казва следното: благодаря на Бога, задето във всичко се обогатихте в Него, във всяко слово и всеки разум (1 Коринтяни 1:4,5). Приемащият Божието слово се обогатява; а неприемащият го остава беден. И Еремия свидетелства, като казва: това са, може би, сиромаси, затова не могат да слушат словото Господне (Еремия 5:4). Но бедният се злослови, богатият се величае, богатият със словото на истината, цъфтящ с добродетелите на плодоносното благочестие, какъвто бил Давид, който казва: аз пък съм в Божия дом като плодовита маслина (Псалм 51:10) – плодоносна маслина, не украсяваща се с листа, а отрупана с плодове на благочестието. Често се случва душата, украсена с клони и листа, да не принася плод, както Еремия казвал на Израел: Израил е клонеста лоза (Осия 10:1) – клонеста лоза, която не изобилства с плодове. Той бил именно такъв; пророкът пък изпитва възторг, като казва: аз пък съм в Божия дом като плодовита маслина, не външно цъфтяща, но отрупана с вътрешни плодове, плодовита маслина в Божия дом, защото не е добър животът извън Божия дом. Наистина, ще намериш, че мнозина и извън словото на истината блестят външно с добри дела, ще намериш мъже състрадателни, милостиви, грижещи се за справедливостта; но от делата им няма никакъв плод, тъй като (тези хора) не са познали делото на истината. И тези дела са прекрасни, но трябва да върви напред по-високото дело. Когато някога юдеите казвали на Бога: Какво да правим, за да извършваме делата Божии (Йоан 6:28), Той им отговорил: делото Божие е това – да повярвате в Оногова, Когото е Той пратил (- 29). Погледни как Той нарекъл вярата дело. И така, в същото време, когато повярваш, тогава процъфтяваш и с дела, но защото не ти достигат дела, а защото вярата сама себе си е пълна с добри дела. Делата биват по отношение на хората, а вярата – от хората по отношение на Бога; вярата прави този, който се обръща, небесен гражданин; вярата прави човека, сътворен от земя, Божи събеседник; няма нищо добро извън вярата. Струва ми се, братя – ще си послужа с подобни думи – струва ми се, че цъфтящите с добри дела и непознаващи Бога са като останки на мъртъвци, макар и прекрасно облечени, но нямащи чувство за прекрасното. Каква полза има от мъртва душа, умъртвяла за Бог-Слово, макар и облечена в добри дела? Делата се извършват благодарение на надеждата за отплата и венци. Ако не познаваш Подвигоположника, то за какво се подвизаваш? Вярата не бива да бъде лишена от дела, за да не бъде поругавана; но вярата е по-високо от делата. Както и у хората, заслужаващи името човек, преди всичко е необходимо първо да има живот, и след това те да се хранят (защото храната запазва нашия живот) – така е необходимо нашият живот да бъде предшестван от надеждата на Христа и след това да бъде хранен с добри дела. Често е възможно да живее онзи, който не се храни, но неживеещият е невъзможно да се храни. Мойсей постил четирийсет дни (Изход 34:28), но, тъй като имал в самия себе си живото слово, недостигът в земното не му навредил никак. Така става и относно душевното състояние; необходимо е душата да се храни с дела, но преди делата трябва да бъде приемана вярата; ти не можеш да посочиш човек – живял и вършил дела на справедливост без вяра, а верен без дела мога да посоча, че той и живял, и бил удостоен с царството. Никой не е живял без вяра; а разбойникът само като повярвал, бил оправдан (Лука 23:40-43). И не ми казвай: той не е имал време да живее праведно, защото и аз не оспорвам това, но посочвам, че вярата сама себе си го е спасила. Ако той с вяра беше останал жив и беше пренебрегнал делата, би се лишил от спасение. Сега да разгледаме и да изследваме това, че вярата сама по себе си е спасила, делата сами по себе си никога не са оправдавали извършителите им. И искате ли внимателно да видим, че делата без вяра не животворят? Корнилий имал добро свидетелство за себе си заради делата на милостиня и молитва (Деяния 10); но той не познавал Христа, вярвайки в Бога, още не бил познал Сина Божий. И тъй като делата били прекрасни и удивителни, те били угодни на Подателя на благата и любвеобилния Бог; но тъй като великото Око на правдата и истината, нелицеприятният и праведен Съдия виждал, че макар и делата да са прекрасни, те са мъртви, защото нямат вяра, изпратил божествен ангел, раздаващ награди за делата, за да увенчае прекрасния борец с вяра; той му казва: Корнилие, твоите молитви и твоите милостини възлязоха за спомен пред Бога (Деяния 10:3,4). Затова, ако молитвата е била чута, казва той, и милостините приети, какво не ми достига, за да бъда праведен? И така, прати в Йопия, казва ангелът, и повикай Симона, наречен Петър (стих 5), който, като дойде, ще ти каже думи, чрез които ще се спасиш ти и целият ти дом (стих 6). Ето, делата не могли да го спасят. Ако, благодарение на това, което проповядва Петър, се спасява и сам Корнилий, и неговият дом, то Корнилий още нямал спасение поради делата, докато вярата не била насадена в него – заедно с делата му. Затова и Петър, блаженият и почитан от Христа апостол, като дошъл от Йопия и видял Божията благодат, изляла се на онези, които тогава се смятали за другоплеменници, и вникнал в Божието определение, казва: наистина, признавам, че Бог не гледа на лице; но у всеки народ оня, който се бои от Него и върви по правда, приятен му е (Деяния 10:34,35). Не е казал: у всеки народ оня, който върви по правда, се спасява, но: приятен Му е, тоест, става достоен за това да бъде приятен. Затова е необходимо вярата да блести преди делата и след вярата да следват делата. И нека никой не укорява вярата за нейната безплодност, нито да безчести делата заради неверие. Стани плодородна маслина, но в Божия дом. Прекрасните дела изразяват това, което се разбира под плодородна маслина, думите: в Божия дом – показват вярата. А какви са Божиите дела? Всички ние ги знаем, ако пожелаем да ги вършим, и нищо не е скрито. Това, което се отнася до догматите, се подхвърля на съмнение, а това, което се отнася до делата, не е скрито, защото природата диктува законите. Ние знаем от самите себе си за това, кое е прекрасно и кое – лошо; Бог е вложил в природата неписан закон, озаряващ нашите мисли. Никой да не казва: аз не съм прочел закона и не зная, това, което се отнася до закона, защото, ако ти отхвърлиш общия закон, законът на природата ще те изобличи. Искаш ли да узнаеш, че Бог е утвърдил в природата закони, различаващи кое е добро и кое – зло? Попитай нашия обичаен живот за това как всички, които вършат зло, избягват името зли; а как именно, послушай: прелюбодеецът прелюбодейства, но се черви от срам, ако го нарекат прелюбодеец. Кажи на явния прелюбодеец: прелюбодеец! - и той, като чува, се срамува от това, на което се радва когато го върши. И така, ако мислиш, че грехът е нещо добро, защо избягваш името? Кажи на клетвопрестъпника: клетвопрестъпник! - и той ще сметне за оскърбление названието на своите собствени дела. Така самата природа вика кое е зло – чуждо на делото Божие. А това, което е сътворил Бог, е прекрасно и твърде прекрасно, до такава степен прекрасно, че докосвайки се до злото, се черви от срам пред порока. Кажи на целомъдрения: целомъдрен! - и делото, от което той се услажда, не се срамува и от названието му. Наречи справедливия справедлив – и той се увенчава с делото, и се украсява с названието, защото, макар и поради своята съвестност той да се откаже от името, в душата си приема похвалата. Размисли колко голям порок има на света и остава незабележим! И как остава незабележим? Ако точно изследваш отделните части, няма да намериш порок, който да се явява в собствения си вид – ако той не вземе назаем вид от добродетелта, не се показва; и по какъв начин, слушай: този, който лъже, лъже, без да признава лъжата, но заблуждава, скривайки се зад истината; този, който постъпва несправедливо, не открива това, което е, но се представя за такъв, какъвто не е, и тогава извършва несправедливост. По подобен начин коварният човек не показва коварство, но слага на себе си маската на приятелството и извършва зло дело; прелюбодеецът, не признавайки престъпното прелюбодейство, се вмъква в жилището, но слагайки на устата си маската на целомъдрието, потъпква божествените права. Виждаш ли, че порокът няма свое собствено лице? По подобен начин и клеветникът, всеки път, когато се явява в съдилището, влиза, без да обявява това, което в действителност е, но представяйки се за свидетел на истината, със своята лъжа се показва като свидетел на порока. Така порокът няма свое собствено лице, ако не вземе назаем лице от добродетелта. Затова Спасителят е казал: ще дойдат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители (Матей 7:15). Но да се върнем към въпроса, подлежащ на обсъждане.
2. Искаш ли да узнаеш, брате, каква сила има вроденият закон? Нашата душа, макар и затънала в пороци, приветства доброто име. Често много властелини, изпълнени с користолюбие и немислещи за нищо друго, освен грабеж и неправда, се скланят пред молбите на някои или за да облекчат нуждата на бедния, или за да направят отстъпка от дълга, или за да не отмъстят на оскърбилите ги или имали намерение да ги оскърбят. И дошлият, за да изпълни прекрасно своето пратеничество пред мъжа – могъщ и грозен, не започва веднага с истината; не му казва какъв е, но му приписва име на добродетел. (Или не знаеш как винаги се преструват лицата, добре изпълняващи задълженията на пратеници?). Ти, казва, си добродетелен мъж; твоето име е прославено, всички възпяват твоите добри деяния. И добавя още много подобно, за да го убеди и склони с похвала, за да се отклони той от злото дело. Погледни как порокът побеждава с похвали добродетелта. Никой зъл човек не желае да се нарече зъл, защото приветства това, което й е присъщо, макар и свободното решение да избира противното. И така, възлюбени, да станем плодородна маслина, да процъфтяваме и с дела, и с плодове, и с листа. Нашите листа са думите, а плодовете – начинът на живот. Нека и думите ти бъдат честни, и начинът на живот – плодотворен, защото у благочестивия няма нито един отхвърлен лист. Неговият лист, казва Давид, не вехне; и във всичко, що върши, ще успее (Псалм 1:3). Но, о, чудо! Аз размислих за това как Адам излязъл гол от рая и как Давид цъфти в Божието жилище. Единият излязъл гол поради престъплението, а другият, облякъл се в добродетели, казва: Аз пък съм в Божия дом като плодовита маслина (Псалм 51:10). Нищо не ни лишава от оръжие в такава степен, както безплодието; и нищо не ни облича така, както плодородието чрез добри дела. Адам бил сътворен – ще повторим още веднъж казаното, тъй като повторението затвърдява учението в душите. Както боядисваната вълна постоянно се потопява в боя, за да отпечата боята по-дълбоко своите свойства върху нея – така и нашите души трябва непрестанно да се потопяват в божествените слова, за да се отмие древното поругание и да се облечем в нова красота. Вълната, всеки път, когато приеме боята, оставя името на естеството и приема името на боята; и вече не я наричаш вълна, но порфира и багреница, или зелена материя, или нещо подобно, според това каква красота е предала боята на боядисаната вълна. И така, ако боята изменя името на естеството, то Божието естество не изменя ли човека, така че един и същ преди потапянето във водата бил в земен образ, а след потапянето получил блестящ небесен образ? И така, Адам бил сътворен беден от земята: Бог, като взел прах, го образувал. Но Адам не видял по какъв начин бил сътворен, както казах преди, тъй като не е било нужно той да бъде свидетел на това, което ставало, за да не започне да се превъзнася пред Бога. Ако той, заобиколен от толкова голямо унижение, се превъзнася и не познава Създателя, и отхвърля Сътворилия го, то ако беше получил нещо, превъзхождащо неговата природа, кой би вместил неговото безмерно високомерие? Затова Бог, като сътворил човека, вложил в творението и велики сили, и много, свидетелстващо за неговото унижение, та чрез заложената в него сила да се удивляваме на благодатта на Художника, а чрез унижението да се прекратява човешкото високомерие. Дал му говорещ език, който да прославя Бога, да възпява божественото, да обяснява красотата на творението. Разсъждава за небето и земята едно неголямо парче плът – езикът, по-малък и от два пръста; и какво казвам: пръсти? По-малък и от края на нокътя; но и този неголям и нищожен крайчец говори за небето и земята. И за да не помисли, че е нещо велико, и да не се превъзнася по-високо от своето естество, той често се подхвърля на подувания и рани, за да знае, че бидейки смъртен, говори за вечни и безсмъртни неща, и ще бъде доведен до разбирането каква е силата на тава, което се говори, и каква е немощта на говорещия. Той му е дал око – това малко зърно, тъй като това, което вижда, е среда, най-средната част на зеницата; но с помощта на това малко зърно окото съзерцава цялото творение. И за да не се превъзнася, обхващайки с поглед цялото творение, често се случва помрачаване на зрението, очни болести, загнояване на очите, сълзи и друго подобно – това е, за да може то да познава себе си благодарение на своята немощ, а за творението да прославя Художника. Той му дал мислещо сърце, корен на разсъжденията, източник на помислите; но в същите места образувал и вътрешностите, които се изпълват с нечистотии и всяка друга мерзост, и чрез които човек яде – та всеки път, когато сърцето започне да се превъзнася, стомахът да го удържа, така че стомахът, и нечистотиите са необходими за възпитателно ръководство. Ако човек, носейки нечистота, дръзва да проявява наглост, и не просто да проявява наглост, но и против Бога, както се осмелил да каже един варварски цар: ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди и ще бъда подобен на Всевишния (Исая 14:13,14); ако, носейки толкова голяма нечистота и мерзост, говори така, то ако беше напълно свободен от тази немощ и нищожество, кой би могъл да го изтърпи да се превъзнася? Затова великият Исая казва на високомерните: защо се гордее земя и пепел (Сир. 10:9)? Но да се върнем отново на въпроса, подлежащ на обсъждане. Бог създал човека от прах; но човекът не видял по какъв начин е произлязъл, затова и не познавал своето нищожество: Бог, както казах преди, не е сътворил душа, родена преди тялото, за да не видя тя своето сътворяване. Въпреки това, тъй като той съвсем не знае от какво унижение се е явил, и че Творецът го създал от земя, Той го връща в земята, от която е взет, та отново познал своята немощ, да познае и древното благодеяние, и бъдещото човеколюбие, защото, когато бил сътворен, той не видял, че е произлязъл от земята. Обърни старателно внимание, опасявайки се да не се изплъзне мисълта ти. Когато бил сътворен Адам, той не видял, че възникнал от земята; но когато се пробужда за възкресение, знае, че се пробужда, свалил от себе си праха, защото макар и мъртвия да не вижда самия себе си, вижда този, който е умрял преди него. Ние виждаме умрелите и превърнали се в прах, и чрез това, което виждаме, се възпитаваме. Не си ли виждал често нагли и високомерни хора, колко унизени и кротки биват, когато умират? Известява се смъртта, и сърцето им трепери, гордостта им се унищожава; и ние разсъждаваме духовно около гробниците – когато видим голи кости когато размислим за човешкото естество, разядено и разрушило се, веднага разсъждаваме помежду си: ето какви ставаме и къде отиваме! Така говорим, а като си отидем от гробищата, забравяме за унижението. При гроба всеки говори на своя ближен приблизително следното: о, нещастие! О, жалък живот! Погледни какви ставаме. И въпреки това – макар и да говорим така – вършим грабителство, и викаме, и проявяваме паметозлобие. Всеки разсъждава така, като че има намерение да се отрече от порока; вътрешно разсъждава на думи, а външно с делата си се противи на Бога. Затова Бог е устроил навсякъде да има направени гробници, напомнящи ни за нашата немощ; вследствие на това всеки град и всяко село имат гробници пред входа си. Някой бърза да влезе в царстващия град, цъфтящ от богатство, могъщество и всякакви достойнства; и преди да види онова, което си представя, вижда това, което сам той става. Гробници пред градовете, гробове пред полята; учението за нашето унижение навсякъде стои пред очите ни, ние се научаваме преди всичко на това, в какво се превръщаме накрая, и едва тогава се виждат вътрешните образи; и не само това, но имаме намерение често да влизаме в общуване с живота, се научаваме на крайното унижение на естеството. Често мъжът, след като пожелае да си вземе жена, диктува на пишещия завещание, отнасящо се до зестрата. Още не е станало съединението, и вече се вписва смъртта; още не се е насладил на съжителството и брака, и вече определя за себе си смъртта; още не е видял съпругата, и предварително поставя пред себе си жребия на смъртта, както против самия себе си, така и против нея, и пише така: ако мъжът умре преди жената, ако жената – преди мъжа, то трябва да стане това и това. Така древните закони винаги и за всички са утвърдили напомняне за естеството; и жребият на смъртта се хвърля не само относно съществуващото и живеещото, но и относно това, което още не е станало. Какво именно казва? Ако детето, което ще се роди, умре... Още няма плод, и вече е произнесено мнение. По-нататък, и в завещанията се вижда разбирането за естеството; а ако изпита нещо от случващото се с човека, или ако умре жената, той забравя за това, което е писал, и произнася други трагични думи: и това ли, казва, трябваше да изпитам? Очаквал ли съм, че ще понеса това и ще се лиша от съпруга? И какво? Ти си забравил за това, което си написал? Когато делата още не са се изпълнили, ти си разбрал границите на естеството; а когато си се подхвърлил на страдания, си забравил за законите на естеството? Това се казва за вразумление на всички, та всички да понасят благородно всичко, което се случва, и да не мислят, че Божиите определения са наказание. Не разсъждавай, когато още няма бедствия; но тогава, когато се окажеш застигнат от страдания, покажи величие на душата; когато скърбиш, спомни си думите, с които утешаваш скърбящия. Какви думи произнасяме по отношение на скърбящите? Не разсъждаваме ли с тях така: тези нещастия са дял на човеците; не само ти търпиш това нещастие, не само ти си понесъл насилие от страна на смъртта; това понасят и царете, често са изпитвали това бедствие и управниците, изпитват го и владетелите; познай своето естество; ти си човек, заедно с всички и ти си подвластен на общите закони на природата?...
Това и много повече от това говориш ти, когато утешаваш друг. Или на дело ти си благороден утешител на другите, а по отношение на самия себе си не си и жалък ученик? Свойство на великата и благородна душа е да разсъждава благочестиво в самия разгар на бедствията. Ако някой може при всяко нещастие или печал, или загуба да казва: Ти, Господи, си праведен, и Твоите съдби са истинни, той търпи загуба, като човек, но се увенчава като боголюбец. Животът, братя, е преизпълнен с големи трудности, и непременно трябва, и праведният, и неправедният, и благочестивият, и нечестивият да страдат. Но разликата е голяма: едно е да бъдеш наказан като свой роден, и друго – да бъдеш бичуван като чужд. Получава удари синът, получава удари и слугата; но единият - като паднал в грях роб, а другият – като свободен и като син, от когото е нужно да се изисква; тези удари не пораждат еднакви почести. Ако благочестивият претърпи това, което търпи нечестивия, той не става равночестен с нечестивия; но на него (т.е., на благочестивия) наказанието се вменява за скръб и изпитание, а на нечестивия – за бичуване и наказание. Затова, знаейки за такива затруднителни положения, блаженият Давид казва за праведните: много са скърбите на праведника (Псалм 33:20). Но погледни това, което е добавено: и от всички тях Господ ще го избави (стих 20). Още не е казал за скръбта, и вече е посочил изцеление. А за неблагочестивите казва: много са раните на грешния (Псалм 31:10), и нищо не се добавя към тях; докато скърбите на праведните са много, но Господ ще ги избави от всички тях. Но някой, слушайки това, да не се отчайва в себе си и да не казва: и така, ако аз получавам удари като грешник, нямайки надежда, това наказание за мен е безплодно. Тук Писанието е нарекло грешник не напълно чуждия на благочестието, но страдащия, до известна степен благочестив, но падащ в човешки грехове. Нали Бог е милостив към грешниците, цялото Писание е пълно със залози за Божието човеколюбие. То казва: Жив съм Аз! Казва Господ Бог, не искам смъртта на грешника, но да се обърне и да бъде жив (Езекиил 18:3,23). Бог се кълне не защото не се доверява на Себе Си, но извеждайки нашето неверие до състояние на вяра. Затова всеки човек, изпитван със скърби, да казва: праведен си Ти, Господи, и справедливи са Твоите съдби – и заедно с това да покаже благородна душа и да не наруши благочестието. Такъв например бил блаженият Йов, който водил борба против страдания, победил всички дяволски ужаси, отслабил цялото дяволско неистовство с твърдостта на своите мисли съкрушил дяволските вълни, едновременно се лишил от всичко, но не се отрекъл от Господа на всичко. Но неговите воински подвизи ще бъдат изложени в отделно слово, тъй като те наистина изискват отделно време за изследване, за да не оскърбим неговите подвизи с мимолетността на своята реч; но да имаме пред очите си това, което е казал този благоразумен мъж и велик подвижник. Той поставя печат на казаното; лишен от всичко, той не се отрекъл от благочестието, но казва: Господ даде, Господ взе; (както беше угодно Господу, тъй и стана) (Йов 1:21). Прекрасно е казал: беше угодно: отстъпва на достойнството, не любопитства напразно относно Божието решение; не е казал, както казваме ние: защо младите умират, а старците остават? Какво е това управление? Старецът силно желае смъртта, тъй като има разслабена плът и търпи недостиг на пари и на всяко друго утешение, но не получава желаното; а младежът, притежаващ миловидна красота, обичан от своите родители, бива грабнат без време? Научи се да не разследваш това, научи се да казваш: Твоите съдби са велика бездна (Псалм 35:7); научи се казваш: Праведен си Ти, Господи, и справедливи са Твоите съдби (Псалм 118:137); научи се да казваш: както беше угодно Господу, тъй стана; познай Божието достойнство, за да познаеш благочестието. Но тъй като словото засяга славата на Светия Дух, ще кажем нещо за догматите за наша безопасност и утвърждаване. Както Йов, като казал: както беше угодно Господу, показал достойнство и господство – така и апостолите, показвайки Господнето достойнство на Светия Дух, казват: угодно беше на Светаго Духа и нам да ви не възлагаме вече никакво бреме, освен тия нужни неща (Деяния 15:28). Угодно бе на Светаго Духа. Ако Той е подчинен, то защо угодно беше на Него? Ако Духът е под закони и служи, по какъв начин на подчинения беше угодно? Не става ли това, което е угодно на царя, а не това, което идва наум на подчинените? Както беше угодно Господу, казва Йов. Угодно бе на Светаго Духа, казват апостолите. Изразяването на достойнство и в единия, и в другия случай е равноценно, тъй като славата на царството е неделима. Но порочността на еретиците отново намира пролука. Те казват: апостолите, тъй като са казали: угодно бе на Светаго Духа, а след това добавили:и нам, нима поради това нямат достойнство на божество? За това трябва да се грижим, за да не вложим отровата на своето неверие в неопитните души, да не влеем еретическото нечестие в ушите на невинните. Те често с важност говорят така: Брате, казват, нека нищо от казаното тук не те изумява! Нарича те като че брат, и те умъртвява като враг. Не се удивлявай, казва, ако апостолите са казали за Светия Дух: угодно бе на Светаго Духа; но гледай и това, което е добавено: угодно бе на Светаго Духа и нам, угодно бе на апостолите. Нима апостолите са богове? Нима те имат Божие достойнство? Всеки път, когато еретикът казва това, ние ще извадим стрели от Свещеното Писание, защото изострени са стрелите на силния (Псалм 119:4), изпратени в сърцето на царевите врагове. И така, какво трябва да му кажем? Ако съединението на апостолите със Светия Дух намалява достойнството на Духа, следователно и съединяването на Мойсей с Бога намалява Божието достойнство. За пример ще кажа: ако ти не смяташ за велико изречението: угодно бе на Светаго Духа, вследствие на това, че са присъединени и апостолите, следователно няма да можеш да наречеш велика и вярата в Бога, вследствие на съединяването на Мойсей с Бога, тъй като Писанието казва: народът повярва на Господа и на Мойсея (Изход 14:31). Но ние ще извадим и друга стрела: ако присъединената слава апостолите унищожава достойнството на Духа, то оскърбява Бога и намалява Неговото достойнство и присъединяването към Божието име и името на Самуил, тъй като е написано: и цял народ се много уплаши от Господа и Самуила (1 Царе 12:18). На свой ред ще извадим и друга – трета стрела против нечестието. Ако съединяването на апостолите с Духа намалява достойнството и божеската власт на Дух Свети, то умалява Божието достойнство и Гедеон, чието име е прибавено към Божието име, тъй като цял народ, воювайки, възкликнал: меч Господен и Гедеонов (Съдии 7:20). И така, както Мойсей е съединен с Бога не като равночестен с Бога, но като Божи служител, и Самуил – не като равночестен, а като пророк, и Гедеон – не като равночестен, а като военен вожд, така и апостолите са съединени с Духа като проповедници на Евангелието. Затова познай достойнството и не оскърбявай честта на Духа; познай боговдъхновеното богословие на Света Троица, на Отца, Сина, и Светия Дух. То е несъздадено естество, истинно достойнство, неразделно царство, неделима част, неразрушима надежда, непостижима слава на Отца и Сина, и Светия Дух, на Когото подобава всяка слава, чест и поклонение във вечни векове. Амин.
Свети Йоан Златоуст, Архиепископ Константинополски. Творения, том 4 (издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света гора, Атон)