Ако разпространявате този материал, молим ви да го правите безплатно, без да го променяте и да посочите източника.
http://christian-books.hit.bg

 

 

Децата и Божието царство. Част 2.

Джон МакАртър


www.gty.org

Copyright 2010


Ако отворите Библиите си на Лука 18:15-17, ще продължим с втората част на проповедта за децата и Божието царство. Всички сме родители, баби и дядовци или имаме роднини и семейства. Отнасяме се нежно към малките деца, привлечени сме от тях, от крехкостта на живота им, за да ги защитаваме и да се радваме на безусловната им привързаност, любов и чиста радост, излъчвани от възхитителното им присъствие. Много повече обаче ни е грижа за техните вечни души, отколкото за качеството на живота им в този свят. Като родители, баби, дядовци и християни, ние се безпокоим за децата и мястото им в Божието царство. Тези мъничета завладяват сърцата ни по особен начин. Ние искаме да разберем как Бог гледа на тях. Откъсът, който четем, е важен за да можем да разберем как точно Бог свързва децата с царството Си.

Стихове 15-17: „Донесоха още при Него младенците си, за да се докосне до тях; а учениците, като видяха, смъмриха ги. Но Исус ги повика и рече: Оставете дечицата да дойдат при Мене и не ги възпирайте; защото на такива е Божието царство. Истина ви казвам: Който не приеме, като детенце, Божието царство, той никак няма да влезе в него.“

Удивително, обнадеждаващо, утешително, поучително изявление от устните на нашия Господ в стих 16: „...защото на такива е Божието царство.“ В последните часове след полунощ с Патриша бяхме във връзка с наши приятели от църквата, чиито десет-месечен внук е в критично състояние в интензивното отделение на болницата; бебето почти се е било удавило във ваната у дома. Това е мъчително, късащо сърцето изживяване за цялото семейство. Въпросът, който хората си задават, който вълнува сърцата им, е как са свързани малките деца с Бога и Неговото царство. Точно това се случва на нашите приятели Дейв (старей в църквата), Сузи, която познавате добре и техния внук; те знаят добре какво казва Божието слово за това как Бог се грижи за малките, дори и в смъртта. По-нататък ще научим повече за това.

Живеем в мрачен, подтискащ свят, в който децата са много крехки, най-крехките от всички нас. Мисля си отново за първите дни на месец септември 2004 година, когато в Беслан, Русия терористи взеха за заложници деца, събраха ги във физкултурния салон и когато всичко свърши, бяха загинали 360 от тях. Шестнадесет човека, от които 15 деца, бяха от евангелската църква в Беслан, а един – учител в училището. Шест от децата бяха част от семейството на пастира. Обърнаха се към нас за помощ, защото в Русия ни познават; помолиха ни за някои неща: питаха ни можем ли да помогнем на семействата да разберат какво става, когато умират малки деца. Тогава написах тази малка книжка: „На сигурно място в Божиите ръце“ Небесната истина за смъртта на едно дете. Те веднага взеха книжката на английски, преведоха я и я разпространиха в семействата, които бяха загубили дете, както и в много други в общността. И това стана благодарение на вашата щедрост. Те получиха и книгата „Свободата и силата на прошката“, преведоха я на руски и я разпространиха всред родителите, за да могат да се справят с огорчението, гнева и желанието си за отмъщение към тези, които убиха децата им; също така, подчертаването в тази книга на прошката, която Исус ни дава, да може да произведе в тях сърце, което прощава.

Тогава се върнаха и казаха, че откакто църквата е отговорила на въпросите и нуждите на тези семейства (а отговор на тези въпроси не можеха да получат никъде другаде), интересът към църквата е станал по-голям. Попитаха не можем ли да им помогнем да построят по-голяма сграда за неделното училище. Така ние дадохме разликата от 75000 долара, които пропътуваха дългия път до Беслан и там построиха по-хубава сграда за неделното училище. Видях нейни снимки. Сега там все още продължават класовете и уроците за семействата и децата, защото църквата чрез Божието слово има отговорите за плачещите сърца на родителите, които загубиха своите малки деца. Свидетелството на пастирите, които загубиха децата си, затвърди учението, вдъхна му живот и го направи още по-правдоподобно.

Когато четете Божието слово, вие си задавате въпроса: „Как гледа Бог на малките деца, на бебетата? В какъв смисъл те принадлежат на Неговото Царство?“ Задавате въпрос, който рано или късно възниква в моето и във вашите сърца или е предизвикан от случващото се в живота ни. От всичко, което намираме в Библията, виждаме, че Божието сърце се отнася много нежно към малките дечица. Един от най-милите откъси в Библията се намира в 16-та глава на Езекиил. Бог описва как е вдигнал Израел, как го е направил свое дете, как е избрал израиляните да бъдат Негов особен народ и как го оприличава на дете, изоставено в полето. В древни времена, когато някой не е искал бебето си, просто го е вземал и го изхвърлял в полето, като е оставял животните да изядат нежеланото дете. Бог описва Израел като такова дете: „А при раждането ти, в деня, когато си се родила, пъпът ти не е бил отрязан (това е, защото никой не се е погрижил за нея), нито си била къпана във вода за да се очистиш, със сол не си била насолявана (това са правели за дезинфекция), нито в пелени повивана.Око не те е пощадило та да ти направи някое от тия неща и да те пожали; но в деня, когато си се родила, понеже са се погнусили от тебе, била си изхвърлена по лицето на полето." Това е жестоко, безобразно отношение и всъщност е обида към Бога, но е чудесна метафора за състоянието на Израел – необичан, нежелан, изоставен да загине. След това Бог казва: „И когато минах край тебе и те видях, че се валяше в кръвта си, рекох ти като беше в кръвта си: Да си жива; Да! рекох ти като беше в кръвта си: Да си жива. Направих те да нарастеш извънредно, като полската трева и ти порасна и стана голяма и достигна превъзходна красота.“

В този откъс Бог съвсем ясно показва, че е призовал Израел да бъде Негов още от появяването му. Обикнал е народа си още от детството му като сираче и изоставено бебе. И ако това се отнася за Израел, то е истина и за всички деца, които принадлежат на Бога. Милостивата Му любов към малките деца като цяло, се превръща в подходящ образ на Неговата неповторима любов към Израел. Писанията отново и отново потвърждават основни истини. Бог приема, че бебетата принадлежат на Него. Той ги смята за невинни. Следователно, Той полага особени грижи за тях. В определен смисъл, по благодат, Божието царство им принадлежи. Това означава, че Той ги води и се грижи за тях.

По-нататък в 16-та глава на Езекиил, Бог съди евреите от Ерусалим заради голямото им идолопоклонството. Това е обещание за предстоящия съд. В стихове 20-22 се вижда с какво са заслужили това осъждение: „При това, си взела синовете и дъщерите, които си Ми родила...“ Да спрем тук – децата са твои, но си ги родила на Мене. Бог предявява правата Си над всички деца. „И тях си ги пожертвувала да бъдат изядени.“ Те буквално са били принесени в жертва на олтара на Молех; изгорени като жертвоприношение чрез всеизгаряне на идолите. „...Малко ли бяха тия твои блудства та си заклала и чадата Ми...“ Те не са Негови деца, защото родителите им евреи са вярващи, а просто защото ги има и живеят. Дори и да са деца на невярващи, които се покланят на Молех, те са Негови въпреки това. „И във всичките си мерзости и блудства Не си помнила дните на младостта си, когато ти беше гола и непокрита и се валяше в кръвта си.“ Взех те, когато беше малко дете. Това показва Моята привързаност към тебе, когато беше като безпомощно и изоставено на опасностите дете; а ти взе децата Ми, които принадлежат на Мене и „... си заклала и чадата Ми, и си ги предала да бъдат преведени през огъня...“ Изгорила си ги, за да укротиш и задоволиш фалшиви богове.

С тези думи на осъждение, казани чрез Езекиил по време на вавилонския плен, Бог е провъзгласил правото Си да притежава невинните деца. Той казва: Те са родени за Мене, а вие ги заклахте – заклахте моите деца. Откъсът в Лука 18 е истински брилянт в короната на Бога, който сияе над тези, които обичат малките деца. Той е извор на голямо насърчение и утеха за всички нас и само с няколко думи ни учи как Бог гледа на малките деца. Това е един от много важните откъси, които се намират и в Матей, Марк и Лука. Както видяхме миналия път, става въпрос за момент, в който Исус говореше пред голяма тълпа, като отначало темата в Марк и Матей беше за брака, развода, повторния брак и безбрачието. В разказа на Лука темата беше предхождана от притчата на Исус за това, кой има право да влезе в небесното царство. Кой принадлежи на царството и на кого е царството?

Това, което разбрахме е, че то не принадлежи на себеправедните, на духовния елит; на тези, които смятат себе си за морални, религиозни и духовни. Царството не принадлежи на тези, които се стремят към него чрез дела и себеправедност като фарисея, който вярваше в себе си, вярваше, че е праведен и гледаше на другите с презрение и неуважение; който влезе в храма и благодари на Бога, че не е като другите, изповядвайки пред Него своята предполагаема святост, заслуга и годност да бъде в Божието царство. Не той се върна в дома си оправдан, а по-скоро другият, който беше бирник, най-ниския по ранг в обществото, който познаваше своята греховност и окаяност. Той дори не можа да издигне очите си към небето и като се удряше в гърдите, показвайки нищожността на сърцето си, каза: Боже прости греховете ми. За него Исус каза, че той си отиде оправдан, защото Бог спасява тези, които са смирени, а не тези, които са горди от постиженията си.

Разговорът беше за това кой ще бъде в Божието царство, на кого принадлежи то. То е за най-смирените и най-незначителните. Имайки това предвид, лесно е да се досетим, че най-незначително от всички незначителни може да бъде само едно дете. От нравствена гледна точка, децата не биха могли да постигнат нищо. Същото се отнася за религията и духовността. Говорим за деца, които не са в състояние да носят отговорност, като тази възраст за различните деца е различна. Говорим за деца, които не са отговорни, които Бог не счита за виновни. Те имат особено място в Божието царство и те са противопоставени на фарисея, на себеправедните и на религиозния елит. Те не са постигнали нищо сами... Те са съвършен пример за това какви хора влизат в царството. Затова в стих 17 се казва: „Който не приеме като детенце Божието царство, той никак няма да влезе в него.“ Това е много, много силен упрек към религията на фарисеите, както и към всяка религия, основаваща се на човешки постижения - на себеправедния елит, на законничеството и спечелването на спасението.

Господ изяснява, че царството принадлежи на най-смирения и най-нищожния. То принадлежи на онези, които нямат заслуги, които нямат нравствени, религиозни и духовни постижения и по никакъв начин не могат да спечелят спасението си... то им принадлежи. Не може да съществува по добър пример от тези деца, които нищо не са постигнали! Това е знак, даден по много особен начин, че тези, които са най-неспособни да постигнат нещо, за да се харесат на Бога, са обект на нарочна грижа от Негова страна. Най-добър пример за човек, принадлежащ на Божието царство, е бебето, което не е постигнало и не може да постигне нищо.

Хвърлете отново един поглед на текста. В стих 15 се казва, че те донесоха бебетата при Него (деца, кърмачета – брефос), за да ги докосне (символ на молитва), като призове Бог да ги благослови. Това беше нещо обичайно за тях. По същата причина биха занесли децата в синагогата при старейшините, при свещениците в храма. Защо? Защото родителите са загрижени за бъдещия духовен живот на децата си. Те искаха децата им да бъдат в Божието царство, да се подчиняват на Божия закон. Като родители се безпокояха силно дали децата ще следват пътя, който според тях беше истинския път към небето. В 15-ти стих се казва също, че учениците, като видяха това, започнаха да ги упрекват (силна дума – епитимао – порицавам, не одобрявам), да ги мъмрят. Те се бяха заразили от религията на фарисеите, която казваше, че трябва да спечелиш спасението си; следователно то не принадлежи на децата, защото те не могат да направят нищо, за да го спечелят. Така според тях децата, бидейки извън завета с Бога или извън Неговото царство, трябваше да бъдат отбягвани; и затова те укоряваха родителите. В стих 16 Исус отговори на това така: „Но Исус ги повика и рече: Оставете дечицата да дойдат при Мене и не ги възпирайте; защото на такива е Божието царство.“ В Марк 10:14 се казва, че Той беше много възмутен, разгневен на това теологично неразбиране. И Той каза: „...Оставете дечицата да дойдат при Мене и не ги възпирайте...“ Защо? „...защото на такива е Божието царство.“ Не „тяхно е“ (тутон), а „на такива е“ (тон тойутон). Божието царство принадлежи на тези, които влизат в тази категория.

Означава ли това, че те нямат грях? Не, те не са безгрешни. Те паднали ли са? Да, очевидно е така. Вие сте убедени в тяхната греховност. Те обаче не са способни да правят отговорни нравствени и духовни избори. Не разбират и не могат да разбират какво е закон, милост, осъждение и блага вест. Те попадат в категорията „невинни“ и са поставени под особена Божия грижа и съчувствие. Както ви казах и преди, докато те са деца и са под тази специална грижа, докато все още не са започнали да се противят на благата вест и да се бунтуват срещу Бога, за вас съществува чудесна възможност да ги учите и напътствате. Това е вашето най-добро време за евангелизация, дори и за децата на невярващите. Въпреки че не са благословени от родителите си, те все още са под особената грижа на Бога и са предразположени да отговорят на благата вест; затова евангелизирането на децата е изключително важно служение.

За да видим друг пример, е добре да се върнем към 1 Коринтяни 7:13. Тук става въпрос за нещо, което се е получило в коринтската църква, а вероятно и навсякъде по време на ранната църква. Някой се е спасил и излязъл от езическото си обкръжение, като е дошъл при Господ. Дори може да е от юдейски произход. Станал е християнин. Да предположим, че става въпрос за жена и съпруга, която е повярвала на благата вест и проповедта на апостолите е достигнала до сърцето й, а Божият Дух я е съживил. Тя е оживяла, покаяла се е и е повярвала. Вече е не само оправдана, но и възродена – ново създание в Христос, а е омъжена за езичник (или женен за невярваща). Веднага възниква въпросът: трябва ли да се разведе? Не е ли под неподходящо робство? Какво общо има светлината с тъмнината? Не са ли се слели? Не е ли това съединяване на Христос с Велиал, както казва Павел по-нататък в посланието до коринтяните? Не трябва ли да разтрогне този съюз? Няма ли животът й да бъде покварен от него? Не трябва ли да е отделена и изцяло посветена на Христос? Няма ли по някакъв начин този съпруг да й повлияе зле? Следващият въпрос е: а децата ни? Ако аз съм християнка, а съпругът ми не е, няма ли децата ни да бъдат осквернени от присъствието в семейството на езичник? Не трябва ли да се махна и да изведа децата от подобно положение, за да ги предпазя от лошото влияние на необновения съпруг? Павел отговаря в стих 13: „И жена, която има невярващ мъж, и той е съгласен да живее с нея, да не напуща мъжа си.“ Това означава да не се развежда със съпруга, който не е християнин. Стих 15: „ Но, ако невярващият напусне, нека напусне; в такива случаи братът или сестрата не са поробени на брачния закон.“ Ако иска да си отиде, нека го направи. Тя обаче не трябва да го прави. Защо? Стих 14: „Защото невярващият мъж се освещава чрез жената...“ Павел не говори за спасение. Не всички невярващи съпрузи се спасяват, нали? Той не твърди това. Той казва само, че трябва да стане точно обратното на това, което мислим. Всички смятат, че могат да бъдат осквернени от съжителството с невярващи, а аз мога да ви кажа едно: по-велик е този, който е във вас, от този, който е в света. Следователно, Божията сила и милост в живота ви ще вземат надмощие в брачния ви съюз и вместо да ви влияе зле, невярващият ще бъде повлиян от вас, защото Божията милост и мощ ще станат господстваща сила. Това е смисълът.

Всъщност за какво освещаване става въпрос? Тази дума в случая означава, че в някаква степен съществува изчистване, чистота и отдалечаване от злото. С други думи, съпругата християнка смекчава и намалява силата на нечистотата и злото. Светът, плътта и дяволът са тук и не ни остава нищо друго освен да намалим тяхното влияние. Това е истината. Когато един християнин е поставен в подобни условия, той в известна степен въздейства успокояващо. В случая говорим за съпружеско, семейно освещаване, а не духовно и спасително. Това означава, че вашето присъствие ще има положително влияние върху най-близкото обкръжение - в дома и семейството. Божията милост, сила и благословение се намират във вас и, извирайки от вашия живот ще намалят злото в дома ви като по този начин ще имат макар и преходно, плътско, но освещаващо въздействие върху невярващия съпруг.

Ето и края на 14 стих: „...инак чадата ви щяха да бъдат нечисти, а сега са свети..." Думата „свети“ е употребена по същия начин както и „осветени“ - съвсем отделен. Какво означава това? Ако се тревожите за децата си, трябва да знаете, че те ще бъдат нечисти само в езически, нехристиянски дом. Ако и двамата родители са невярващи, в дома господства неограниченото зло, защото не присъстват Божията сила и милост. Обаче, когато единият от двамата е вярващ, децата вече не са под пълното влияние на нечистия и невъзроден живот; злото е смекчено, така че те се радват на някаква степен на отдалечаване от него посредством присъствието на вярващия родител. Павел всъщност казва: Слушайте, не се развеждайте с човека до вас, само защото смятате, че ще станете нечисти поради невярващия си съпруг. Ще стане точно обратното. Връзката ви с Бога и произтичащите от нея благословения ще му въздействат положително. И не се тревожете за децата си – няма нужда да ги сграбчвате и да бягате с тях далече, заради невярващия си съпруг. Останете и Божието дело в живота ви ще има успокояващо влияние върху децата ви, така че абсолютно нечистото въздействие ще бъде смекчено от пречистващото влияние на новорождението и освещението на живота ви. Малките деца се повлияват дори и от един родител християнин.

И така, да обобщим всичко до тук. Всички деца, които все още не носят отговорност за живота си, по определен начин са под особената Божия грижа. Бог има специално отношение към тях. За децата, които имат един вярващ родител, има допълнително благословение от Божията сила и милост чрез този родител и това ги отделя в известна степен от всичко нечисто. Бог обича по особен начин малките деца. Това е чудесно време, през което да поискаме да кажем благата вест на децата на неспасените родители, успоредно с това, което Бог върши в сърцата им. Децата с един родител християнин са дори по-податливи на доброто от Бога и това може да ги доведе до вярата. Още повече това важи за децата, които имат двама вярващи родители.

Разбирането на тези неща ще ни помогне да разберем колко важно е да евангелизираме децата докато те все още са силно предразположени и податливи на добрите неща от Бога. Всички деца ли ще узреят и повярват? Не. Всички деца на спасени родители ще повярват ли? Не. Всички деца, които имат един вярващ родител, ще повярват ли? Не. Ние обаче сме длъжни да положим максимални усилия да им кажем благата вест в най-ранната им възраст, когато влиянието ни над тях е най-силно.

Откъде знаем, че Бог действително се грижи по особен начин за малките деца? Какво свидетелства най-силно за това? До тук спряхме предишния път. Отговорът е: най-доброто свидетелство за мястото им в Божието царство се проявява при смъртта им. Всъщност става ясно, че Исус говори точно за това. Нека да се върнем към Лука 18, когато Той казва: „На такива е Божието царство.“ Той говори за децата от тази категория, които умират. Може да се приеме и в по-широк смисъл, но можем да потвърдим, че това е вярно точно за децата, които умират. Божието царство принадлежи на такива като тях. Мисля, че Бог полага за децата специални грижи, но осигурява спасение за тези, които умират. И в това е най-голямото свидетелство за Неговата неповторима, единствена по рода си грижа.

Имам предвид, че Библията ни дава достатъчно увереност за това, че когато умира бебе или малко дете още не достигнало състоянието да носи отговорност, то е спасено и е заедно с Бог, в Неговото присъствие. Също както Бог в Исая 40 събира малките агънца и ги носи. Мисля, че Бог е особено привързан към тях и когато умират, ги събира при Себе Си. Искам да видите как смятам, че Писанието ни показва това.

Второзаконие 1:39: „При това, малките ви, за които казахте, че ще бъдат разграбени и чадата ви, които днес не познават още добро или зло, те ще влязат там, и на тях ще дам земята и те ще я владеят." Те не знаят кое е добро и кое – зло. Следователно, не познават закона, непокорството, вината. При тях не съществува съзнателния бунт срещу Божия закон и те не го разбират. Не съществува основание, за да се задейства в тях определено убеждение. Следователно не са нравствено отговорни когато вършат нещо. Не са виновни за действията си, защото не знаят кое е правилно и кое – грешно. Точно това казва Писанието. Затова в Еремия 2:34 и 19:4 те са наречени невинни. Те са невинни в Божиите очи. Ако Бог казва, че някой е невинен, Той има достатъчно основание за това. Той не употребява тази дума с повод и без повод. Тя е употребена за малките деца. В примерите с Еремия, децата, които бяха жертвани и изгорени на олтара на Молех, бяха невинни. Бог казва това, не аз.

Р. А. Уеб, който през 1907 година е написал книгата „Теология на детското спасение“ (публикувана от Презвитериански Комитет), казва: „Ако мъртвото бебе е изпратено в ада единствено заради първородния грях, защото е наследило грешната адамова природа, то това би било добро основание за Божието осъждение, защото грехът е нещо действително, съществуващо.“ С други думи, Бог има причина да изпрати едно бебе в ада и то само на основание, че то има грешна природа.

Уеб пише: „При тези обстоятелства то ще страда, но няма да разбира причината за страданието. Няма да може да си обясни защо е така ужасно наказано и затова цялото значение на страданието ще бъде загадка за него. Същността на наказанието ще остане нещо непознато и справедливостта няма да бъде задоволена.

Добре казано. Какво представляват адът и угризението за някого, който дори не разбира защо е там?

В Йона 4:11 Бог казва: „А Аз не трябваше ли да пожаля оня голям град Ниневия...“ Той ни показва причината за това. „А Аз не трябваше ли да пожаля оня голям град Ниневия, в който има повече от сто и двадесет хиляди души, които не умеят да различават дясната си ръка от лявата си ръка, освен многото добитък?“ Защо да разрушавам град, в който има 120000 деца, които не са достатъчно зрели, за да различават дясната от лявата си ръка? Това е метафора на същото, което четем във Второзаконие 1:39 – разликата между правилно и грешно. Затова Бог казва в Езекиил 16: „Те са мои деца...“

Спомняте си, когато бедствието постигна Йов и беше толкова зашеметяващо, той остана потресен и ужасен. Той загуби всички, които обичаше и всичко, което притежаваше. Тогава той отвори уста и прокле деня на раждането си (Йов 3:1). Обаче по-долу, в стихове 11-13 той казва: „Защо не умрях при раждането и не издъхнах щом излязох из утробата? Защо ме приеха коленете? Или защо гърдите, за да суча? Защото сега щях да лежа и да почивам; щях да спя; тогава щях да съм в покой.“ Мисля, че в тази древна книга на Писанието Йов говори, че е по-добре да си мъртвороден, за да влезеш в Божията почивка – това е вярата в небесната почивка. По-нататък продължава, говорейки за различни хора, които са влезли в нея. Тя трябва да съществува.

Йов не вярва, че когато умираме, спираме да съществуваме, защото казва: „Защото зная, че е жив Изкупителят ми, и че в последно време ще застане на земята; и, като изтлее след кожата ми това тяло, пак вън от плътта си ще видя Бога, Когото сам аз ще видя, и очите ми ще гледат, и то не като чужденец. За тая гледка дробовете ми се топят дълбоко в мене (Йов 19:25-27). Йов знаеше, че Изкупителят му е жив сега, а и той също ще живее в бъдеще и затова не каза, ако бях умрял при раждането, щях да изчезна. Със сигурност не каза също, че би отишъл в ада. ...Аз ще вляза в почивката.

В Стария завет може би най-добрият пример намираме в 2 Царе 12. Давид пожела страстно Витсавее и направи така, че съпругът й Урия да попадне в битка, от която войските да се изтеглят и той да бъде убит. Така вече можеше да се ожени за нея. Както знаете, това беше ужасен грях. Тя забременя и роди момче. Пророк Натан отиде при Давид (2 Царе 12:13) и след като Давид каза: „Съгреших срещу Бога“ Натан му отговори: „Господ отне греха ти и няма да умреш.“ Господ му прости, защото той се покая. „Но понеже чрез това дело ти си дал голяма причина на Господните врагове да хулят, затова детето което ти се е родило, непременно ще умре.“ И Натан си отиде. „А Господ порази детето, което Уриевата жена роди на Давида, и то се разболя.“ „Давид, прочее, се моли Богу за детето; и Давид пости, па влезе та пренощува легнал на земята.“ Прострян по очи цяла нощ пости и се моли за детето. „И старейшините на дома му станаха и дойдоха при него, за да го дигнат от земята; но той отказа, нито вкуси хляб с тях.“ Цяла седмица те се опитваха да вдигнат от земята и да му дадат нещо за ядене. Детето умря. Слугите на Давид се страхуваха да му кажат. „...защото думаха: Ето, докато детето бе още живо говорехме му, и той не слушаше думите ни; колко, прочее, ще се измъчва, ако му кажем, че детето е умряло!“ Тъй като никога не го бяха виждали такъв, те си мислеха, че се чувства толкова разкаян и виновен, че е способен да се самоубие.

„Но Давид, като видя че слугите му шепнеха помежду си, разбра, че бе умряло детето; затова Давид каза на слугите си: Умря ли детето? А те рекоха: Умря.“ Тогава Давид стана от земята, уми се и се помаза, и като промени дрехите си, влезе в Господния дом та се поклони.“ Какво? Това прилича на неадекватна реакция. Първо, цялото това съжаление, когато детето беше болно, а сега се изми, спря да пости и да се моли и се поклони след като детето умря? Разкаянието беше достигнало най-дълбоката си точка, нали? Ако си лежал седем дена на земята докато е болно детето, сигурно още 14 дена трябва да лежиш там след неговата смърт? Той обаче стана, изми се, помаза се, сложи си подходящ парфюм, смени дрехите си, влезе в Господния дом и се поклони – предложи на Бога жертва на благодарност. Влезе в дома си, дадоха му храна и той яде. „А слугите му му казаха: Що е това, което ти стори? Ти пости и плака за детето, докато беше живо; а като умря детето, ти стана и яде хляб! А той рече: Докато детето беше още живо, постих и плаках, защото си рекох: Кой знае? може Бог да ми покаже милост, и детето да остане живо. Но сега то умря. Защо да постя? Мога ли да го върна надире? Аз ще ида при него, а то няма да се върне при мене.“ Аз ще го видя отново, ще отида при него. Знаеше ли Давид къде е отишло детето? Разбира се че знаеше. Нали Давид каза, че един ден ще умре и ще се събуди подобен на своя Бог. Няма да бъде доволен докато не се събуди подобен на Него. Знаеше, че ще мине през гроба, няма да види тление също както по-големия му Син – Месията, но ще види Бога. Той знаеше къде е детето. Той не каза: Ще ме погребат в земята до него. Не каза: Ще бъда погребан в същото гробище, ще умра както то умря. В това няма утеха; това не решава нищо. Ако е така, мъката никога няма да свърши. „Аз ще ида при него, а то няма да се върне при мене.“

\

Да сравним това с 2 Царе18. Давид имаше и друг син, който също умря. Той вече беше млад мъж и се казваше Авесалом. В стих 33 царят беше дълбоко развълнуван, отиде в стаята си, над портите и плака. Като вървеше, говореше: „Сине мой Авесаломе, сине мой, сине мой Авесаломе! Да бях умрял аз вместо тебе, Авесаломе, сине мой, сине мой!“ Каква болезнена, ужасна печал. Казаха на неговия военачалник Йоав: „Ето, царят плаче и жалее Авесалома." Беше им трудно да проумеят това, защото Авесалом ръководеше преврата срещу баща си. В този ден победата се обърна в печал. Бяха разгромили превратаджиите, а не можеха да празнуват, защото Давид тъгуваше. Когато чуха това, хората казаха: „Царят бил печален за сина си.“ „И в оня ден победата се обърна в печал между целия народ; защото в оня ден людете чуха да казват: Царят бил печален за сина си. И през оня ден людете влизаха в града скришно, както посрамени люде, които се спотайват, когато бягат изсред сражението.“ Не е ли удивително? Вместо да могат да празнуват, те се промъкваха незабелязано в града, като хора, които се срамуват. Бяха опечалени и се опитваха да съчувстват на разбитото сърце на своя цар.

Стих 4: „А царят покри лицето си; и царят викаше със силен глас: Сине мой Авесаломе! Авесаломе, сине мой, сине мой!“ Йоав просто се опита да го събуди от скръбта му: „Тогава Иоав влезе при царя в къщата та рече: Ти посрами лицата на всичките си слуги, които опазиха днес живота ти и живота на синовете ти и на дъщерите ти, живота на жените ти и живота на наложниците ти.“ Тези хора излязоха, сражаваха се и победиха в битката, за да те защитят; а ти се отнасяш с тези, които те обичат като с глупаци, като показваш любов към тези, които те мразят. Как е възможно да показваш такава любов, изпълнена с толкова печал, към този бунтовен син и да показваш омраза към тези, които те обичат? Така не им позволяваш да се радват; не вземаш участие в радостта от победа им, която беше в твоя полза. Днес ти показа, че принцесите и слугите ти са нищо за теб. Знам, че ако Авесалом беше жив днес, а всички ние бяхме умрели, ти щеше да си доволен. По-скоро би предпочел Авесалом да беше жив, а всички други да са мъртви. Какви думи!!!

Защо разкаянието и скръбта му са толкова силни? Държанието му е противоположно на това, когато умря бебето му, нали? Тогава той се изми, поклони се на Бога и животът продължи нормалния си ход, защото той знаеше къде е отишло бебето. Когато Авесалом умря, той тъгува, скърби и го оплака, тъй като също знаеше добре къде е отишъл Авесалом. За бебето знаеше, че е на място, където и той ще отиде и ще се срещнат отново; а Авесалом беше на място, където Давид нямаше да може да отиде, за да се срещнат отново. Два коренно различни случая.

Още един пример от Стария завет. 3 Царе 14 – един много нечестив цар – Еровоам. Той беше толкова лош, че донесе идоли в земята на Божия народ и принасяше в жертва деца. Затова Бог каза: Ще унищожа цялото му семейство, целия му род. Свършено е; вече е решено. 3 Царе 14:10: „затова, ето, ще докарам зло на Еровоамовия дом, и ще изтребя от Еровоамовия род всеки от мъжки пол, както малолетния, така пълнолетния в Израиля, и ще измета Еровоамовия дом, както някой измита тора, догде не остане нищо.“ Всеки мъж, който има някакво отношение към това семейство, трябва да умре. Бог ще измете дома му, както се чисти тор. Които умрат в града, ще бъдат изядени от кучета. Няма да им бъде разрешено да бъдат погребани. Ще бъдат оставени по улиците за храна на кучетата. А които умрат навън, на полето, ще бъдат изядени от небесните птици, лешоядите, защото Бог каза така. Сега стани и си иди; когато влезеш в града, детето ще умре.

В семейството имаше новородено бебе и то щеше да умре. Целият Израел щеше да тъгува за него и да го погребе. Никой друг нямаше да бъде погребан освен бебето, защото Бог беше намерил нещо добро в него. Забележително! И какво беше то? Детето още не беше се разбунтувало съзнателно срещу Бога. То беше в числото на тези, които не можеха още да различават доброто от злото и образно казано, не различаваха дясната от лявата си ръка. То беше в категорията на невинните. И независимо, че принадлежеше на семейство от порочни, зли и богохулни идолопоклонници, то принадлежеше на Бога и доброто в него беше отсъствието на цялостен, съвършен бунт срещу Бога. И единствено то щеше да бъде погребано.

Да се върнем към Лука 18. За какво говорехме? За малките има особено място в Божието царство. То е показано най-ясно чрез това, което се случва, когато те умират. Човешката история показва, че през вековете са умирали много деца. Не зная как точно това може да бъде пресметнато, но някои говорят, че вероятно в небесата през вечността ще има повече починали като деца, отколкото като възрастни. Високата детска смъртност в езическите страни отразява състраданието и добротата на Бога.

И така, Господ Исус взе малките деца, благослови ги и каза това, което се отнасяше за тях: „Божието царство принадлежи на такива като тях.“ Когато умира бебе, то отива на небето. Тези, които остават живи, не са спасени, а подлежат на особено отношение и грижа. Когато достигнат до състоянието да носят отговорност, трябва да направят избор, чрез който да стоят изправени или да паднат. Дотогава обаче, те се намират под особената състрадателна грижа на Бога, с която са заобиколени и която ги прави по-възприемчиви и чувствителни, тъй като откритият бунт не е станал спънка за благовестието. Можете да наблюдавате собствените си деца. Като цяло те са непокорни и твърдоглави. Те искат да вършат своето си. И това е естествено, то идва от Адам. Това е грях. Съвсем друго е обаче да роптаят срещу благата вест. Това става по-късно. Необходимо е да ги учите и благата вест да работи в сърцата им в тази ранна възраст, когато те са паднали грешници, но още не са в състояние на открит бунт; затова и Бог все още намира нещо добро в тях. Ако за тях сте единствен вярващ родител, за тях сте източник на нарастващо освещаващо влияние. А ако сте двама родители християни, ще имате още по-голямо влияние.

Сега някои от вас сигурно си мислят ... дали някой друг вярва в това? Да, жена ми също вярва; децата ми също. Също и Калвин. Чуйте какво казва той. „Тези малки деца още не разбират и не търсят Неговите благословения; но когато ги доведат пред Него, Той ги приема нежно и любящо и ги посвещава на Отец като ги благославя тържествено. Ще бъда жесток ако изключа децата на тази възраст от от Божията милост и изкупление. Ще бъде безбожна дързост и безочие да изгоним и да не допуснем до Христос тези, които Той пази в сърцето си и да затворим под носа им вратата като на чужденци, след като Сам Той не им забранява да дойдат при Него.

Големият презвитериански теолог от 19 век Чарлс Ходж е написал: „Той ни казва, че тяхно е Небесното царство, тъй като в голяма степен Небето се състои от изкупени детски души.“ Теологът от Принстън Б.Б. Уорфийлд е казал: „Ако всички, които умират като деца са спасени, това може да бъде единствено неочакваното действие на Святия Дух, Който управлява както и когато Му е удобно; чрез Неговата неизразимо велика милост Отец събира малките деца в дома, който им е приготвил. Той казва още: „Съдбата им е определена, независимо от техния избор, чрез безусловно постановление от Бога, временно отлагащо изпълнението на наказанието им. Спасението им е грижливо изработено чрез прилагането на Христовата милост към душите им, чрез прякото и категорично действие на Святия Дух, предшестващо и независимо от каквото и да е тяхно действие и от волята им. И ако детската смърт зависи от Божието провидение (а това е така), Бог, без съмнение в Своето предопределение избира мнозина да бъдат участници в безусловното Му спасение. Те са безусловно предопределени за спасение още от създаването на света.“ Уорфийлд казва, щом бебетата умират, то те са избрани...

Той казва още: „Ако дори едно бебе се спаси като умре, дори само едно, се нарушава целия арминиански принцип – бебето по необходимост се спасява без дела. Ако бебетата, които умират се спасяват, то не само повечето от спасените, но без съмнение, по-голямата част от човешката раса е влязла в рая...“ (това ми харесва)...“по не-арминиански път.“ Това е спасението с Божията сила и по Божията благодат.

Вие ще кажете: „Нима не е необходимо да имат вяра?“ Това е особена милост, която им принадлежи; а мисля и на тези, чието умствено развитие никога няма да надмине детското. И когато умират, Бог избира тези, които не може да отхвърли. Затова казваме, че умират само избраните бебета и деца, а останалите порастват и Божият милостив избор работи вече всред зрелите хора. Смисълът е, че великото дело на спасението за бебетата и децата, които умират преди да достигнат състояние да носят отговорност, ни показва особеното място, което имат в царството на Бога. Той се грижи за тях така, че когато умрат ги събира на небето. Те са грешници, но не са обект на Божия гняв. След това Бог преминава от действителността към едно познато сравнение. Ще завършим със стих 17.

„Истина, истина ви казвам...“ Това се повтаря често в Матей 18:3, Матей 19:14, Марк 10:15. „Истина ви казвам, ако не приемете Божието царство като това дете, изобщо няма да влезете в него.“ Тези, малките са най-добрия пример за начина на нашето спасение. Ние сме спасени чрез Божията върховна милост, която е завладяла живота ни щом сме разбрали, че не можем да направим нищо. Не сме достигнали сами до нищо нравствено. Не можем да направим нищо благочестиво, за да заслужим спасението си. И ние влизаме в царството като обикновено, отворено, вярващо, непретенциозно, зависимо, слабо, без никакви постижения дете. Ако не влезете по този начин, изобщо няма да влезете. Калвин е разбирал двете страни на тези стихове. В този откъс се дава гражданство в Божието царство на децата и на тези, които са като тях. Бог спасява тези, които спасява чрез Своята върховна милост, чрез действието на Святия Дух и това е показано чудесно в спасението на децата, които умират и в момента на смъртта си те са спасени. Ние също сме спасени от тази милост, като дори способността да вярваме и да се покаем е дар за нас от Божията милост.

И така, децата имат специално място в царството. Когато умират, отиват при Него. Докато са живи, те са най-плодородната почва за евангелизиране, преди бунта и съпротивата на благата вест да се развият.

Какво трябва да направите вие родителите, за да използвате най-добре тези години, за да ги възпитавате и съветвате в Бога? Ето няколко предложения. Учете ги... Тяхното знание е ограничено. Не знаят кое е добро и зло, правилно и грешно. Учете ги. Тяхната сила да разсъждават е ограничена. Те не притежават благоразумие и предпазливост. Трябва да бъдат обучавани. Павел хвалеше чудесната работа на майката и бабата на Тимотей. В 2 Тимотей 3:15 той казва: „и че от детинство (дори от бебешкия период) знаеш свещените писания, които могат да те направят мъдър за спасение чрез вяра в Христа Исуса." И това показва, че са спасени не само защото са бебета, а се намират и под специална грижа и състрадание. Ако умрат, Бог ги спасява. Обаче, когато ги учите, им давате знание за свещените Писания, давате им мъдрост, която ги води към спасение чрез вяра в Исус Христос. Учете децата си. Учете ги на Божието слово. Отглеждайте ги в среда, в която Божието слово се преподава.

На трето място, обичайте децата си. Какво имам предвид? Бъдете нежни, състрадателни, щедри, жертвоготовни. Плачете с тях, смейте се с тях, жертвайте се за тях. Пазете ги от всяка вреда. Не ги предизвиквайте, не ги дразнете. Не бъдете егоисти. Служете им. Покажете им с делата си, че това, което е важно за тях, е важно и за вас, понякога по-важно от другите неща в собствения ви живот. Награждавайте децата си когато вършат добро. Направете дома си радостно място. Правете забавни неща заедно. Обичайте ги.

Учим децата си и ги оформяме в обстановка на любов. Така децата няма да оставят този път (Притчи 22:6). Нека Бог ни помогне да водим децата си в този важен за тях период до пълното спасение на Христос.

Отче, благодарим ти за силата на истината – силата й да прониква и пленява сърцата ни. Радваме се, че живеем в действителността, а не в някаква мъгла. Ние вярваме в истината, живеем според нея и я обичаме. Боже, обичаме малките деца, те са ни така скъпи. Радваме се, че ти ги обичаш по специален начин. Благодарни сме ти, че ако умрат, ще бъдат с Теб завинаги. Но някои порастват и стават отговорни пред теб. Нека ние като родители направим всичко възможно, за да стане Благата вест славна, сладка и привлекателна за тях, така че, въпреки че е нещо свръхестествено, да пристъпят към Христос с вяра. Работи в децата, в нашите семейства и ние ще ти отдаваме слава завинаги. Амин.

Free Web Hosting