Трудолюбивите пастири, когато по време на дългата зима видят светъл лъч и по-топъл ден, извеждат овцете от обора и ги водят на обичайните пасища; подражавайки им и нашият добър пастир изведе това свещено стадо и духовно Христово паство на тези духовни пасища на светиите. Макар и овцете да се насищат и стоейки при яслите, но когато излизат извън оградата, тогава получават по-голяма полза от полята, с по-голяма наслада се навеждат и късат със зъби тревата, дишат чист въздух, гледат ясните и блестящи слънчеви лъчи, скачат около езерата, изворите и реките; и самата земя, навсякъде украсена с цветове, им доставя някакво удоволствие. И не само за тях, но и за нас има по-голяма полза от това, тъй като, макар и вътре да ни се предлага трапеза, богата на духовни ястия, но в излизането при тези светии има и някакво душевно удоволствие, и полза, не по-малка от удоволствието, не защото дишаме чист въздух, а защото гледаме високите дела на тези доблестни лица, изпитваме възторг не край водните потоци, край реките на благодатни дарования, не навеждайки се и късайки със зъби тревата, а разказвайки за добродетелите на мъчениците, не гледайки земята, украсена с цветя, а телата, преизпълнени с духовни дарования. И макар и всеки от храмовете на мъчениците да доставя немалка полза на събиращите се, но повече от всички други този: още щом някой влезе в предверието, пред очите му от всички страни веднага попадат множество гробове и, накъдето и да погледне, навсякъде вижда гробници, паметници и раки на починали. А това съзерцаване на гробове немалко ни помага в делото на благочестието. От такова съзерцание душата, ако е безгрижна, скоро се съсредоточава, ако е ревностна и бодърстваща, става още по-ревностна; и този, който оплаква своята бедност, веднага получава утешение от тази гледка, и този, който се превъзнася с богатство, се смирява и се съкрушава. Погледът към гробниците подтиква всеки от гледащите и неволно да разсъждава за своята кончина, и го убеждава да не смята за сигурно нищо настояще – нито скръбното, нито приятното; а който е убеден в това, той не бива уловен лесно от мрежите на греха. Затова един премъдър ни предлага увещание: Във всичките си работи помни за твоя край, и вовеки не ще съгрешиш (Сирахова 7:39); и друг, съгласно с него, изказва такъв съвет: подготвяй за изхода твоите дела, и се готви за път (Притчи 24:27), говорейки не за чувствен път, а за изхода оттук. Ако ние постоянно и всеки ден гледаме неизвестността на кончината, няма скоро да паднем в грехове: нито житейските радости ще пораждат в нас превъзнасяне, нито скърбите ще ни побеждават и смущават, тъй като краят и на едните, и на другите е известен. Често живеещият днес не доживява и до вечерта. Така, за прекарващите времето в града не е много удобно да мислят и разсъждават за това; а онези, които са излезли извън стените му, дошли са на тези гробници и са видели множеството починали, по необходимост, волно или неволно, се изпълват с такива мисли от това зрелище, а изпълнили се с тях, стават по-възвишени и се освобождават от пристрастието към житейските неща. И не само да се изпълваме с такива мисли, но и да имаме достатъчен подтик да бързаме и да се готвим за нашето вечно отечество, като устройваме всичко, зависещо от нас за заминаването оттук, познали, че ако оставим тук нещо от нашето, оставеното ще ни причини вреда. Като пътешественикът, който изминава продължителен път и бърза към своето отечество, непременно губи и харчи всичко, което оставя в гостилницата – така и ние губим всичко, което оставяме тук от нашето, отивайки си оттук. Затова е необходимо едно да изпратим там заедно със себе си, друго преди себе си. Настоящият живот е път, и в него няма нищо постоянно, но ние преминаваме и край неговите скърби, и край неговите радости. Именно затова аз обичам тази местност повече от всички други, защото не само при събрание, но и често идвайки тук, постоянно си спомням тези думи, докато очите ми тихо, в пълно безмълвие гледат към гробниците и отнасят душата към отишлите си и към тамошното им състояние.
2. Затова аз се удивлявам на този доблестен отец, че той, възползвайки се от тихия ден, ни е извел тук под предводителството и ръководството на блажената Дросида, чиято памет честваме. Наистина, освен казаното по-горе от това място можем да получим и друга голяма полза. Когато ние, минавайки край другите гробници, идваме при раката на мъчениците, нашият ум става по-възвишен, душата по-деятелна, усърдието по-голямо, вярата по-пламенна.
Така, когато размисляме за трудовете, подвизите, наградите, въздаянията и венците на тези светии, намираме и друга, по-дълбока причина за смиреномъдрие. И макар и някой да е извършил велики дела, той ще започне да смята, че не е извършил нищо велико, сравнявайки своята добродетел с техните подвизи; а този, който не е направил нищо добро и велико, няма да се отчайва за своето спасение, получавайки от тяхното мъжество подтик да се занимава с придобиване на добродетели и помисъл, че може би и на него ще се случи някога, ако го устои Божието човеколюбие, да извърши същия полет, изведнъж да възлезе на небето и да се удостои с това велико дръзновение; и размисляйки за едното и за другото, което е много по-важно от това, те могат да си отидат оттук. Смъртта на мъчениците е насърчение за верните, дръзновение на църквата, утвърждаване на християнството, разрушаване на смъртта, доказателство за възкресението, осмиване на бесовете, осъждане на дявола, учение за благочестие, внушаване на презрение към настоящите блага, път и стремеж към бъдещите, утешение в постигащите ни бедствия, подтик към търпение, ръководство към мъжество, източник и майка на всички блага; и ако искате, ще докажем всеки от тези изрази и ще кажем как тя бива насърчение за верните, дръзновение на църквите, доказателство за възкресението и всичко останало, което казах сега. И така, когато започнат спорове с езичниците и борби за догматите, и те започнат да клеветят нашата вяра, заедно с другото ще им покажем и това, т.е. Смъртта на мъчениците, и ще кажем: кой ги е убедил да презират настоящия живот? Ако Христос е умрял и не е възкръснал, то кой е извършил тези свръхестествени дела? Относно това, че човешката сила не може в продължение на толкова време да убеждава толкова много хиляди не само мъже, но и жени, и безбрачни девици, и малки деца да презират настоящия живот, смело да отиват срещу диви зверове, да се надсмиват над огъня, да потъпкват всякакъв вид наказания и мъчения и да се стремят към бъдещия живот, (нашите противници) няма да имат нужда от нашите доводи, но ще попитат сами себе си и ще получат достатъчно доказателство на казаното. Оттогава, откакто е дошъл Христос, имало неверни царе, имало и верни, но по-голямата част от неверните хвърляли вярващите в пропасти, в огньове, в бездни, в морета, предавали ги на яростта на диви зверове и най-различни наказания и мъчения, като по всякакъв начин се опитвали да изтръгват вярата от душите им, но не постигали нищо, а си отишли посрамени, и макар и вярващите да били измъчвани по всякакъв начин, вярата още повече се усилвала. А нито един благочестив цар не се решавал да наказва и мъчи някого от невярващите, принуждавайки го да остави заблуждението – и въпреки това заблуждението и така от само себе си преминава и изчезва, за да се убедиш и в силата на истината, и в слабостта на лъжата, когато последната от само себе си и без никакво притеснение изчезва, а първата и чрез самите препятствия се усилва и се издига до неизказана висота: а причината е че в душите на мъчениците и живее, и действа Христос. И така, когато кажат, че Той не е възкръснал, ние ще ги попитаме: а кой е извършил тези дела? Мъртвият ли, кажи ми? Но толкова мъртви е имало, и нито един не е извършил това. Той е бил вълшебник и заклинател? Но имало е много вълшебници и заклинатели, и измамници, и всички те са замлъкнали, и никой от тях не е останал, но заедно с техния живот угаснали и делата на тяхното вълшебство; а Христовите дела се увеличават всеки ден, и напълно естествено – защото тези дела се извършвали не чрез вълшебство, но с божествена сила, затова и те не се разрушават. Но по-добре да представя за доказателство на тяхната сила не само това, че се увеличават, но и че се (увеличават) за благото и спасението на нашия живот. След Неговото пришествие жителите на земята от зверове станали хора, или – по-точно – от хора станали ангели всички, истинно вслушващи се в Него. Но, ще кажат, мъчениците са били измамени и прелъстени, затова презирали настоящия живот. След това първите не разубедили вторите, вторите – третите, но колкото по-дълго продължавали гоненията, толкова повече се усилвал и този подвиг, и никой в продължение на толкова много време не осъзнал заблуждението. Но какъв е смисълът на това?
Ако те са били прелъстени, то защо бесовете се боят от праха им? Защо бягат и от гробниците? Разбира се, бесовете не постъпват така, защото се боят от мъртвите. Ето, хиляди мъртви има по цялата земя, и въпреки това бесовете се намират близо до тях, и могат да се видят много бесновати, живеещи в пустини и гробници; а където са погребани костите на мъченици, оттам те бягат, като от огън и непоносимо мъчение, възвестявайки със силен глас бичуващата ги вътрешна сила.
3. Това доказва, че смъртта на мъчениците е изобличение на безсилието на бесовете; а че тя служи за обвинение на тяхното безчувствие, се вижда от следното. Когато те, тоест мъчениците, бидейки подчинени на тялото и естествените нужди, заобиколени от голямо множество скърби и страдания, водейки тленен живот и обитавайки на земята, така презират настоящия живот от любов към създалия ги Бог; а другите, бидейки свободни от плътта и от всички тези скърби и страдания, се оказват така високомерни и неблагодарни към Благодетеля – то какво оправдание ще имат те, каква прошка? Никаква и никога, защото добродетелта на мъчениците с голяма сила осъжда тяхната злоба. Не само хората осъждат хора, по-ревностните по-нехайните, но тяхната ревност осъжда и самите бесове. Това е изразил и Павел, когато е казал: Не знаете ли, че ангели ще съдим, а колко повече житейски работи, имайки предвид ангелите на дявола, отстъпниците (1 Коринтяни 6:3)? Но как, ще кажеш, ние ще ги съдим? Не като седим – разбира се – и искаме отчет от тях, но осъждайки с нашата ревност тяхното нехайство. И същото е изразил, като е казал: И ако светът бъде съден от вас (стих 2); не е казал: пред вас, но: от вас. По същия начин, когато (Христос) казва: Ниневийците ще се изправят на съд с тоя род и ще го съдят (Лука 11:32), то не в този смисъл, че ниневийците ще поискат отчет от невярващите тогава юдеи, но че вярата на едните ще осъди неверието на другите. От мъчениците мнозина могат да се възползват и за добродетелите, и за презрението към настоящите блага. Когато видиш, че те презирали целия живот то, макар и да си най-безчувствен и нерадив от всички, ще получиш най-възвишени помисли, ще се надсмиваш над разкоша, ще презираш парите и ще желаеш тамошния живот; намираш ли се в болести, ще получиш най-силен подтик към търпение от страданията на мъчениците; угнетяван ли си от бедност, или от някакво друго тежко зло, ти, гледайки силата на причиняваните им мъчения, ще получиш достатъчно утешение във всички постигнали те бедствия. Затова аз особено обичам дните на паметта на мъчениците, обичам и приветствам всички, но особено когато се срещат жени подвижници. Колкото по-слаб е съсъдът, толкова по-голяма е благодатта, толкова по-блестящ е трофеят, толкова по-славна е победата, не само поради немощта на естеството на подвижниците, но поради това, че врагът, с каквото е удържал победа, с това сега е уловен сам. Чрез дева дяволът някога умъртвил Адам; чрез дева впоследствие Христос победил дявола, и този меч, който бил изострен у него против нас, отсякъл главата на дракона, както се случило и при Давид. Както тогава този праведник се затичал и отсякъл главата на Голиат със собствения меч на този другоплеменник, така и сега: чрез жена дяволът победил, и чрез жена бил победен. Тя преди била негово оръдие, тя сега станала оръдие на неговото убийство, непобедим съсъд. Първата жена съгрешила и умряла, тя умряла, за да не греши; тя, възгордяла се тогава от надеждата на празното обещание, потъпкала Божиите закони, а последната презряла и настоящия живот, за да не се отрече от вярата в Благодетеля. След това какво оправдание, каква прошка могат да имат изнежените мъже, когато жените постъпват така мъжествено, когато те така смело излизат на подвизи за благочестието? Наистина, нито полът, нито възрастта, нито нещо друго може да ни попречи, когато имаме усърдие, ревност и пламенна вяра; чрез всичко това и ние да придобиваме Божията благодат, както станало и с тази блажена (Дросида). Тя имала слабо тяло, беззащитен пол, несъвършена възраст, но благодатта, слязла върху нея, покрила немощта на всичко това, защото срещнала мъжествена ревност, нелицемерна вяра и душа, готова за опасности.
4. Не, няма нищо по-силно от онзи, който с голяма ревност държи страха Божий вкоренен в себе си; но макар и да го заплашва огън или желязо, или зверове, или каквото и да е друго, той презира всичко с голяма лекота, както тази блажена Дросида. Когато тиранинът запалил огън – той не я хвърлил в пропаст и не отсякъл главата й, за да не направи краткостта на мъченията подвига й по-лек, но желаейки да порази ума й и да победи непоробената й душа с вида на огъня я хвърлял в средата му – и така, когато той запалил огъня и пещта се разгоряла, и пламъкът се издигнал много високо, тогава блажената мъченица, гледайки това, и сама се възпламенявала от ревност и горяла с огъня на Христовата любов, като си спомняла тримата отроци и мислела, че участва в техните подвизи и възлага на себе си еднакви с техните венци. Както изпадналите в изстъпление не гледат на нищо от видимото, но, макар и да виждат изострения меч, се хвърлят срещу него, и да виждат огъня или пропастта, или бездната, или морето, или каквото и да е друго, безстрашно се хвърлят срещу всичко – така и тя, бидейки обзета не от всяко благоразумие, и потопена в Христовата любов, не виждала нищо от видимото, но преселила се на небето и принесла душата си там, се надсмивала над всички бедствия и смятала огъня не за огън, а за роса. Затова аз наричам този огън и най-чист извор на вода, и някаква дивна бояджийница, и горнило. Наистина, както златото се очиства в горнило, така и душата на тази блажена ставала по-чиста чрез този огън. Плътта й се стопявала, костите се изсушавали, жилите изгаряли, и сокът от тялото й течал от всички страни; но вярата на душата й ставала по-твърда и светла. Враговете, гледайки това, я смятали за погинала, а тя все повече се очиствала; и както незнаещият човек, стоейки и виждайки златото да се топи, да тече и да се смесва с пепел, го смята за погинало и развалено, но художникът, твърде опитен в това, знае, че то така става по-чисто и след разтопяването го извлича и събира съвършено светло – така и по отношение на нея неверните, виждайки плътта й да се топи и тече, мислели, че тя става пепел и прах, а верните много добре знаели, че топейки се, тя отхвърля всяка нечистота и възлиза най-светла, получила безсмъртие. Дори и в самия огън, преди възкресението, тя удържала немалка победа над противните сили, тъй като плътта й, разрушавана от огъня и издаваща трясък, ги обгръщала в бягство с пълно превъзходство. И като мъжествения воин, облякъл се в медно оръжие, със самия шум на оръжието поразява по-боязливите от противниците – така и тогава блажената Дросида с трясъка на своята кожа обръщала в бягство онези сили, и не само по този начин, но и по друг, не по-малък от този. Когато тя влязла в огъня, издигнал се нависоко и разпространил се във въздуха, веднага задушил всички бесове, летящи във въздуха, прогонил дявола, очистил естеството на самия въздух. След като въздухът бил оскверняван от дима на идолите, се издигнал друг дим, който очистил прилепилата се към него нечистота от тях. Този огън може да се сравни и с извор. Като че свалила дрехата си при извора и умивала тялото си в него, така тя в този пламък свалила плътта си по-лесно от всяка дреха, и осветила душата, побързала към Жениха, съпровождана от свещоносци. Ако ангелите отвели покрития с язви Лазар в лоното Авраамово, то още повече придружавали нея като телохранители, взели я от пламъка, като от някакво свещено убежище и брачен чертог, и я възвеждали към горния Жених. А защо нарекох този огън и бояджийница? Защото тя, като от някаква дивна бояджийница, станала царска багреница, се отправила към небесния Цар и с велико дръзновение се издигала на небесните сводове, докато Сам Христос с невидима ръка поддържал святата глава на мъченицата и я кръстил с огън, като с вода. О, чуден огън! Какво съкровище съдържал той – този прах и пепел, по-скъп от всяко злато, по-благовонен от всякакви аромати, по-скъпоценен от всякакви камъни! И действително, каквото не могат да направят богатството и златото, това могат да направят останките на мъчениците. Златото никога нито е изцелявало болести, нито е прогонвало смъртта, а костите на мъчениците са извършвали и едното и другото, едното при нашите предци, а другото и при нас. Това не само ние, но и живелите преди Христовото пришествие праведници са можели да разбират много добре; така, когато всички излизали от Египет, и едни изнасяли злато, други сребро, тогава Мойсей, вместо всяко богатство, взел и носел костите на Йосиф, отнасяйки ги със себе си у дома като най-велико съкровище, изпълнено с безброй блага.
5. Но може би някой ще каже: защо той ги пренесъл от Египет в Палестина? В деня на паметта на мъчениците е особено необходимо да изследваме това. Мнозина, грижейки се добре за своето погребение, завещали на родствениците, ако се случи да починат на друго място, те да ги пренесат за погребение у дома; после, упреквани от нас в малодушие за това, се прикривали от нас зад тази история, и когато ние казваме, че няма никаква разлика дали някой ще бъде погребан у дома, или в чужда страна, те казваха: ако няма никаква разлика, тогава защо Мойсей взел костите на Йосиф и ги пренесъл от Египет в Палестина? А аз ще кажа нещо повече: че не само Мойсей ги взел, но и Йосиф на умиране завещал това. А това наистина е по-важно. Бог ще ви споходи, казал той, а вие изнесете костите ми оттука (Битие 50:24,25). Защо и единият завещал, и другият послушал? Казаното е достойно за изследване. Какво говориш ти? Патриархът, презиращ настоящия живот и пренебрегващ всичко, за което светът не бил достоен, странник и пришълец, мислещ ежедневно за небесното, гледащ към горния Ерусалим, той, докато живеел според страха Божий, изгубил своето отечество и свобода, живял в тъмница и не бил увлечен в тамошните козни; а когато се готвел да умре, става така дребнав, че толкова много се грижи за пренасянето на костите си и след толкова време заповядва да бъдат изнесени останките му? Кой може да каже това? Каква печалба, или каква полза има умрелият от пренасянето на костите му? Защо той завещал това? Не грижейки се за своите кости, но, може да се каже, страхувайки се от нечестието на египтяните. Тъй като той извършил много велики благодеяния, и бил техен хранител и покровител, помогнал им да намерят голямо облекчение по време на глада, пръв и единствен открил и обявил на всички, това, което на никого не било известно, и като разтълкувал съновиденията, не само предсказал глада, но и предложил достатъчно средство против него, и така напълнил египетските житници, че никой не чувствал настъпването му – то за да не бъде признат след смъртта си за бог поради величието на благодеянието – нали тези варвари лесно правят хората богове – той, отнемайки всеки повод за нечестие, заповядал да пренесат костите му у дома. Това е едната причина; ще посочим и друга, несъмнена причина, защото нея можем да докажем чрез Писанията. Каква именно? Той знаел, бил слушал от баща си, а баща му узнал от дядо си за слязлото при него слово, че египтяните много години ще поробват и притесняват евреите. Твоите потомци ще бъдат пришълци не в своя земя, ще ги поробят и ще ги угнетяват четиристотин години, казал Бог на Авраам (Битие 15:13). Затова те, изнемогвайки от продължителността на времето и не понасяйки бедствията, за да не се отчаят за своето завръщане и да не паднат духом, той, давайки им най-голям залог за надежда, предсказал за връщането на своите кости, та те, като мислят, че ако праведникът не беше твърдо убеден, че всички ние ще се върнем, не би завещал за костите си – да имат несъмнено доказателство и твърда надежда за своето връщане в отечеството. А че това е истинно и че по тази причина той предсказал за своите кости, не грижейки се за погребението си, а вземайки мерки против тяхното неверие, послушай какво казва Павел: С вяра Йосиф на умиране спомена за излизането на синовете Израилеви от Египет и поръча за костите си (Евреи 11:22). Какво значи: с вяра? Като че следното: той предвиждал какво предстои да се случи след много време и това, че неговите потомци непременно ще се заселят в родината. И ето, за да покаже това, той предсказал и едното и другото; и чудно, и дивно било да се види как при изхода били носени неговите кости. Същият този Йосиф, който отвел евреите в Египет, отново ги предшествал при връщането, като укрепявал търпението и надеждата им на бъдещето. Като виждат останките пред очите си и след това си спомнят цялата тази история и размислят – как той се подхвърлил на козни от братята, бил хвърлен в ров, подхвърлил се на крайна опасност, живял в тъмница, и за всичко останало, случило се с него, после, като си представят как той след всичко това станал цар и първи в Египет, и попечител, и покровител на толкова много хора, да имат достатъчно надежди за избавяне от бедствията, които постоянно ги постигали, учейки се от костите на праведника, че никой от вярващите в Бога и очакващи Неговата помощ никога не е бил оставен от Него.
И наистина, макар и между обещанията и тяхното изпълнение да се е случило нещо прискръбно и неочаквано, то никога не може да лиши надяващите се от желания край, но непременно ще се случи това, което е предсказано от горната присъда, и ще направи най-славни очакващите с търпение всичко предсказано от Бога. Затова и Йосиф заповядал за своите кости.
6. И така, да не се грижим толкова за погребението у дома, и да започнем да треперим не пред смъртта, а пред греха. Не смъртта е родила греха, но грехът е породил смъртта за нас, а смъртта е станала лекарство против греха. А че трябва да се боим не от смъртта, а от греха, послушай какво казва пророкът: честна е пред Господа смъртта на Неговите светии (Псалм 115:6); и на друго място: смъртта на грешниците е люта (Псалм 33:22). Виждаш ли, че внимателните към себе си могат да получат най-голяма полза от смъртта, а безгрижните и нерадивите я приемат като наказание? Не случайно говоря по този въпрос; но тъй като мнозина, слушам, често говорят за видовете смърт, и от някои от тях, които в действителност не са позорни, се срамуват, а други, достойни за най-голямо осъждение, не порицават, затова днес искам да изследвам и този въпрос. В деня на мъчениците подобава да проявим и такъв вид любомъдрие. Мнозина съм слушал да казват: еди-кой си е умрял в чужда страна по-лошо от куче, никой от роднините му не е бил при него и не го е предал на земята, но съвсем малко от съседите се събрали, облекли го като че с обща вноска, и така го предали на погребение. За да не ни огорчава това, необходимо е да изправим такова мнение. Не това, о, човече, значи да умреш по-лошо от куче; но да умреш по-лошо от куче значи да умреш в грях, а не да завършиш живота си в чужда страна. Не ми говори за този, когато носят на позлатено ложе, когото изпраща целият град, когото славослови народът, върху когото са нахвърляни в голямо изобилие копринени и златни дрехи: това не значи нищо друго, освен да се предлага обилна трапеза на червеите. Не ми посочвай това, но ми покажи същия човек, изпращан с такива почести, в онзи ден, когато Христос ще седне на висок престол, когато ще го въведат и призоват, ще поискат отчет от него за това, което е говорил, правил, мислил. Тогава никой от това множество народ няма да го защити, няма да го избави от наказание и мъчение, няма да му помогнат тези възгласи и славословия, но с наведена глава, с боязън и срам от обвиненията за своите дела той ще бъде отведен, влачен от злите сили, в безкрайни мъчения с най-жестоко скърцане със зъби, накрая ще ридае без полза и ще се терзае от непоносимите страдания.
Такова е тамошното, но и тукашното, наистина, също е непоносимо. След славословията, произнасяни пред всички за пари или поради някакъв страх, ще чуеш как всички ще го порицават и на улиците, и на тържището, и у дома, и в гостилниците, и в работилниците, и по пътищата, и в селата, и навсякъде всеки от минувачите с голям страх ще разказва на ближния и ще говори какви мъчения ще получи той, какви наказания ще го постигнат, какви страдания го очакват и сега. Каква полза е имал той от настоящия живот? Какви придобивки е получил от користолюбието? Той си е отишъл, оставяйки своето богатство на други, а сам е погребан, вземайки със себе си греховете, и много са неговите обвинители от всички страни, състрадаващи на обидените, макар и да не са изпитали нищо лошо. Както при благодеянията и онези, които не са получили нищо, се радват с получилите и възхваляват благодетеля, така и при обидите дори и онези, които не са претърпели никакво зло, състрадават на претърпелите и порицават причинилия обиди. Затова и пророкът казва: смъртта на грешниците е люта, както поради тукашните порицания, така и поради тамошните наказания. И така, ето този умира по-лошо от куче, а с праведника не става така, но макар и той да завърши живота си в пустинята, макар и никой да не го облече, макар и никой да не присъства, той си отива, като получава достатъчна погребална дреха – дръзновението пред Бога, бива дивно изнесен от ангелите, които присъстват и ръководят душата му, както преди показах това при Лазар, и оставя безброй хвалители на неговия живот; и ако е оставил деца, всички жители на града биват техни покровители и попечители, въздавайки им според благоразположението към бащата. А онзи, който е умрял в грехове и користолюбие, ако си отиде, оставил деца, то оставя и наследници на враждата към него и ги оставя сред неприятели; а ако завърши живота си бездетен, то в зданията, които е придобил чрез грабителство и сребролюбие, оставя безсмъртно осъждение за себе си. Но не е така с праведника; той и след заминаването си придобива най-велики блага, принасяйки полза на всички живи чрез спомена за неговите добродетели и ги прави по-добри, докато порочният и в това отношение се наказва, защото онези, които навсякъде оставят следи от своето сребролюбие, не само при живота, но и след смъртта вредят на мнозина. И така, знаейки това, да смятаме за нещастни не умиращите в чужда страна, а умиращите в грехове, и да облажаваме не онези, които умират у дома и на постелята, а тези, които си отиват с добродетели; и сами да се грижим за добродетелта и да избягваме порока, защото първото доставя полза и на живите, и на починалите, а порокът вреди и на двете страни, като ги подхвърля на позор и ги отвежда във вечни наказания. А Бог, удостоил и тази блажена, събрала ни тук днес, да предприеме и да извърши подвига, да удостои и всички нас с възможността, като преминем настоящия живот съгласно с Неговите повели и заповеди, да влезем в онзи ден в обителта на тази светица и да се насладим на безсмъртни блага, с които да се удостоим всички, по благодатта и човеколюбието на нашия Господ Исус Христос, с когото слава на Отца и Светия Дух, вовеки. Амин.
Свети Йоан Златоуст, Архиепископ Константинополски. Творения, том 4 (издава Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“, Света гора, Атон)