Тази сутрин ще продължим да изучаваме евангелието на Лука – един прекрасен разказ за живота на нашия Господ Исус Христос, написан от боговдъхновения лекар. Глава 18, ст. 15-17 - този откъс от Писанието е кратък, но силен и важен. Дадох на това изучаване очевидното му заглавие: „Децата и Божието царство”.
Всички родители християни, всички, на които е дадена отговорността да отглеждат деца, са загрижени за съдбата на тези деца във вечността. И това вероятно е най-тежката ни грижа. Ние се молим за спасението на децата си и работим за него. Представяме на децата си истината на Благата вест. Стараем се да живеем пред тях така, че да почитаме Христос и Благата вест да е привлекателна. При всяка възможност включваме децата си в живота на църквата, за да може Христос да им влияе. По същата причина избираме внимателно училището на децата си, както и хората, с които те играят и с които се сближават. Тези действия на родителите са съвсем разбираеми, тъй като нищо не ни тревожи повече от спасението на децата ни – желаем да отидат в рая, а не в ада. Твърде добре разбираме, че всички ще живеем вечно. Разбираме какви ще са последствията за детето ни, ако то отхвърли Господ Исус Христос и неговата Блага вест.
Това е основна грижа не само за нас, но и за всеки човек, който има някакво усещане на вечност. Всички религиозни хора носят този товар. На една среща с някои от водачите на църквата на Мормон, те ми признаха кое най-много ги тревожи: децата им не желаели да следват религията им и така губели бъдещето си в Божието царство. Въпреки, че точно тяхната религия не може да доведе когото и да е в царството, те като родители бяха загрижени. За всяка религия е основна грижа децата да последват пътя, за който родителите смятат, че ще ги заведе в рая, при Бога и във вечното щастие. А ние сме истински християни, разбиращи истинската Блага вест и единствения път към рая. Затова, като родители, нищо не е по-близо до сърцата ни.
Текстът пред нас е много, много важен. Той полага основата, за да разберем как Бог гледа на децата когато става въпрос за царството му. Нека ви го прочета. Много е кратък, но е изпълнен с истина, поради което ще го разглеждаме и следващата седмица. Така ще можем да разберем всичко, което Господ иска да разберем. Ст. 15: „Някои хора водеха при Исус невръстните си дечица, за да ги докосне. Но когато видяха това, учениците им се скараха. 16 Исус обаче извика децата при себе си и каза на учениците си: „Пуснете децата да дойдат при мен и не ги спирайте, защото Божието царство принадлежи на такива като тях. 17. Истина ви казвам: който не приеме Божието царство така, както го приема едно дете, никога няма да влезе в него.“
Вместо да скицирам най-важното, искам да се пренесете в деня, когато Исус се срещна с тези родители – да бъдете там и да разберете какво се случи. Но преди да се занимаем със случката, ще ви въведа в текста.
Ще забележите, че в трите стиха Божието царство се споменава два пъти – в ст. 16 и в ст. 17. Това се вписва в контекста на тази част от евангелието на Лука, защото в нея Исус ни учи за царството. Ако се върнете в гл. 17, ст. 20, ще прочетете, че фарисеите попитаха кога ще дойде Божието царство. Исус им отговори: „Божието царство не идва по видим начин. Хората няма да кажат «Виж, тук е!» или «Там е!», защото Божието царство е във вас [сред вас].“ Така започна частта, отнасяща се до Божието царство. На кого принадлежи то? Кой е в царството? Това е темата, която започва от Лука 17:20 и продължава до Лука 18:29. В гл. 18, ст. 29, Исус говори за тези, които са оставили дома, жена си, братята, родителите, децата си заради Божието царство. Общата тема тук е царството, което е сферата на спасените и изкупените. Тези, които принадлежат на Бога, са под неговата власт и закрила. Един ден това царство ще стане хилядолетно царство, а след това ще бъде вечно. В него Бог владее и се грижи за своите си. Това е темата на разговорите.
Така възниква въпросът: кой е в царството, на кого принадлежи то? От стиховете преди това разбрахме кой не може да влезе в царството. Тези, които не са в царството, тези, на които то не принадлежи, най-често са силно убедени, че точно там им е мястото. Елитът от религиозни фанатици, като фарисеите и учениците им, вярва, че царството принадлежи на тези, които го спечелят с моралното си и религиозно поведение. Тези хора смятат, че са угодили на Бога с постиженията си и той им е простил греховете и ги е приел в царството си. Постиженията, чрез които са си спечелили това царство, са делата на претенциозно, предвидливо или предано следване на моралния закон и на церемониалния закон. Такъв е фарисеят, за когото говори Исус в предходната история – ст. 9 – „убедени в своята праведност”. Спомняте си: Исус разказа притча за един фарисей, който отишъл в Храма и след молитвата си излязъл от там все още под осъждение – не бил оправдан, праведен пред Бога. Бил праведен само в собствените си очи и в очите на наблюдаващите го хора, които се хванали на лъжата, проповядвана от религията на човешките заслуги.
И така, знаем, че принадлежащите на царството не са себеправедни. Разбрахме също, че принадлежащите на царството са тези, които знаят, че не са праведни и че не могат сами да постигнат праведност. Те са смирени и съкрушени и действат като бирника, който не можеше да вдигне очи към небето, а се удряше в гърдите от разкаяние и мъка заради отвратителното състояние на сърцето си и произлязлото от него отвратително поведение. Той се молеше на Бога за изкупление по милост и благодат. Такива хора са в царството, понеже Исус казва, че този човек си е тръгнал от Храма оправдан, обявен за праведен пред Бога. От тази притча научихме, че хората, които мислят, че са в царството заради това, че са постигнали определено ниво на морал и праведност, всъщност не са в царството. Хората в царството са смирени и съкрушени и знаят, че с нищо не могат за спечелят спасението си – това състояние е илюстрирано от бирника.
Но никой освен бебетата не може по-добре да илюстрира това, че единствено скромните влизат в царството. Никой освен бебетата не показва така ясно, че спасението не може да бъде спечелено. Затова ст. 15 следва съвсем логично. Кой има по-малко морал от едно бебе? Кой е постигнал по-малко в религията от едно бебе? Кой има по-малко знание за закона и подчинение на закона? Кой е по-малко посветен на Бога от бебето? Кой е по-слаб в следването на истината? Бебето е най-добрата илюстрация за това как Бог спасява без да сме постигнали каквото и да е. Затова и веднага следва случката с децата. Достъпът до царството е отказан на фарисеите и на религиозния елит, въобще на тези, които се опитват да го спечелят чрез собствените си нравствени и религиозни усилия. А бебетата и децата са в царството, както и хората, които приемат царството както го приемат бебетата и децата. Това изказване е много вълнуващо. Исус казва нещо потресаващо. Ударната вълна от тези стихове се усеща сред богословите и в наши дни – те не спират да ги обсъждат. Но по онова време е царувало учението на фарисеите, че праведността се постига със собствени усилия и представата за Божието царство е била такава: влизаш в него, след като достигнеш определено нравствено и духовно ниво, заради което Бог те приема и ти прощава греховете. Така получаваш правото да очакваш вечен живот в присъствието му. В тази система няма място за бебетата, защото бебето не знае нищо, не вярва в нищо и нищо не е постигнало. С казаното Исус порицава фарисеите и всички, които са описани в ст. 9: „убедени в своята праведност”. Това фарисейско учение беше завладяло юдаизма и дори Исусовите ученици го споделяха. Дори те бяха повярвали до известна степен на фарисеите, че щом спасението се постига, бебетата не могат да се спасят.
Но в сърцата на тези родители имаше дълбок копнеж – като вас и като всеки родител, те искаха децата им да са в Божието царство. Затова в ст. 15 те носят бебетата си при Исус. Между другото, тази случка е записана и в Матей 17 и Марк 10. Тримата евангелисти записват тази кратка история и я разбират по един и същи начин. Съчетанието на трите разказа ни дава пълна представа за случилото се. Въпреки краткостта си, тя е изключително важна, защото казаното от нашия Господ е основата на разбирането ни за мястото на децата в царството. Докато тълкуваме този текст, ще ви чета частите от Матей и Марк, които помагат за разбирането му.
Кое е очевидното? Хората носят бебетата си. Като всеки родител, те се тревожат за това дали децата им ще бъдат в царството. Според Матей 19:1, това се е случило пред голяма тълпа; гръцката дума е „мега”, което означава, че е имало хиляди хора. Във всяка такава тълпа имаше фарисеи, които се стараеха да уловят Исус в собствените му думи и да го злепоставят пред тълпата. Да го злепоставят дотолкова, че да намерят причина да го екзекутират. Матей и Марк пишат, че в този случай разговорът е бил за брака, безбрачието, повторния брак и развода. Това е била темата на обсъждане, именно защото фарисеите са се опитвали да го злепоставят с нея. И така, преди тази случка, Исус е дискутирал семейството, брака, безбрачието, развода и повторния брак. Логично е от тази тема да се премине към родителите, които водят децата си при Исус. Това са хора, които се стремят да спазват Закона на Мойсей и да се подчиняват на Бога в брака си и в семейството си. Те се надяват Исус да благослови децата им така, че те да бъдат приети в Божието царство, въпреки, че като толкова малки не са способни да го заслужат.
Между другото, нашият Господ прояви любов към децата. В Матей 18 прегръщаше малко дете, поучавайки за важността на детската вяра. Без съмнение Исус е правил това много пъти. Тази черта го е направила привлекателен за множеството и сигурно е бил известен с нея. Като се замислим, той изцеляваше всички болести, възкресяваше хората и така показваше дълбоко съчувствие към най-силните им страдания и нужди. За гладните създаваше храна; премахваше бедите на живота чрез чудеса. Ако не беше показал съчувствие към децата, така ценни на възрастните, щеше да подкопае всички тези прояви на съчувствие. Без съмнение, Исус беше показал колко обича децата и родителите никак не се притесняваха да ги доведат при него. Наистина, на моменти беше страшен, например когато разчисти храма и когато открито порицаваше юдейските водачи, но хората го познаваха като нежен и милостив. Отношението му към децата не беше от разнежване и сантименталност – знаеше, че те са грешници. Зная това от Матей 11, където Исус обрисува бунтовността и упорството на Израел, нежеланието им да го приемат като изпратения от Бога Изкупител, да приемат Божията истина. Ето как той описа Израел: „…като деца, които седят на пазара”. Пазарът е бил на площада в центъра на селото и там винаги са играели деца. И днес е така на подобни места. Децата са играели игри, отразяващи живота на възрастните, а двете най-важни събития в обществения живот на евреите са били сватбите и погребенията. Тези два вида събития били публични, продължителни и пълни със запомнящи се гледки и преживявания. Затова децата играели на сватба и на погребение. Исус използва това като илюстрация: „и едните подвикват на другите: «Свирехме ви весели песни, а вие не играхте! Пяхме погребални песни, а вие не ридахте!» С други думи, предложихме ви и да се радвате, и да тъжите, а вие не искахте да играете, независимо каква е играта. Исус подчертава страшната част от служението си – произнасянето на присъди. Сравнява хората с невъзприемчивите деца на площада, които отказват да играят, независимо дали играта е празненство или мъка. И така, Исус знае, че децата могат да са докачливи, неподатливи, себични и непокорни. Той не се отнася повърхностно и сантиментално към тях. Знае, че са грешни и че могат да бъдат използвани като илюстрация на греховното поведение на възрастните.
Въпреки това, Господ приемаше децата по специален начин. Сигурно си спомняте как влезе триумфално в Ерусалим и малките деца го хвалеха. Попита: „А вие никога ли не сте чели: «Научил си децата и бебетата да те прославят»?“ (Матей 21)
Отношението на Исус към децата беше ясно – знаеше, че са грешници и ги използваше да илюстрира греха. Знаеше също, че децата са способни да го хвалят по приемлив и подходящ начин, достоен за пророчество. Обичаше децата по изключителен начин и родителите трябва да са видели прояви на тази обич, защото с желание са водели децата си при него.
Не забравяйте, че родителите са имали обичай да правят това. Всеки, който изучава еврейска история, среща интересни факти относно родителите. Едно от нещата е, че бащата е водел детето си при старейшините на синагогата. Всяка синагога е имала старейшини, отговорни религиозни водачи, които теоретично са били най-близо до Бога, поради което е било най-вероятно молитвите им да бъдат чути. Старейшините полагали ръце на детето и се молели, а някои от тези молитви са запазени и се практикуват. Една от най-често произнасяните е: „…да порасне известен в закона, верен в брака и изобилен в добри дела”. Разбира се, понеже според тях с тези неща се влиза в Божието царство. Няма как да изпълняваш закона ако не го познаваш. Затова започвали с молбата човекът, като порасне, да стане известен по отношение на закона – да го разбира напълно. И така, спазването на закона да се прояви в съпружеска вярност и изобилие от добри дела. В известен смисъл, това е молитва за спасението на детето; молитва в бъдеще детето да бъде привлечено от Божия закон, да му се подчинява, следователно да получи място в царството.
Денят на умилостивлението (Левит 23:27, б.пр.) е ден, в който се е правела жертвата, покриваща греховете на Израел за изминалата година. Поради това хората са го очаквали с изострено усещане за нуждата греховете им да бъдат покрити. В деня преди това, родителите водели детето си при равина или старейшините, за се помолят те, като Божии хора, от името на детето. Интересна е връзката с Деня на умилостивлението – старейшината се молел умилостивлението да бъде приложено и за това дете, защото самото то не можело да познава, разбира и следва Закона.
И така, евреите ценяли благословението на религиозните си водачи. Постъпката на родителите не е изненадваща, като се вземе предвид известността на Исус из цял Израел. Хората знаят, че той е Божи човек, събрал не само 12-те и 70-те, за да известяват словото му, а и други, твърдо вярващи в него ученици. Учението му се е разпространило. Не знаем в какво вярват тези родители, но знаем, че носят бебетата си при Исус за благословение. Защо го правят? По същата причина, поради която вие бихте го направили на тяхно място – от загриженост за бъдещето на децата по отношение на Бог и царството му.
Да се върнем на стих 15. Хората носят бебетата си при Исус. В паралелните разкази за тази случка, Матей и Марк използват думата „деца”, „паидиа”. Лука обаче стеснява смисъла – използва „брефос”, което преводачите правилно са превели „бебета”, „младенци”. Тази дума означава кърмените деца, най-малките. Вярно е, че в онези времена децата са кърмени по няколко години повече от децата в нашето общество. Затова става дума за новородените и за децата в първите години на живота. В ст. 16, Исус отговаря с „оставете децата” – „паидиа”. Следователно, говори не само за сукалчетата, а и за по-големите от тях. Между другото, в Марк 10:16, Исус ги вдига на ръце, което потвърждава, че са малки деца и бебета.
Тези родители, точно като вас и като всеки родител във всяко общество, имащ в себе си религиозен стремеж, имат грижа за бъдещото духовно състояние на децата си и затова ги носят при Исус. Те имат надежда в духовната сила на Исус, вярват в него, защото виждат, че той има достъп до Бога. Той е проповядвал толкова много за Бог и за Божието царство, че трябва да знае как се влиза в царството; трябва да има достъп до Бог, който е Царя. За вярата на родителите не знаем много, понеже не е написано много – дали са мислели, че Исус е Бог или че е Помазаника… Но при него ги довежда загрижеността за децата им, защото се надяват, че Бог ще отговори на молитвите му. Благословението, което очакват, е молитва, призив към Бога да покаже милост към детето. Няма как да не си помисля, че са искали Исус да се помоли за спасението на децата им.
Но тези неща никак не изглеждат важни за учениците на Исус. За тях децата са неканени гости, идването им е прекъсване, то е маловажно и безсмислено. Ст. 1: „Някои хора водеха при Исус невръстните си дечица, за да ги докосне.” Не просто да ги докосне, а да ги благослови, полагайки ръце на тях според традицията. „Но когато видяха това, учениците им се скараха.”
Те видяха, че родителите се събират и се приближават към Исус и започнаха да им се карат. Глаголът в тази форма означава, че са започнали и са продължили да ги порицават. Думата, преведена „скараха им се”, е „епитимао”. Това е съставна дума, а аз винаги ви казвам, че съставните форми засилват действието на глагола. Учениците порицават, критикуват хората. Съществителното от този глагол може да се преведе „наказвам”. Обвиняват родителите, че не постъпват правилно. И тук виждаме, че учениците са станали жертви на принципите на фарисеите, в които няма място за децата. Присъствието на децата се натрапва и прекъсва. Въпреки че децата са били обучавани в синагогите, за тях е имало граници. Според учениците, богословското обсъждане на Божието царство не е подходящото място за тях; още по-малко Исус би трябвало прекъсва това, което прави, за да отделя внимание на малките деца, които не са способни да разберат и да повярват. Затова те усилено протестират срещу постъпката на родителите.
Но грешат. Ст. 16: „Но Исус ги повика” Буквалният превод на думата е „свиквам” – по-скоро официална дума. Исус ги призовава, привиква. Противопоставя се на това, което учениците са казали (т.е. апостолите, но не само те). Марк добавя следното: „Но Исус, като видя това, възнегодува” (10:14). Думата е „аганактео” – ядосан. Исус е много гневен. Това, което казва и прави, е нещо важно. Това, че на родителите не е позволено да донесат бебетата си при него, го ядосва страшно. Праведен гняв, нали? Справедлив, свят гняв. В този случай не само фарисеите и тълпата, повлияна от богословието им, не разбираха Божиите неща, но и учениците. Исус не порица родителите, а ги извика. Порица учениците заради предразсъдъците и лошото им богословие. Следва нещо забележително: Исус ще благослови невярващи хора. Децата са невярващи. Не са достигнали възрастта, на която ще бъдат способни да повярват, но Исус ще ги приеме, ще вземе всяко от тях на ръце и ще го благослови, т.е. ще се помоли за него.
Това е единствения случай, в който нашият Господ е произнесъл благословение за невярващи хора. Затова децата са уникална група. Исус никога не благославя хора извън царството си, понеже за такива няма благословение. Не е и задължен да ги благославя. Но в този случай е правилно да ги благослови и е грешно да бъдат задържани далеч от него. Затова в ст. 16 ги вика и казва: „Пуснете децата да дойдат при мен и не ги спирайте, защото Божието царство принадлежи на такива като тях.” Буквално: „оставете децата да дойдат”. След това: „никога не ги спирайте” – сегашно време. Пуснете ги при мен сега и никога не ги спирайте.
Затова казаното от Исус не важи само за този случай. Той казва: “Никога не правете това. Никога не пречете на децата и бебетата да дойдат при мен.” От думите му, от гнева му към учениците и от това, че извика родителите, разбираме, че е особено загрижен за децата. Защо? В ст. 16 пише: „защото Божието царство принадлежи на такива като тях”. Божието царство принадлежи на такива като тях. Приятели, това е изрично и недвусмислено. Няма условия, няма уговорки, няма изключения. Казано е с прости и ясни думи. Матей и Марк пишат: „защото небесното царство принадлежи на такива като тях” (Мат. 19:14, Марк 10:14) „Божие царство и небесно царство” винаги са взаимозаменяеми, защото когато се говори за небето, се говори за Бог, който е на небето. Във всеки от разказите за тази случка Исус говори или за Божие царство, или за небесно царство и най-вероятно в този случай го е повторил няколко пъти. Всички разкази са единодушни.
Забележете, че Исус не казва: „Божието царство принадлежи на тези”. Гръцката дума в такъв случай би била „тоутонин” и хората щяха да си направят следното заключение: „С тези думи е дадено спасение единствено и само на тази определена група бебета”. Някои вярват точно в това, но езикът, използван от Исус, показва друго. На гръцки не пише „тоутонин”, а „тоиоутон”, което означава „на такива като тези”. Затова става въпрос не за конкретната група деца, а за категорията, към която принадлежат. Божието царство принадлежи на всички от тази категория – категорията на малките деца, бебетата, на тези, които, както се изразява Йона, не различават лявата си ръка от дясната. Тях Старият завет нарича „невинни”. Божието царство им принадлежи; те го притежават. Съвсем уверено казано. Няма нищо смекчаващо в глагола „принадлежи”. Тук категорично се казва, че бебетата са в Божието царство, понеже са бебета. Децата са в Божието царство, понеже са деца. А Божието царство си е Божието царство – царството, в което Бог цари над тези, които му принадлежат.
Исус не споменава нищо относно вярата на родителите, относно обрязването, което да направи от децата деца на завета. Въобще не говори за завет, бил той родителски или национален. Не споменава и кръщението. Не изисква нищо като условие, а казва, че Царството принадлежи на хората от тази категория: деца и бебета. Исус използва думата „деца”. Довели са бебета при него, а той е изказал истината така, че да обхване и малко по-големите – децата. Определението за деца е следното: тези, които не са способни да повярват така, че да се спасят; тези, които не са достигнали до състоянието на лична отговорност. Не става въпрос за определена възраст, а за състояние, което различни деца постигат на различна възраст. Тези деца принадлежат на царството и то на тях, понеже са деца. Това е чудна и богата истина.
Ако Исус искаше да учи, че в Царството се влиза чрез сключване на завет, щеше да го направи точно в този момент. Щеше да каже някое от следните неща: „Божието царство принадлежи на децата на верните евреи, които са част от завета”; „Божието царство принадлежи на всички деца, които носят знака на завета: обрязването”; „на всички деца, които са кръстени”; „на всички деца, които не са езичници”; „на децата, чиито родители познават Бога и са му верни”. Но Исус не поставя такива изключения или ограничения. Царството принадлежи на бебетата заради това, че са бебета и на децата заради това, че са деца.
В думите на Исус има радост. Как да разберем това? Няма да ида там, където Библията не отива, но ще ви кажа това: царството им принадлежи и те принадлежат на царството. Това означава, че докато са деца Бог се грижи специално за тях и владее живота им. Може да попитате дали това означава, че децата не са грешни. Някои са направили заключението: „Това е преди да са станали грешници”. Не, не! Знаем, че децата се раждат грешници. Но в едно дете грехът още не се е развил до такава степен, че да произведе съзнателна съпротива на волята и закона на Бога. Умишленият, упорит грях не се е развил и не е навредил на почестта, дължима на Бога. Божият закон още не се е закрепил в съвестта, произвеждайки изобличение в сърцето на детето когато то наруши закона. Децата много рядко преценяват сами – това, което мама и татко казват, е определящо. Ако им кажете, че нещо е добро, за тях то е добро. Ако им кажете, че е лошо, е лошо. Това е защото законът още не си е свършил работата в сърцата им. Това не означава, че децата не са грешници. Псалм 51: „В грях ме зачена майка ми”. В Йоан 3:6 Исус каза, че роденото от плътта е плът. В Адам всички съгрешихме и наследихме не само вината му, но и покварата на природата му. Рано или късно се убеждаваме, че децата са грешници. В Библията е абсолютно ясно, че всички деца са грешни от самия момент на зачатието си. Съществува идея, че децата се раждат без морална поквареност и без неудържим стремеж към зло, че са морално неутрални, но по-късно грешниците им повлияват и ги правят зли. Тази идея противоречи на библейското учение и се нарича пелагианство. Винаги досега е била отричана като ерес. Децата са грешни. Не са морално неутрални и доказателството за това е фактът, че растат и понякога умират преди да излязат от утробата, а смъртта винаги е заплата за греха. Смъртта доказва за присъствието на грях, а децата умират дори преди да са направили съзнателен избор да съгрешат.
Няколко примера за това, че Библията определя децата като грешни. 3 Царе 8:46: „…няма човек, който да не греши”. Псалм 58:3: „Още от рождението си нечестивите се отстраняват; заблуждават, като говорят лъжи, щом се родят.” Псалм 143:2: „…пред Теб няма да се оправдае нито един жив човек”. Притчи 20:9: „Кой може да каже: Очистих сърцето си; чист съм от греховете си?” Еклесиаст 7:20: „Наистина няма праведен човек на земята, който да прави добро и да не греши.”. Еремия 17:9: „Сърцето [всяко сърце]е измамливо повече от всичко и е страшно болно; кой може да го познае?”. И така, греховността е състоянието, в което всяко дете идва на този свят. Притчи 22:15: „Безумието е вързано в сърцето на детето”. Псалм 58: „Още от рождението си нечестивите се отстраняват”. Може би най-важния стих: Битие 8:21: „…заради човека, защото намеренията му са зло още от младините му”. А според Исая 48:8 Бог казва на Израел: „…знаех, че ти постъпваше много коварно и още от утробата си бил наречен престъпник”. Децата идват на този свят покварени в мотивите, чувствата, желанията и целите си. Те са грешни. Доказателството за това е фактът, че са смъртни още от съвсем мънички.
Какво означава изказването, че Божието царство им принадлежи? Според мен има само един начин да го разтълкуваме: докато не достигнат момента, в който са лично отговорни пред Бога за нарушаване на закона и отхвърляне на Благата вест, Бог ги защитава милостиво. Исус не каза: „Ще пусна децата ви при себе си, но искам да знаете, че те са малки езичници.” Той каза, че царството им принадлежи. Удивително. Децата са грешници и затова умират, дори като бебета. Но в първите си години не са отговорни за състоянието си и за избора, който правят. Неспособни са да се владеят. Не могат да разберат Божия закон, да се съгласят с него. Неспособни са да разберат Благата вест за Христос и да повярват в нея. Преди да станат лично отговорни пред Бога, те му принадлежат по особен начин. Поради това в Марк 10:16 пише: „Прегърна ги и ги благослови, като положи ръцете Си на тях.” Исус никога не е правил това за хора, които са извън царството. Между другото, „благослови” на гръцки е „катаеулогео”. „Еулогео” е „благославям”, а „ката” се използва, за да подсили значението на думата. Исус ги е благословил горещо, с радост. Това не е благословение за някой, който е извън царството.
И така, децата умират, понеже са грешни. Но къде отиват след това? Напълно съм убеден от Писанията, че децата, починали преди момента, в който стават лично отговорни пред Бога, отиват в рая. Събрал съм всички намерени пасажи по този въпрос в книгата си „В безопасност в Божиите ръце”. За вас е важно да знаете кои са тези пасажи, затова следващия път ще ви ги покажа накратко. Така ще разберете, че всяко дете, което умира в този период, отива при Бога. Но преди това искам да ви напомня нещо.
Когато разберете, че в този период децата са под Божията грижа, ще разберете защо това е най-доброто време да им казвате Благата вест. Те не се бунтуват открито. Когато има кажем: „Хайде да се поклоним и да говорим с Исус”, те свиват ръчички, навеждат главички и се молят. Когато им кажем, че искаме да обичат Исус и да го поканят в сърцата си, те казват онези малки молитви, нали? Правят го, защото не са враждебно настроени и бунтовни. Божието провидение прави от тях благоприятна почва за сеене на Благата вест. Тази сутрин прочетох в Посланието до Ефесяните, че трябва да „възпитаваме децата си в учението и наставлението на Господа”. Така е именно защото те са отворени, податливи към поучението. Колко е прекрасно когато децата се върнат от църква и още пеят песни за Исус. В тях няма бунт. Не ви задават въпросите на агностика, атеиста или опитния грешник. Не говорят като хората, чиито грях е достигнал до такива висини, че не могат да търпят разговори за Всемогъщия Бог и за греха. В тези ранни години децата са най-податливи на въздействието на Благата вест.
Мисля, че повечето от вас са се обърнали към Христос в детските или младежките си години. Или, ако сте дошли при Христос по-късно през живота си, семето за това е било посято от верни родители в първите години на живота ви. Затова сигурно искате да се възползвате от възможността, дадена от Бога. Следващия път ще говорим за това как успешно да споделяте евангелието с децата си. Сега да се помолим.
Отче, сърцата ни са насърчени от това, което Господ каза в едно единствено изречение – колко е хубаво да чуем, че ти пазиш децата със специална благодат. Всички сме спасени по благодат – суверенна благодат. Това е за нас илюстрация за благодатта, която ни пази. Но благодатта за нас е вечна, а благодатта за тях е временна – само за годините, когато не са отговорни за себе си. Тя все пак е благодат. Благодарим ти за тази огромна благодат, която ги пази и желаем като родители, роднини и приятели да доведем в живота на децата влиянието на Благата вест чрез думите и начина си на живот. Така те могат да бъдат привлечени към вечната спасителна благодат, когато достигнат възрастта, на която могат да ти се посветят. Благодарим ти за скъпоценното слово, което ни каза тази сутрин в името на Христос. Амин.
Превод: Лора Добрева