Господи, тази вечер всичко е различно. Не сме изпели нито една песен и без встъпления и ритуали направо навлизаме в Словото. Залата е десет пъти по-голяма от необходимото. Не сме се постарали нито да сме ефикасни, нито да ни е удобно и познато.
Господ знае, че най-неприятното за мен е да говоря в зали. Предпочитам препълнените, задушни стаи, но той сякаш се е погрижил нищо от случващото се тази вечер тук и въобще в Мънроу да не бъде уредено или дори разбрано от хората. Мисля, че думите, които чухме от Павел, са в пълен синхрон с Божиите намерения.
От Матей 27 ще ви прочета описание на последните мигове от живота на Господ (ст. 35): „И когато Го разпънаха…”. С това искам да ви покажа колко силно е противоречието между света и Божието царство. Ако светът разполагаше с величествено и мощно събитие, подобно на описаното в тези четири думи, щеше да го възпее с изключително, невъобразимо произведение на изкуството. А Бог не действа като хората и изразява тази епична тема в три прости думи: „И…го разпънаха”. Не се набляга на описанията и на драматизма, събитието не се използва, за да се изстискат възможно най-много емоциите на читателите.
„И когато Го разпънаха, разделиха си дрехите Му, като хвърлиха жребий. И седяха там да Го пазят. Поставиха над главата Му надпис с обвинението Му, който гласеше: „Този е Исус, Юдейският Цар”. Заедно с Него бяха разпънати двама разбойници, един отдясно и един отляво. А минаващите оттам Му се подиграваха, като клатеха глави и казваха: „Ти, Който разрушаваш храма и за три дни пак го съграждаш, спаси Себе Си. Ако си Божий Син, слез от кръста.” Също и главните свещеници с книжниците и старейшините Го подиграваха, като казваха: „Други е избавил, а пък Себе Си не може да избави! Той е Израелевият Цар! Нека слезе сега от кръста и ще повярваме в Него. Упова на Бога; нека Го избави сега, ако Му е угоден; понеже каза: Божий Син съм.” По същия начин Го ругаеха и разпънатите с Него разбойници.
От шестия час до деветия час тъмнина покриваше цялата земя. Около деветия час Исус
извика със силен глас: „Ели, Ели, лама савахтани?”, т. е. „Боже Мой, Боже Мой,
защо си Ме оставил?” Някои от стоящите там, като чуха, казаха: „Той вика Илия.”
Веднага един от тях се завтече, взе гъба, натопи я в оцет и като я надяна на
тръстикова пръчка, даде Му да пие. А другите казаха: „Остави! Да видим дали ще
дойде Илия да Го избави.” Исус, като извика пак със силен глас, издъхна. И,
ето, завесата на храма се раздра на две отгоре до долу, земята се разтресе,
скалите се разпукаха, гробовете се разтвориха и много тела на починали светии
бяха възкресени, които, като излязоха от гробовете след Неговото възкресение,
влязоха в святия град и се явиха на мнозина. А стотникът и онези, които заедно
с него пазеха Исус, като видяха земетресението и всичко, което стана, много се
уплашиха и казаха: „Наистина този беше Син на Бога.”
Ето темата ми тази вечер: разпъването на Исус; още по-точно: кръстът на разпънатия Месия. Бързам да кажа „кръстът на разпънатия Месия”, за да не помислите, че става въпрос за предмета, който хората залепят до кормилото на колата си или носят на верижка на врата си; за предмета, който украсява много църкви и домове. Не говоря за този кръст, а за кръста на разпънатия Помазаник. Павел написа: „бях решил да не зная между вас нищо друго, освен Исус Христос, и то Христос разпънат”. Мисля, че това решение е било мъдро и най-вероятно му е струвало скъпо, защото е бил евреин. Има нещо особено в еврейския ум - той иска да знае много неща заради себе си. Вероятно на Павел му е била нужна много дисциплина и изключително усилие на волята, за да не се интересува от нещата, които са били интересни, но странични. Умовете на много от тези, които сега ме слушат, са или бойно поле, или игрище за всякакви идеи и желания. Уверявам ви, че ако сте завършили училището на „Плейбой”, на спортните списания и на всички други неща, към които умът лесно се привързва, ще се привържете лесно и за духовни и религиозни неща, освен ако не изберете алтернативата. Това е защото най-силното желание на ума е да бъде зает с нещо. Ако знаехме колко е важно разпъването на Христос, щяхме да се подготвим и нямаше да позволим в умовете ни да се преплитат хиляди неща. Щяхме да оставим Бог да ни даде основополагащото за вярата и живота ни разбиране – разбирането за Христос, и то разпънат. Това е отговорът на приумиците и фантазиите, на които сме склонни.
Все по-ясно ми става, че вместо да признаем, че Бог да ни създава по образа си, повечето от нас сме го измислили по наш образ. Много хора си фантазират. Въпреки, че използваме името „Исус”, изглежда, че всеки от нас има собствена версия за Исус. Ако твоят Исус е различен от този, който бе разпънат на кръста, ти имаш Исус, който преследва собствените си интереси – Исус, когото си моделирал по собствения си образ. Тези фантазии са вдъхновени от многото портрети на Исус, които съвременното поколение може да си купи на плакати. Всеки от тези портрети е по-внушителен от изображенията, които хората са имали преди години. Тези Исусосвци са юначни, мъжествени, привлекателни, очарователни, но ви уверявам, че дори най-големият художествен талант и най-силното въображение не могат да предадат гледката на разпънатия Исус. Отчаяно и спешно се нуждаем да го опознаем точно какъвто е.
Подозирам, че страданието и смъртта му по-ясно от всичко друго го представят като отражение и образ на Бога. Ще трябва да се замислите над това, което казвам тази вечер. Не ви говоря празни приказки, а осмислени, важни, нарочно избрани думи. Преди да продължа, ще ви кажа, че според мен нищо не е било по-активно пренебрегвано в ума на християните от кръста на Христос Исус. Мисля, че сме пострадали ужасно много от избягването на темата за кръста. Защото самият кръст е безмилостен и безкомпромисен. Той е божия критерий, с който всичко се съобразява и с който всичко се измерва. И ако той отсъства, ако е бил пренебрегнат, ако е бил заместен с нещо друго, може да го наричаме „кръст”, но няма да е кръста на разпънатия Христос и всичко ще се изроди. Вярвам, че точно това е състоянието на съвременното християнство. Ние сме раздорници, страхливи, амбициозни, завистливи – затова тялото на Христос се дели. А причината да сме такива е това, че не сме разбрали Бога такъв, какъвто е. Много от нас ще бъдат шокирани когато видят какво има в сърцата им, докато говорят екзалтирано и емоционално и споменават името на Исус. Дали почитаме разпънатия и възкръснал Христос или просто пеем песен на един размит образ, който сами сме направили, за да служи на егоизма ни? Твърде често в това, което наричаме поклонение, почитаме Исус, който е обикновен и близък, като едно от приятелчетата ни. Той ни познава и ние го познаваме и всичко е супер. Той е този, който дава здраве вместо болести, преуспяване вместо бедност и се грижи за всяка физическа нужда, за да преуспяваме. Лъжливите образи, които ни водят до лъжливи постъпки, могат да бъдат поправени само когато опознаем Бога такъв, какъвто е. А той е представил себе си най-точно, вярвам, в страданието и смъртта на Исус.
Можете ли да си представите стотника и придружаващите го в подножието на кръста? Този стотник е професионален войник, нает, за да разпъва хората на кръстове; умът му е болен, безчувствен и плътски. Той е римлянин. Видял е Цезар обожествен, радвал се е на всички възможни грехове на народа си като на ценности. Защо този човек да уважава дори мъничко жалкия окървавен евреин, увиснал на кръста?
Поколение след поколение, разбирането ни за разпятието стана все по-сантиментално. Може би трябва да го поправим. Днес извадихме това описание от един библейски речник: „Кръстът единодушно е бил смятан за най-ужасната смърт. Римляните смятали самото унижение от разпъването на кръст за важна част от наказанието. Ако на него е бил подложен свободен гражданин, то той трябва да е бил виновен за някое от най-ужасните престъпления. Сваляли всички дрехи на осъдения и настъпвал най-лошият момент – слагали го да легне на кръста, разпъвали ръцете му на дъската и в средата на дланите му забивали големи железни гвоздеи. След това заковавали краката за дървото, поотделно или един върху друг. Не знаем дали осъденият е бил и завързван за кръста, но, за да не се откачи тялото, висящо само на четири рани, в средата на кръста е имало издатина, която частично да го поддържа. Бавно повдигали прокълнатото дърво и забивали края му в земята. Краката на осъдения били малко над земята и той бил достъпен за всеки, който искал да го удари. Изглежда, че смъртта на кръста съдържа в себе си всички ужасни елементи: виене на свят, спазми, жажда, глад, безсъние, треска от раните, публичен срам, дълго мъчение и очакване на смъртта, гангрена на раните – силни страдания, но не достатъчно, за да припаднеш и така да намериш облекчение. Неестествената поза е правела всяко движение болезнено. Разкъсаните вени и сухожилия болели непрекъснато. Артериите, особено тези на главата и стомаха, се подували от кръв. Докато различните болки се усилвали, особено нетърпима била горящата жажда. На такава смърт е осъден Христос.”
Само преди няколко дни посетихме католически параклис, гробница. Може би най-внушителната гледка за човешките представи. Имаше украса, фонтани, страхотна архитектура. Местата, на които бяха изложени кръстове, бяха заобиколени със стъкло. Нямаше нужда даже да слизаш от колата си – за да видиш всичко, стигаше да караш по пътя, построен специално за посетителите. Но тази красота въобще не ми беше полезна от духовна гледна точка. Не ми подейства, защото експонатите бяха като захарин, захаросани, стерилни, безкръвни, чисти, гладки. Беше сантиментално, вместо да е ужасяващо. Затова предпочитам да не гледам изображения – сантименталните и несръчни усилия на хората водят до изкривяване на знанието ни за Бога.
Този римски стотник, който нямаше нищо духовно в характера си , като видя, заедно с придружаващите го, страданието на Христос, извика: „Наистина това е Божият Син!” Хиляди хора седят по пейките в църквите още не са стигнали до този вик и до това откровение. Тези хора пеят химни, цитират Писанията, четат катехизиси, но не им е било открито кой е този, който виси на кръста, заприличал на окървавено парче месо.
Има нещо в страданието, което открива истината. Зная, че не бива да споменавам тази лоша дума, затова ме извинете. Думата „страдание” е пренебрегвана колкото думата „кръст”, и то по същата причина. Нашето поколение, нашето общество не търпят болка. Мислим, че страданието е извратена тема и всеки, който иска да говори за страданието, трябва да е, ако не мазохист, то поне леко психологически склонен към мазохизъм. Въпреки това усещам, че най-важното послание на кръста е страданието и то разкрива истината по-добре от всичко друго на света. То стига до най-тъмните и най-дълбоки истини. „Наистина това беше Божия Син!” Съвременните Исусовци са глупави, сантиментални и егоисти и напълно противоречат на Христос, който пострада и умря. Бог трябва да поправи образа, който имаме за него, а това означава, че ще поправи образа и представата, който имаме за себе си. Убеден съм, че това ще стане само чрез кръста на Христос Исус. Ти бил ли си там?
Исус пострада и ни откри истината, което ни освободи. “Ще познаете истината и тя ще ви направи свободни.” Окаяното състояние на живота на мнозина християни и ужасното състояние на църквата; очарованието на света и неговото силно влияние върху Божите хора свидетелстват, че упорито сме избягвали кръста на Исус. Тази вечер правя крайни изказвания за духовното състояние на църквите, защото зная, че думите ми са верни, въпреки малкото изключения. Павел написа: „Хваля се само с кръста на Христос Исус, чрез който светът е разпънат за мен и аз за света.“ Заради отсъствието на кръста от опитността на Божиите хора се случиха всички тези неща: отразяваме модата и стила на света; рекламният дух на света навлезе в християнската култура; приехме прическите и тенденциите на света; рок музиката е на света, но ние я взехме, заедно с усилвателите… бих могъл да продължа да изреждам. Само кръстът е способен да разпъне света за нас и нас за света. Светът е навлязъл сред нас, защото пренебрегнахме и не пожелахме да разберем кръста. Нищо по-малко от кръста не може да ни отдели от свят, който съблазнява силно, враждува с Бога и лежи в Лукавия.
Колко от вас ми вярват? Не просто да се съгласите, а да повярвате така, че сърцето ви да трепва и да настръхвате всеки път, когато докоснете нещо принадлежащо на света. Да повярвате така, че да намразите света така, както Бог го мрази и смята за мерзостен. Не говоря само за най-грозните пороци на света, но и за нещата, които също са от света, но които светът аплодира като добри. Писанието казва, че това, което хората уважават, е мерзост в Божиите очи (Лука 16:15). Отнасяте ли се със света така, както подобава с една система, която е осъдена от Бога? Забелязвате ли, че във всички аспекти на културата му дори най-благородните неща идват от ада и са управлявани от княза на тъмнината? Мразите ли света толкова, че да нямате търпение да се измъкнете оттук? Би трябвало да усещате, че сте тук против волята си и да чакате Бог да ви извика при себе си. Виждате ли се като пътници, чужденци; изповядвате ли, че сте такива? Търсите ли града, който не е построен от човешки ръце? Искреният отговор на всеки от тези въпроси е „не”.
Уморен съм, защото пътувах отвъд океана и сега продължавам да пътувам. Посетих домовете на много християни и църковни служители и научих, че те не взимат важните си решения на основата на Благата вест, а на основата на стойностите на света. Вие, родители, на основата на какво решихте, че след гимназията децата ви ще идат да учат в университет? На каква основа избрахте професията си, работното си място? Може да сте говорили за Божията воля, но колко от тези решения са направени според ценностите на света – удобство, сигурност? Светът става все по-добър в прелъстяването, затова днес, повече от всяко друго време, ако говорим за Бога, трябва да говорим за Исус. И ако говорим за Исус, трябва да говорим за Исус разпънат и възкръснал. Кръстът ще определи кое ще се нарича „християнско”. Защо толкова много християни са се втренчили в нивото на спасението и не са напреднали отвъд първоначалните принципи? Защо за кръста се говори само като за мястото, на което се е проляла кръвта, за да бъдем освободени от греха и вината? Изключително рядко се чува нещо повече от това, че не заслужаваме да бъдем прославени от Бога и че Христос със смъртта си ни спасява от това падение.
Кръстът има и друго измерение: тези, които са го приели като собствената си смърт, той въвежда в царството на слава, което наричаме възкресение. Защо има такова болезнено несъответствие между това, което казваме, и истинското състояние на живота ни? Защо сме така безсилни да влияем на света? Смятам, че всеки от нас трябва да се смири и да се чувства унижен докато чете за живота на първата църква от „Деяния на апостолите”. В сравнение с нея, най-успешното християнство, което познаваме – най-харизматичното, най-заслужаващото похвала – е анемично и недостойно. Как е възможно тези груби човеци, тези рибари, които нямаха никое от нашите удобства и привилегии, да преобърнат градовете и да разтърсят земята? Защо ние нямаме същото влияние в нашето поколение? Според мен отговорът е: пропуснали сме кръста и, заедно с него, силата на възкресението. Отдавна заобикаляме дори темата за кръста, още по-малко говорим за това да се съразпънем с Христос, защото нито понасяме, нито съчувстваме на страданието.
Ушите ни са се напълнили, очите ни участват в непрекъсната оргия; това, което възприемаме чрез сетивата си, ни владее. Боли ни ако трябва да се лишим от нещо телесно. Тази вечер, ако някой влезе в залата, мнозина автоматично се обръщат, за да видят кой е. Обезателно трябва да видите, да чуете; трябва да се наруши тишината, умът трябва да е зает с нещо; пръстите на ръцете ви трябва да са заети с нещо.
Всеки акт на отричане от себе си е страдание. Но никой не ни е насърчил към това. Неспособни сме и не желаем да мислим и да говорим за болката. Разглезихме и развалихме децата си, в браковете си направихме компромис с истината, много от служителите ни умряха, а в църквите настъпи дух на независимост и бунт. Всичко това защото не можем да търпим болка. Ние, родителите, които вместо да наказваме децата си, ги глезим – любов ли проявяваме или търсим да задоволим страстите си? Ние, пасторите, които прибягваме до това да угодничим на хората, вместо да им казваме истината с любов, защо сме така снизходителни? Ние, светиите, които виждаме недостатъците си един на друг, виждаме нещата, които трябва да бъдат поправени, защо мълчим?
В нашето поколение, къде е Павел, който ще се противопостави на Петър? Днес има хора, които правят компромис с Благата вест, като с една група се държат по един начин, а с друга – по друг, както постъпи Петър. Павел написа, че заради чистотата на Евангелието не е можел да търпи това да продължава. Затова се противопостави на Петър пред останалите хора, а Петър беше един от стълбовете на църквата. Наричам това ЛЮБОВ. Но този вид проява на любов е болезнен и смиряващ. Лесно е да бъдем погрешно разбрани, затова предпочитаме да си мълчим. Затова и светът вилнее сред нас и ставаме все по-плътски и по-похотливи – не се поправяме и не се изобличаваме един друг.
Ако избягваш болката, това ще ти струва скъпо. Кръстът е център на вярата ни, защото ни кани да споделим страданията на Исус.
С две думи: нашето християнство постепенно се изражда в култура на средната класа, в параван, който прави реалността да изглежда красива, в глупав клуб за хваление. Проповядваме, че богатството означава набожност. Тази удобна „набожност” оставя истинските стремежи на сърцата ни неразобличени и необезпокоени, защото избягваме кръста на Помазаника Исус. Наивен ли съм да мисля, че би трябвало да изглеждаме различно, да говорим различно, да се държим различно? Че трябва да разпръскваме уханието на Христос, ухание, което за някои да е миризма на смърт, а за други – ухание на живот? Фактът, че светът така лесно ни търпи, фактът, че почти не ни упрекват и преследват, е срамно свидетелство за това, че по нищо не се различаваме от света. Свидетелство за това, че, въпреки това, което говорим, животът ни е същия като на атеистите. Вместо това трябва да сме граждани на друго Царство, граждани на небето, но освен кръста, друг начин да стигнем до там няма.
Изгубили сме дори способността си различаваме святото и скверното. Бог ни е призовал да бъдем избрано поколение, царско свещенство, свята нация, особен, различен народ, който да хвали и прославя този, който ни е извел от тъмнината към чудната си светлина, а ние се провалихме. Много искам да цитирам един богослов, който преди години пророкува, че ако Божият народ не стане радикално свят, светът ще стане радикално нечестив. Смятам, че Бог може да обвини единствено църквата за сегашното състояние на света. Нещата, които ни карат да цъкаме с език, да сочим с пръст и да вирим нос с презрение, са същите неща, които самите ние вършим. Ние не сме показали стандарт и друг начин на живот, към които да се обърне загиващият свят. Светът не знае, че има святи неща, защото ние се въргаляме в земни, мръсни, езически неща. Единствената алтернатива на земните, плътски и демонични неща са небесните неща. А друг начин да достигнем небесните неща няма, освен чрез кръста на Помазаника Исус.
Заради религиозната лъжа, която царува в църковните събрания, ние несъзнателно все по-дълбоко и по-дълбоко се предаваме на духа на манипулация. Манипулираме се един друг, за да произведем някакво подобие на живот на фона на конфликтите, непризнатите грехове, яда и неспособността си да прощаваме. Всички тези проблеми доказват, че сме пренебрегнали кръста. Какво ще правиш с едно събрание от плътски хора с мъртви души? Ако искаш да имаш „успешна служба”, трябва да прибегнеш до манипулации. А манипулацията е противоположна на вярата. Скандално и срамно е, че много от службите ни, особено в петдесятните църкви, приличат повече на училищни мачове по американски футбол – те са опит да се насърчи и напомпа плътта, маскирана като дух. Това се случва, защото избягваме кръста. Хората държат на яда, горчивината си, на неизповяданите си грехове. И понеже зад амвона стоят страхливци, а никой не иска да го тревожат и да го изместят от удобното му местенце, покриваме всичката тази мръсотия с тънка политура и се опитваме да напомпаме някакво успешно религиозно преживяване, което да накара лицата ни да почервенеят и да ни развълнува за цял час в неделя.
Не сте ли чели последния стих от трета глава на Ефесяни? „На [Бог] да бъде славата в църквата”. Това е отвратителен скандал – от всички институции на земята, църквата е най-мъртвата. Религията ни се превръща в спектакъл, монотонен и предвидим спектакъл, вместо да е живото и животворящо общение на светиите. Няма нищо по-лесно предвидимо от това, което се случва в църквата в неделя. За да не признаем в какво състояние на духовен провал сме, отказваме да чакаме Бога в тишина. Заглушаваме я с усилвателите си и с постоянната си дейност. Има причина да ни е толкова неудобно в тишината. Събранието и духовенството безгласно са се разбрали шоуто да продължава, а плътта и грехът да изобилстват неограничени и необезпокоявани в живота и на двете страни. Досадни и страхливи хора твърдят, че защитават вярата, а всъщност й се противопоставят. Те нямат „вярата, веднъж предадена на светиите”.Тези, които смятат себе си за най-смелите защитници на вярата, воюват срещу нея и я задушават.
Затова в евангелските църкви най-често намираме „библицизъм без проповядване, което да носи свобода” (цитирах друг автор). Слушаме доктринално правилни проповеди, които не носят свобода и не изобличават никого. В петдесятните църкви сълзливата носталгия по славните дни остави хората в солено блато, отдавна отделено от Реката на живота. В това блато се проповядва за Святия Дух, но животът с Духа и в Духа отдавна е изоставен.
Отново и отново с тъга се убеждавам, че няма по-мъртва църква от тази, която някога е познавала Святия Дух. Състоянието на петдесятните църкви по света е просто невероятно. Те са весели и повърхностни. Спонтанността на Духа е заместена от литургия от песни, многозначителни, тежки паузи, пасторски пророчества, които са толкова празни, че хората ги забравят с бързината, с която са били изречени.
Не сте ли го забелязали? Службите са се превърнали в зрелище. Винаги пеем един и същи брой песни. След това, по някакво негласно споразумение, идва момент тишина, за да излезе някой отпред. Този човек говори на език, тълкува или дава пророчество, което е толкова общо, че никой не би си помислил, че Бог ще се потруди да го изрече (и най-вероятно Бог не го е изрекъл). Казаното, естествено, се приема като празни думи, защото трябва да продължим с работата си без да се изобличаваме.
Скъпи деца, има Бог, който е много наскърбен. Ако казаното от пророка е свято слово, трябва да го приемем и да отвърнем по подходящия начин. Равнодушието ни обаче показва истинското ни отношение към нещата, за които твърдим, че са „от Духа”.
Навсякъде хората се опитват да ти промият мозъка и да те убедят, че гледаш новите дрехи на царя. А царят е жалък и гол. Знаете ли тази приказка? Двама „шивачи”, измамници, дошли в града и казали на царя, че ще му изпредат прекрасна, невиждана дреха от златна нишка. Когато човекът дошъл да го облекат, не видял нищо, но чул възторжените въздишки и комплименти на шивачите и на помощниците им. Помислил си: „Предполагам, че нещо не е наред с мен. Сигурно е красива, но не я виждам.” Колко пъти си седял унил в някое събрание и си си мислил: „Явно нещо не е наред с мен”, а всъщност нещо в теб е било правилно, но си го смазал и преглътнал. Ако си го направил, това е било във вреда на духа ти и е притъпило способността ти да правиш разлика между добро и зло.
Колко от съвременната религия е като новите дрехи на царя? Всички възклицават, въздишат, викат „амин”, „алелуя” и пеят, докато си кажеш: „Бре! Явно нещо не е наред с мен! По-добре да се включва в това.” И се включваш – чрез плътта си. Най-жалкото е, че царят е гол.
Докато не стигнем до голотата на кръста, няма да получим мантията на Христовата праведност. Във времето, когато църквата трябва да се приготвя за да стане известна като подслон от злото на света, остров на здрав разум и истина сред извратен свят, самата тя става малодушна и суеверна. Тя произвежда някакъв нов вид свръх-изпълнителни директори, хитри рекламни агенти, компютърни центрове и сгради за милиони долари, които получиха дори възхищението на света, но нямат какво да кажат на света. Израснах по време на Голямата депресия и се удивявам на това, което произвежда съвременното поколение – хитрите религиозни мениджъри, промоутърите, с които светът би се гордял и които строят малките си царства за милиони на гърба на хилядите, които седят по пейките им и гледат новите дрехи на царя. Милиони хора бродят в пустинята на религиозната депресия и загуба, изповядвайки като доктрини неща, които никога не са преживяли, а законничеството процъфтява в името на благодатта.
Върнах се от пътуването си отвъд океана с призив в сърцето си. Призивът е Благата
вест, вечната Блага вест на Исус Христос да бъде провъзгласявана не приоритетно
на света, а първо на църквата. Удивително малко християни я знаят, разбират или
живеят. Удивително е колко малко животи са променени от нея. Твърде много от
тези, които наричат себе си „християни, живеещи според Новия завет”, всъщност
живеят според Стария завет. Те са роби, живеят по закон и смятат, че с делата
си могат да купят нещо, което да ги изкупи. Нали не мислите, че само евреите
знаят Закона! Закон е всяко човешко усилие да се спечели поне малко религиозно
задоволство и приемане от страна на Бога. Бог даде единствения си Син, пълен с
благодат, а колко от нас още не са я вкусили! Законничеството изобилства в пустинята
на духовно безсилие, където милиони изповядват учения, които никога не са
преживявали.
Ще трябва да ме извините за това, че съм прост вярваш и наивен човек, но смятам думите за много важни. Така мислех дори като атеист. Колко повече е нормално да внимавам в думите си сега, когато съм вярващ. Ако не говорим истината, по-добре да си мълчим. Всяка празна дума, всяко безсмислено и лесно послание ще ни струва скъпо в духа и в живота ни, защото Божият Дух е преди всичко Дух на истината.
Предполагам, че днес, във времето на благодатта, има повече хора, вързани от закона, от всички поколения на Израил, които чакаха Новия завет. Само кръстът на Помазаника разграничава вярата от неверието и от суеверието. Кръстът е мерилото от небето. Желае ли всеки от нас да донесе при кръста мечтите и личните си фантазии? Ще донесем ли целия си живот, за да го поправи Бог? Казвам ти: ако кръстът не е стандарта и плана, според който строиш целият си живот, как можеш да си уверен, че строежът е правилен и е в Христос?
Не сме ли като хората от древността, които искаха цар, който да слезе от кръста, за да му повярват? Предпочитаме това пред изискването да се качим на кръста заедно с Царя. Какъв е духът в нас и с кого бихме се съгласили ако стояхме пред кръста преди 2000 години? Хората извикаха: „Слез от кръста и ще ти повярваме, и ще ни станеш цар”. Не защото бяха евреи, а защото слабите им сърца не можеха да понесат цар, набит на кръст. Нямаха и желание да се присъединят към страданието му на кръста. Колко от нас, говорещите за кръста, всъщност желаят Исус да слезе от кръста?
Мислим, че преуспяването ни е мярка за духовността ни. Освен това не искаме да се замислим над „святата и неприкосновена” теория за грабването преди голямата скръб. Ако го направим, ще открием, че тя е на не повече от век и че не е вярна, а това означава, че сме неподготвени за предстоящите събития и трудности – мекушави, разглезени и необучени сме. Все още искаме цар, който да слезе от кръста! Завесата от лъжи и фантазии, която ни държи отделени от Божията слава и от царството му няма да бъде раздрана, докато не предадем духа си в ръцете на Бога и не извикаме със силен глас.
Случвало ли ти се е някога да предадеш духа си? Глава 15 от евангелието на Марк описва същото събитие с малко по-различно ударение: „И Исус, като извика със силен глас, издъхна (предаде духа си) (ст. 37). Завесата на храма се раздра на две, отгоре до долу. А стотникът, който стоеше срещу него, като видя, че така извика и издъхна, рече: „Наистина този човек беше Божия Син.”
Чувствам, че последното разкриване на тайната за Бога, дошъл в плът, която Исус показа в собственото си тяло, ще бъдем ние в края на света. Десетките хиляди стикери, съживления, конференции, кампании и други лесни евангелизационни събития не спасиха света. Бог ни пази и приготвя да бъдем Тялото, приковано на кръста и страдащо с най-силното страдание, за да открие най-пълно и окончателно истината за Бога, дошъл в плът. И вместо невярващия римлянин, предстои невярващите евреи и тези, които споделят духа им и начина им на живот, като ни видят да страдаме, да извикат: „Наистина това е Божия Син”.
Нищо не разкрива същността на нещата както страданието. Целият човешки род, който обожестви човека и става все по-агресивен и чувствен, очаква да бъде разкрита тайната за Бога, който обитава в човеците. Тогава хората ще трябва да ни разпъват по същите причини, поради които разпънаха Христос. Най-вероятно отново пълната истина ще се разкрие чрез най-силното страдание и ще предизвика единствения вик, който спасява: „Наистина това е Божия Син!” Питаш ме: „Какво имаш предвид, Арт?” Имам предвид, че хората ще поискат да ни разпъват по същите причини, по които разпънаха Христос.
Мисля, че мога да го обясня така: един автор написа, че Исус пострада и умря не по стечение на обстоятелствата, нито единствено за да изпълни Бащиния си план за изкупление, а си навлече смърт заради характера, живота и посланието си. В такъв случай какво ли ще си навлечем ние ако приемем неговия характер, движим се в неговия живот и провъзгласяваме неговото учение? Чудя се дали Бог не приготвя Тяло за погребение, но в същото време Тяло, което, в решителния момент на силно страдание, ще успее да предаде духа си. „Когато видя това…” Можеш ли да издъхнеш, да предадеш духа си… сега?
В нашата малка общност в Минесота са идвали хора горещо вярващи в ученичеството, посвещението и покорството. Но когато се наложи тези неща да се прилагат в живота, са се чували крясъци, ставали са скандали и провали. Разбрахме, че когато трябва да се покоряват един на друг, да отстъпят, да се предадат, Божиите хора са потресаващо духовно независими, своенравни и бунтовни. Когато Исус предаде духа си, страдайки възможно най-силно в името на истината, човекът, от когото не бихме очаквали да усети или види нещо духовно, извика спасителните думи: „Наистина този човек беше Божия Син!”.
С цялото си сърце вярвам, че Бог отново набелязва и приготвя такъв човек за края на тази епоха. Той няма да е като тези, които са свикнали с традиционните музикални и молитвени встъпления и които обичат вълнуващите религиозни преживявания и приповдигнатото настроение на път за дома. Този човек ще попадне в странна ситуация, например като тазвечершната – ще стане свидетел на глупостта на една почти празна зала; на събрание без встъпления и песни. Ще чуе необикновени думи, които в моя случай чета направо от листа. Няма да има позьорство и издигане на определени личности и човекът ще разбере, че Бог говори нещо сериозно и жизненоважно, което за огромна жалост е останало скрито от цялото ни поколение. Духът, който изисква преуспяване, „благословения” и провъзгласява грабването преди голямата скръб, няма да оцени посланието за страданието и за кръста.
Знаем, че духът на Антихрист вече е в света и че „анти” означава не само „срещу”, но и някой, който се старае прилича на Христос, но не е Христос. Ще ни шокира ако осъзнаем до каква степен ние самите действаме от този дух, щом нашият Помазаник не е Помазаникът, който пострада, умря и възкръсна, не само като учение, а и като познание и наш собствен опит.
Когато говорим за страдание, говорим за смърт. Да страдаш е да умираш, а ние не сме били подготвени от църквите си, още по-малко – от света, да страдаме. Пътят на кръста е път, по който вървиш, изоставил всичко. Над земята се възцари тъмнина докато Исус висеше, пронизан. Колко от нас желаят да попаднат в непрогледната тъмнина и в нищото? Да се стъмни така, че дори малките ни просветления, малкото, което сме мислили, че разбираме, ученията, в които сме толкова уверени, да изчезнат в нищото.
Има една завеса, която трябва да бъде разкъсана… може би този път – не отгоре до долу, а от долу догоре – докато ние предаваме духа си със силен вик. Така тези, които ни виждат, ще извикат: „Наистина този човек е Божи син!” Тъмнината, която покри Исус на кръста, трябва да покрие и теб. Тя е отрицание на всичко в живота ти, дори на нещата, които мислиш, че си разбирал за самия кръст.
Кръстът е най-нерелигиозния символ, който можете да си представите. Разпъването на Исус, това жалко събитие, което думите не могат да обхванат и обяснят, завършването в голота на живот, започнал в голота, е пълно отрицание на всяка традиционна мъдрост и на всяко религиозно поклонение, измислено от хората. Няма начин да го разберем с човешките си размишления и бесовската си мъдрост. И това, че мислим, че сме го разбрали така, се опровергава от начина ни на живот. Можеш да разбереш кръста само в тъмнината и чрез покаянието, защото той е извратен, грозен, отблъскващ. И по тази причина единствено перверзните, грозните и отблъскващите хора лесно стигат до кръста.
Да видим Христос какъвто е означава да видим себе си каквито сме. И ако имаме изкривено понятие за него, имаме изкривено и високомерно понятие за себе си. Когато пророкът Исая видя Господ издигнат нависоко, извика: „Горко ми, защото загинах; тъй като съм човек с нечисти устни и живея между хора с нечисти устни”. Тогава какво ще кажем ние, които не сме Божии пророци? Трябва да поправим зрението си и „видението” си. Трябва да оценим живота си според Божия критерий, а именно – кръста на Христос Исус. Не да подхождаме академично, с мъртва религия или повърхностно, а да дойдем на кръста с готовност да изоставим всичко в живота си, влизайки в тъмнината. Трябва да разкъсаме всяка завеса, която ни разделя от вътрешното светилище, което ви описах тази вечер. Трябва да сме готови да предадем духа си със силен вик.
За римляните кръстът е извратен, омразен, неестетичен, напълно неподходящ за един бог; кръстът е скандал. Ти помири ли се с този скандал? Готов ли си да бъдеш отхвърлен и убит поради връзката си с кръста? Само извратен и мразен човек може да приеме скандала на кръста. Колко от нас тайно вярват, че правят услуга на Бога? ДРУГИТЕ са имали нужда да бъдат спасени от греха си и, въпреки, че технически признаваме, че евангелието е истина, дълбоко в сърцето си вярваме, че Бог е видял в нас някаква добродетел, нужна му за Царството, заради която отношенията ни с него са специални и различни от отношенията му с ДРУГИТЕ хора. Всъщност кръстът е единствената основа за взаимоотношения с Бога – за тези, които приемат скандалността му.
Един автор пише: „Кръстът е ирационалния фактор в Божието откровение, а ние твърде сме привикнали към него.” Направили сме от него теория за спасението, но тя не е кръста. Направихме го сантиментален, изкривихме го и извадихме жилото му; отрекохме смъртта и страданието, свързани с него. Трябва да си го припомним като събитие и да се случи и в нашия живот; да стане най-важното събитие на вярата и живота ни. Всичко трябва да помръкне; светлият ден на религиозните ни разбирания да се превърне в нощ.
Завесата се разкъса, скалите се разчупиха, гробовете се отвориха и мъртвите влязоха в Святия град. Това трябва да се повтори. Единствения начин да се повтори е да се съединим с Христос в страданието и смъртта му.
Ето, казах каквото Бог ми беше дал.
14-те ми години като вярващ и 11-те години като служител ме научиха, че няма по-трудно послание за доставяне от това за кръста. Да стовариш върху съвестта на Божиите светии славата този кръст е най-трудното. Свикнали сме с него и го използваме само за да обясним теорията си за спасението. Отговорили сме на множество призиви за покаяние, явявали сме се пред амвона отново и отново, полагайки живота си за Христос отново и отново, но сме останали живи. Завесата на егоизма, суетата и гордостта още не е разкъсана. Скалите в сърцата ни още не са се разпукали. Оставаме си мъртви в гробниците си.
Малко от нас са се добрали до Святия град, още по-малко до светилището и пресвятото място. Затова сега ви каня на кръста. Трябва да ви се случи. Колко от вас ще дойдат, знаейки, че така ще се отворите за страданието, което Бог, в мъдростта си, е решил да ви нанесе? Колко от нас ще изберат да вървят по пътя на кръста? Ако не вървим по Пътя, няма да разберем Истината. Ако не обичаме Истината, няма да вкусим Живота. Започва се с пътя и се стига до живота.
Има само един начин да получиш Живота – напълно да се отречеш от живота си и да предадеш духа си. Ако славата на Бога ще се прояви на земята, това ще стане само в живота на тези, които са го последвали в смъртта и погребението и са били възкресени и направени нови създания. Колко от вас са били потопени и леко намокрени, но не и погребани? Защото Бог ще погребе само тези, които са умряли. Искаш ли светлината да изгасне? Искаш ли да минеш през тъмните часове? Искаш ли да бъдеш упрекван и посрамен? Желаеш ли да приключиш със себе си и да предадеш духа си, да издъхнеш? В тези неща се състоят кръстът и истинското християнство.
Нека да наведем глави пред него. Святи Боже, Боже, който тъжиш, виждайки всичко каквото е, ти трепериш и стенеш, гледайки какво се случва в неделя сутрин, неделя вечер, сряда вечер по цялата земя. Ти виждаш преструвките, повърхностното отношение, актьорството. Ти видя, че искаме само малка занимавка в неделя, която да не застраши и да не попречи на истинските ни интереси. Ти видя, че направихме компромис със света, който те мрази. Ти видя колко твоите хора мразят кръста и как в сърцата си викат: „Слез от кръста и ще повярваме, и ще те направим цар!”. Ако ти си предвидил тази среща и си чул от мен това, което искаше да кажа, моля те да се изправиш и с прободени ръце да приемеш тези, които идват да те срещнат на мястото на смъртта. Моля те да станат едно с теб и да получат твоя нов живот.
Превод: Лора Добрева
Аудио от: http://artkatzministries.org/and-they-crucified-him/
Текст: http://www.unveiling.org/Articles/crucifiedhim.html