Да не се заблуждаваме, възлюбени, да не се лъжем сами до такава степен, че да молим Бога за милост, докато всъщност вместо нея все още предпочитаме парите и насладите... Как можете да искате от Бог да се смили над вас, щом вие сами не се щадите и предпочитате парите пред душите си?... Но, ще кажете, не става въпрос само да осъдим тези болни хора, но да ги избавим от тяхната страст. А как да ги излекуваме, освен ако не им покажем, че тази страст е гнусна и отблъскваща и носи след себе си неизброими злини?
Не е лесно и приятно да изобличиш един човек, който е привързан към подобно лекомислие. Затова е необходимо да му покажем някоя друга хубост. Тъй като обаче все още е болен, той няма да е способен да види хубостта на нещо безтелесно. Тогава да му предложим нещо материално и да му кажем: Виж: тези поляни и цветята, които ги изпъстрят, са по-бляскави от злато; те са по-великолепни от всички скъпоценни камъни; виж бистрите потоци, реките, излизащи безшумно като течно масло от земята; извиси се до небето и виж красотата на слънцето, скромния блясък на луната, съцветията от звезди. И какво от това, ще кажете вие. Не можем да ги използваме като парите. Напротив, те са много по-полезни от парите, защото се нуждаем повече от тях и употребата им носи повече сигурност и наслаждение. Това е така, защото не се боите, че могат да ви ги отнемат, както парите. Можете да разчитате на тях и да нямате грижи и тревоги. Също така, няма да се измъчвате, че ги ползвате заедно с други и че не са само ваше притежание, както парите; както разбирам, излиза, че всъщност обичате не парите, а алчността за тях. Дори не бихте обичали парите, ако всички ги имаха. Тъй като вече открихме предмета на вашата страст – алчността, нека, за да угася страстта ви към нея, ви покажа колко много тя ви мрази, какви мечове изостря срещу вас и колко пропасти копае под краката ви; колко капани ви залага и каква гибел ви приготвя. Откъде бихме могли да знаем всичко това? От това, което се случва по пътищата, във войните, в моретата, по съдилищата. Точно тя пълни морето с кръв, от нея почервеняват често мечовете на съдиите, въоръжава тези, които ден и нощ поставят засади по пътищата; тя отрича законите на природата, извършва отцеубийствата, въвежда всички злини в света.
6. Павел я нарича още корен на всички злини. Тя довежда прелюбодейците до състояние, което изобщо не е за предпочитане пред това на осъдените в мините. Както те, без полза за себе си работят постоянно, оковани във вериги, затворени в мрак, така и скъперниците, заровени в пещерите на алчността, без никой да ги е принудил, сами се измъчват и доброволно си поставят окови, които нищо не може да счупи. Освен това, осъдените си почиват от тежкия труд когато настъпи вечерта; скъперниците продължават да копаят презрените си и жалки мини денонощно. Първите имат поставени граници на работния ден; вторите не знаят мярка и колкото повече копаят, толкова по-нещастни стават. И ако ми кажете, че едните работят принудително, а другите – доброволно, то всъщност вие подчертавате с това най-ужасното нещо, присъщо на алчността; тези, които страдат от нея, не могат да се освободят, тъй като я обичат. Както свинята в калта, те изпитват удоволствие да се търкалят във вонящата на алчност блатна тиня и са много по-нещастни от осъдените, за които говорихме преди малко. За да ви убедя, че тяхното състояние е най-лошо, то чуйте как се чувстват и едните, и другите. Казват, че златоносните земи са скрили в мрачните си пещери кътчета и уединени места; на осъдения на този тежък труд дават една лампа с капачка; когато влезе, той носи и едно гърне, което изпуска капка по капка земно масло в лампата, защото както ви казах, той работи в постоянен мрак. Настъпва моментът да се нахрани с оскъдната храна, която му дават, но той пренебрегва това; тогава надзирателят удря силно по стената на пещерата и този шум, както и гласа му ги предупреждават, че е дошъл края на деня. Не ви ли побиват тръпки като слушате това? Все пак да видим, че съдбата на скъперниците е още по-лоша.
Страстта им всъщност е техния най-страшен надзирател, тъй като тя оковава едновременно душата и тялото им. Мракът, в който живеят е още по-ужасен, защото не е материален, а е създаден от самите тях и те го влачат навсякъде със себе си; тяхната душа е ослепяла. Също и Христос ги обявява за най-нещастните, като казва: „Ако светлината в тебе е тъмнина, то колко голяма ще е тъмнината?“ (Матей 6:23). Осъдените имат поне една лампа, която да им свети, докато скъперниците са лишени от нея; освен това, всеки ден те пропадат в хиляди пропасти. Осъдените си отдъхват поне когато падне нощта; те се наслаждават на спокойствието на нощта, общо за всички нещастници. Алчността обаче затваря това убежище за своите жертви – така многобройни са грижите, които ги смазват през нощта. Тъй като никой не ги безпокои, те имат още по-голяма свобода да се самоизмъчват. Всичко това те преживяват тук, на земята. Но как бихме могли да опишем това, което ще преживяват и изстрадват във вечния живот! Непоносимите пещи, реките от огън, скърцането със зъби, веригите, които нищо не може да разчупи, отровният червей, пълният мрак, всички злини, които няма да имат край? Тогава, нека се страхуваме, възлюбени, от източника на толкова мъчения – тази ненаситна страст, разрушаваща нашето спасение. Не можем да обичаме едновременно парите и душата си. Трябва да разберем, че те са само пръст и прах, които ни изоставят щом напуснем този свят, а понякога и преди това. Те са вредни за нас и в настоящето и в бъдещето, защото още преди ада и неговите наказания те ни карат да умираме от яд в хиляди битки, разгарят бунтове, размирици и войни.
Няма нищо по-объркващо от алчността, нищо, от което така да обедняват както богатият, така и бедният. Тя се вкоренява дори в душите на бедните и прави още по-тежка бедността им. Ако беднякът е алчен, то той страда не от лошата си съдба, а от глада, с който е наказан. Той не може да си разреши да се зарадва свободно дори на малкото, което има. Гладът изтощава стомаха му, наказва тялото си с голотата и студа и е по-мръсен и отвратителен от тези, които са в окови; плаче и се оплаква без да спира, сякаш е най-нещастния от всички хора, независимо че има хиляди по-бедни от него. Ако се появи сред хората, се прибира обсипан с удари; ако пък отиде на театър или в обществена баня, с него ще се отнесат още по-зле – не само посетителите, а и актьорите, защото актрисите са проститутки, накичени с блестящо злато. Ако пътува по море, мислейки за търговците, за пълните кораби, за огромните ползи, той ще реши, че не живее; ако пътува по суша, мислейки си за полетата и нивите, за именията в съседство с градовете, за странноприемниците, за баните, за доходите от тях, няма да повярва, че неговият живот е истински. Ако го затворите вкъщи, разчопляйки раните, които е получил навън, той ще се измъчва още повече; смъртта ще бъде единствената му утеха в преследващите го злини. Такава ще бъде съдбата не само на бедния, но и още повече на богатия, засегнат от тази болест, защото неговото робство и опиянение са по-големи и по-тиранични. Ето защо той се чувства най-беден от всички и наистина е такъв. Защото богатството и бедността не се измерват с това, което притежаваш, а с разположението на душата; затова човек, който иска все повече и повече и не може никога да угаси това престъпно желание е най-беден от всички. Заради всичко това, нека да бягаме от алчността, майка на бедността, погубителка на душата, другарка на ада, враг на небесното царство, източник на всички злини. Да намразим парите, за да можем да ги използваме правилно, а заедно с тях и всички блага, които са ни обещани. Нека да ги получим благодарение на милостта и добротата на нашия Господ Исус Христос, на Когото, както и на Отец и на Святия Дух са славата, мощта и честта, сега и завинаги, и вовеки веков. Така да бъде.
Превод: Юлия Борисова