За първи път изложих учението за опазване на светиите през учебната 1954/55 година, когато преподавах в свободния баптистки библейски колеж. През 1959 година преработих и отново издадох тази книга. Сегашният текст съдържа поправен вариант на глава 13, към която са прибавени много нови материали. Книгата беше подготвена специално за нашето служение в Украйна и Русия и бе предвидено издаването й на руски език.
Наименованието на тази глава се превежда от английски буквално като: „Учение за устояването.“ Същото понятие използват и калвинисти, и арминианци, когато става въпрос за това дали е възможно един християнин да спре да вярва и да изгуби спасението си. Да устоиш, това означава да не преставаш, да издържиш, да изтърпиш, тоест, да останеш вярващ независимо от всичко.
Въпросът е: Може ли човек, изпитал спасителната Божия благодат, да изгуби спасението си? Възнамерявам да докажа, че вече спасен човек може да извърши отстъпничество и отново да стане изгубен и проклет от Бога.
За да можем добре да обосновем мнението си, е необходимо да разберем по какви причини нашите опоненти твърдят обратното. Длъжни сме да бъдем честни и безпристрастни към тези, чиито възгледи не съвпадат с нашите.
Между защитниците на принципа: „спасен веднъж – спасен завинаги“ има привърженици на два основни подхода. Първият, който е и по-стар, предполага, че хората, които наистина са спасени, ще пребъдват във вярата и спасението. Това е убеждението, към което се придържат традиционните калвинисти.
Вторият подход утвърждава, че ако човек е получил спасение, както и да съгрешава след това, нищо не може да го върне към предишното му положение на погинал. Даже и да се отрече от вярата и да започне да живее в невъобразим грях, той все едно няма да престане да бъде Божие дете. И въпреки че защитниците на този възглед предупреждават спасените, че не трябва да се живее по този начин, те все пак допускат, че това е възможно и изобщо няма да повлияе на оправданието на тези хора пред Бога. Голяма част от тези, които споделят този подход, едва ли се придържат към другите положения на калвинизма. Този възглед ще наричам популистки, тъй като го поддържат не учените, а по-скоро известни проповедници.
За по-голяма яснота е необходимо да отбележим, че има и хора, които приемат това разбиране на калвинизма, но не допускат, че спасеният човек може да изпадне в грях и да живее в какъвто си иска тежък грях; те смятат, че живеещите по този начин никога не са били спасени.
І. Традиционно калвинистко разбиране на принципа: „веднъж спасен – спасен завинаги.“
Тук е нужно да направим кратко изложение, отнасящо се до традиционния калвинизъм, който е наречен също и „класически калвинизъм.“ Това учение има 5 основни положения: 1) абсолютната греховност; 2) безусловното избиране на тези, които ще се спасят, основано на непознаваемата Божия воля; 3) ограничеността на заместителната жертва; 4) неустоимата благодат; 5) опазване в святост на всеки, който е спасен.
Греховността се състои в това, че всяка човешка личност е проникната от греха. Според калвинисткото учение, човек дотолкова е подвластен на греха, че може да повярва само ако Бог му даде нов живот.
Основното положение в калвинизма е учението за избирането. То учи, че Бог по причини, известни само на Него, от вечността е избрал едни за спасение, а други не е избрал. И Бог сам ще се погрижи избраникът Му да повярва в Христос и да бъде спасен.
Сред защитниците на безусловното избиране има и такива, които считат, че Христос е умрял за всички, но традиционното учение гласи, че Христос е умрял само за избраните. Това се нарича „ограничена заместителна жертва“.
Когато калвинистите говорят за непреодолимата благодат (някои предпочитат да я наричат „действена благодат“), те разбират, че всички, които Бог води към спасителна вяра, неизбежно ще повярват и ще бъдат спасени. От гледна точка на калвинизма, действеното призоваване (или непреодолимата благодат) на Бога всъщност е новорождението.
В калвинизма новорождението предхожда вярата. Отначало човек бива съживен и после получава вяра и спасение. В арминианството първо придобива вяра, а после оправдание и новорождение.
Според калвинизма грешникът не може да вярва, ако още не е новороден. Когато калвинистите наричат вярата дар, те разбират, че ако човек има спасителна вяра, то тя е следствие изцяло на Божието дело. Всичко зависи от Бога.
Става ясно, че от тези четири схващания на калвинизма следва петото: вечното съхранение на спасението, за тези, които са спасени.
ІІ. Обосноваване на калвинисткото учение за опазване на светиите.
Главната опора на традиционното калвинистко разбиране на принципа: „веднъж спасен – спасен завинаги“ е калвинистката трактовка на суверенната Божия власт. Люис Спери Чейфър пише: „Ако само една от избраните от Бога за спасение и слава души не е успяла да достигне до тях, то това ще бъде нарушение на същността на Божието управление. Ако е възможно Бог да претърпи неуспех в едно не толкова голямо дело, значи, че може да се случи същото и във всичко останало. Тогава Бог вече няма да бъде Бог, а светът ще бъде постигнат от участ, за която Той няма никаква представа.“
Калвинисткото учение за безусловното избиране произтича логически от калвинистката трактовка за Божия промисъл. А от безусловното избиране произтича опазването на спасението независимо от всичко. Както обяснява Дж. Басуел, ако Бог поради неизвестни за нас причини е избрал хора за спасение и е намислил заместителната жертва, която да осигури спасението им, от това неизбежно следва, че избраните за вечно спасение ще бъдат завинаги спасени. С други думи, да отричаш учението за опазването на светиите, означава да отричаш ръководещата Божия благодат при безусловното предварително избиране (предопределение).
Милард Дж. Ериксон отбелязва по този повод: „Ако Бог вече веднъж е избрал от цялото паднало човечество тези, които трябва да получат вечен живот, а избраните обезателно трябва да получат вечен живот, то значи спасението им е неизменно. Ако е възможно при някакви обстоятелства те да загубят спасението си, то божественото им предварително избиране за вечен живот ще се окаже недействително. По такъв начин учението за предизбирането така, както го разбират калвинистите, изисква опазването, съхранението на светиите.
Всички те – Чейфър, Басуел и Ериксон – са калвинисти. Те се позовават на връзката между безусловното избиране и съхраняването на светиите.
ІІІ. Популяризиране на принципа: „веднъж спасен – спасен завинаги.“
Както вече казах, този възглед се разпространява по-скоро от известни проповедници, а не от учени.
Вече отбелязах, че според това виждане спасеният човек не може да погине, независимо от постъпките си. Дори ако се отрече от вярата си или падне до каквато и да е степен на грях и продължи да живее в него, никога няма да престане да бъде дете на Бога.
Един от поддръжниците и разпространителите на този възглед е Чарлз Стенли (пастор на първа баптистка църква в Атланта, Джорджия и водещ на телевизионната и радиопрограма „В общение“ „In touch”). Ето неговото мнение:
„Ако отричането от вярата или извършването на грях прекъсва състоянието на спасение, то значи аз мога да проявя безусловна любов, по-голяма от Божията. Ако съществува поне едно условие, което Бог поставя, за да поддържа отношения с децата Си, то Неговото желание за това вече не е безусловно. От друга страна аз познавам хора, които са проявявали такава чиста и безусловна любов към членовете на семействата си, въпреки че те ни най-малко не са я заслужавали.“
На друго място Стенли задава въпроса: „Наистина ли Писанието учи, че независимо от постоянството на нашата вяра, спасението ни е неизменно?“ След това отговаря: „Да. Писанието ни учи така, потвърждавайки това с думи и с примери. Ако ние сме неверни... Във второто послание на Павел към Тимотей този проблем получава своето най-добро решение: „Вярно е това слово; "Защото ако сме умрели с Него, то ще и да живеем с Него; Ако устоим, то ще и да царуваме с Него; ако се отричаме от Него, и той ще се отрече от нас; ако сме неверни, Той верен остава; защото не може да се отрече от Себе Си" (2 Тимотей 2: 11-13).
Сега моята задача е да обясня какво казва Стенли и защо вярват в това. Стенли изобщо не обръща внимание на думите: „... ако се отричаме от Него, и той ще се отрече от нас...“ Всъщност той твърди, че един християнин може да се отрече от Христос, но Христос няма да се отрече от него.
Обаче, имайки предвид смисъла, вложен в края на 13 стих: „... ако сме неверни, Той верен остава; защото не може да се отрече от Себе Си...“ бих предложил следното тълкуване: ако ние станем неверни, Христос ще остане верен на Своята природа и ще се отрече от нас. Моето обяснение съвпада с коментара на Винсент: „Бог е верен на праведната си природа и на изискванията си, според които не може да признае за верен този, който се е оказал неверен към Него. Да признае такъв човек за верен, би означавало да се откаже от Себе Си.“
ІV.Обосновка за разпространението на принципа: „веднъж спасен – завинаги спасен.“
Както виждаме, това тълкуване съществено се различава от традиционния калвинистки подход. Привържениците на този възглед го смятат за необходимо следствие от представата си за заместническата жертва и оправданието. Стенли отбелязва: „Ако Христос е взел върху себе си греховете на всеки от нас, то тогава какво може да застави Бога да отмени Своето решение относно оправданието? Слава на Бога, нищо!“
За да разберем подобно тълкуване, е необходимо да знаем на каква представа за заместническата жертва и оправдание се основава то. Учението за заместническата жертва, наречено теория на удовлетворението се опира на следните две положения: 1) Исус е изпил до дъно чашата на Божия гняв заради греховете ни, когато се е изложил на смъртното наказание. 2) Исус е изживял съвършено праведен живот, изразявайки по този начин абсолютното си послушание пред Бога от името на (вместо, на мястото на) цялото човечество. Така напълно е удовлетворил изискванията Му за святост, предявени към човечеството.
На основание на нашата вяра в Христос Той ни е вменил като заслуга Неговата смърт. Вменените нам смърт и праведност напълно удовлетворяват Божиите изисквания – наказанието за грях (Христовата смърт) и обновлението в Божието благоразположение (праведността на Христос).
Привържениците на разглеждания от нас възглед са убедени, че греховете ни са изкупени и то така, че никоя наша постъпка вече не може да измени това положение. Дори и придържайки се към съвсем друго мнение, все пак мога да разбера защо някои вярват в това. Ще обясня защо принципът „веднъж спасен – завинаги спасен“ не се явява като неизбежно следствие от теорията за удовлетворението, когато премина към излагането на моята позиция.
През изминалите 20 години на първи план в споровете и разговорите излезе учението, което се съгласява с този възглед. Неговите разпространители участваха в „полемика за Господството и Спасението.“ Едни настояваха, че в спасението трябва да приемаме Христос като наш Господ и Спасител; други бяха убедени, че човек може да приеме Христос само като Спасител, но не и като Господ. Защитниците на второто мнение допускаха това, за което беше говорил Стенли. Неговата позиция споделяха някои учени, включително Зейн Ходжес.
Трябва също да отбележим, че има хора признаващи гореспоменатото, но стремящи се да избегнат злоупотребите свързани с него. Те са съгласни с това, че никакъв грях на спасените не ги лишава от спасението, но настояват, че спасеният обезателно дава свидетелство за спасението си. Тези хора считат, че ако човек не даде такова свидетелство, то той не е бил спасен.
V. Разминаване в мненията на защитниците на принципа: „веднъж спасен – завинаги спасен.“
Много е важно да помним, че горе изложеното мнение се отхвърля от много калвинисти. Говорейки за крайностите при интерпретирането на учението за опазването на светиите, У. Стивънс пояснява: „Защитниците на първото течение, заявяващи, че вярват във вечното спасение на вярващия, в действителност са го изопачили, твърдейки че човек съхранява оправданието и вечното спасение, независимо от това, което може да стане в душата му.“
По този повод Басуел пише: „Веднъж на една конференция чух как един християнин каза приблизително следното: „Някога бях член на младежка група за благовестване. Всички бяхме спасени и бяхме постигнали известен успех в проповядването. Обаче един от нашата група попадна в нехристиянско обкръжение и се ожени за невярваща жена. Отрече се от християнската вяра и умря като пияница. И така, той беше християнин и отиде на небето. Той обаче беше „плътски християнин“ и не получи наградата, приготвена за „духовните християни.“ Не е чудно, че арминианците се съблазняват от това, което минава за калвинизъм, но няма право да се нарича калвинизъм.“
Преобладаващата част от това, което проповядват известните проповедници, не е истинския калвинизъм, а негово извращение. И традиционните калвинисти, и арминианците осъждат такова проповядване. Харесвам голяма част от това, което тези проповедници вършат, но разсъжденията им в тази област ме безпокоят.
Исторически, позицията на калвинизма е да се съхранят светиите, а не да се даде гаранция за бъдещото спасение, независимо от това дали ще съхранят светостта си. Джон Герстнер обяснява позицията на калвинистите така: „Опазването на светиите не само не води към беззаконие, но и не е възможно да доведе. Според определението то означава съхранение в святост, а не в грях.“ Беркхоф пише по повод на това учение: „То твърди, че обновеният живот и неговите качества, които човек придобива по пътя на освещаването, не могат напълно да изчезнат.“
VІ. Библейски аргументи в полза на принципа „веднъж спасен – завинаги спасен.“
Приведените по-горе основания имат богословски характер. Да разгледаме сега тези части от Писанията, които се привеждат за обосноваване на този принцип. Списъкът ми от цитати няма да бъде изчерпателен; ще разгледам само по-важните от тях. Вече изложих същността на тези възгледи и обясних защо защитниците им мислят по този начин. Сега представям мои доказателства, въз основа на които смятам, че точно от тях изобщо не следва „веднъж спасен – завинаги спасен.“
А. Йоан 10:28-29.
Смята се, че в тези стихове можем да намерим три аргумента: първи – думите „вечен живот“; втори - „никога няма да погинат“; трети - „никой не може да ги грабне от ръката на Отца.“
Моята задача не е да докажа, че тези стихове учат, че човек може да загине след като вече е бил спасен. В тях изобщо не става въпрос за това и ще го покажа по-късно, като дам за пример и други цитати. Единственото, което трябва да докажа е, че тези стихове не противоречат на мнението, че човек може да погине и след като вече е бил спасен.
Един от основните закони на логиката е законът за отсъствието на противоречие. Ако две твърдения си противоречат, то само едното може да бъде истина. И двете могат да бъдат лъжа, но не и двете – истина.
Нека да проверим това и да видим дали стиховете съдържат истина, противоречаща на твърдението, че християнинът може да погине.
Да разгледаме първото твърдение. Следва да допуснем, че можем да имаме вечен живот в сферата на действително възможното. Разбира се, вярващият не притежава вечността. Някои смятат, че за Бога няма нито минало, нито бъдеще; но никой не твърди, че същото се отнася и за вярващия. Вечният живот на вярващия е в Сина, както е казано в 1 Йоан 5:11. „И свидетелството е това, че Бог ни е дал вечен живот, и че тоя живот е в Сина Му." Този живот става живот и за вярващия, благодарение на отъждествяването (общението) му с Христос. И ако тази идентификация изчезне (Йоан 15:2,6), вярващият ще се лиши от този вечен живот, независимо от факта, че той вече го е притежавал. Трябва също така да посочим, че Адам вече е имал потенциално (възможност за) вечен живот преди своето грехопадение, но след като е съгрешил, го е изгубил. Сега става ясно, че възможността да се загуби спасението не противоречи на думите „вечен живот.“
Второто твърдение се опира на думите: „никога няма да погинат.“ В Йоан 3:36 е казано, че по отношение на невярващите е справедливо обратното: „... а който не слуша Сина няма да види живот, но Божият гняв остава върху него.“ Разбира се, докато остава невярващ, той няма да види живот, но ако стане вярващ, ще види.
И така, твърдението, че невярващият няма да види живот, не противоречи на това, че същият, след като повярва, ще види живот. Тогава, има ли противоречие, когато твърдим, че вярващият „никога няма да погине“, но ако стане невярващ, ще загине? Работата е там, че вярващият няма да погине докато си остава вярващ.
Третият аргумент е основан на твърдението, че „...никой не може да ги грабне от ръката на Отца.“ Това е много просто: отношенията на вярващия с Бога са отношения между личности; и дори всички сили на света да се опълчат на вярващия, няма да им се отдаде да го отнемат от Бога. Някои биха искали да добавят: „И сам вярващият не може да се отдели от тялото Христово“; и това наистина е така. Както е вярно, че вярващият не е станал сам част от тялото. Заради вярата му в Христос Святият Дух го е поставил в Тялото Христово (1 Коринтяни 12:13). Ако вярващият се отрече, Бог ще го отхвърли (Йоан 15:2,6). По този начин твърденията: „Никой не може да ни отнеме от Христос“ и „Бог ще отсече от Христос този, който се отвръща от Христос със своето неверие“, не си противоречат.
Б. Римляни 8:35-39.
Според мен този откъс изобщо не е свързан с въпроса за това може ли спасеният отново да погине. По-скоро в него се говори, че човек не може да бъде дете на Бога, ако е отлъчен от Божията любов. С други думи, вярващият не трябва да приема неприятностите си като знак за това, че Бог не го обича. Точно обратното – трябва да признае, че Божията любов е с него както и преди и заедно с Павел да каже: „Не; във всичко това ставаме повече от победители чрез Този, Който ни е възлюбил.“ Именно благодарение на неизменната Божия любов Павел е могъл да каже: „Не казвам това поради оскъдност; защото се научих да съм доволен в каквото състояние и да се намеря“ (Филипяни 4:11).
Да предположим, че това има отношение към въпроса за опазването на светиите. В такъв случай обяснението е същото като на разгледаните по-горе думи на Исус: „Никой няма да ги отнеме от ръката Ми“ (Йоан 10:28).
В. Римляни 11:29.
„Защото даровете и призванието от Бога са неотменими.“ Тези думи означават, че щом веднъж Бог е дал безусловно обещание, то завинаги ще си остане безусловно обещание. От друга страна ако Бог е обещал нещо при определени условия, Той никога няма да измени тези условия. Към такъв начин на разсъждения се придържа Павел в Галатяни 3:15-18. Заветът с Авраам, който вече е представлявал обещание за оправдание въз основа на вяра, не е могъл да бъде отменен с настъпването на времето на закона и поставеното преди закона условие не е било променено.
Г. Филипяни 1:6.
В този стих Павел казва: „...като съм уверен именно в това, че оня, който е почнал добро дело във вас, ще го усъвършенствува до деня на Исуса Христа.“ Това е увереност, която можем да имаме като вярващи: Бог ще доведе докрай делото на спасението до деня на Исус Христос в тези, които устоят във вярата. Това обещание не важи за невярващите. Ето защо няма противоречие в твърдението, че когато вярващият стане невярващ, това обещание вече не се отнася за него.
Не разгледах всички цитати, които привеждат защитниците на принципа: „веднъж спасен – завинаги спасен“, но в достатъчна степен анализирах по-важните от тях. Предполагам, че всичко казано от мен по повод на тези стихове ще помогне по-добре да бъдат разбрани другите цитати, които ще бъдат приведени.
VІІ. Обосновка на мнението, според което е възможно спасеният отново да погине.
А. Богословско обосноваване.
Да се обърнем сега към тези богословски положения, на които се основава мнението, че спасеният може отново да стане невярващ и да загине.
Подобно богословско основание намираме в начина, по който разбираме, че човек е сътворен по Божий образ. Да бъдеш създаден по образа на Бога, означава да бъдеш личност. Тъй като човек е личност, той мисли, чувства и действа.
Човек взема решения, прави избор. Независимо от това, колко е силно външното въздействие върху волята му и колко е значителна оказаната му помощ, действията на личността са си нейни собствени действия. В това се състои същността на човешката личност. Независимо че Божията помощ е винаги с християнина, все пак е възможно той да се противи на тази помощ и да направи неправилен избор. В следствие на неправилните решения съществува възможност за завръщане към неверието. Бог ни е създал личности. В отношенията си с нас Той никога не пренебрегва този факт. Затова, макар и да не вярвам, че е голяма, но все пак съществува вероятност спасеният да стане отново невярващ.
Когато става въпрос за това, обикновено в разсъжденията ни изниква понятието „свободна воля“. Намирам го за съвсем уместно, но мисля, че всъщност въпросът е в това дали християнинът е истинска личност, действително ли мисли, чувства и взема решения (правилни или неправилни). Свободата на волята е в това, че човек е личност.
Б. Какво учи Писанието.
Главният въпрос е: Какво пише за това в Библията?
Моята задача се състои в това да приведа колкото може повече цитати в подкрепа на моето мнение. Ще дам тези от тях, които са най-полезни и тези, които, доколкото разбирам, не могат да бъдат изтълкувани в подкрепа на принципа „веднъж спасен – завинаги спасен“.
В. Евреи 6:4-6. Били ли са тези хора спасени?
1) Били ли са тези хора спасени?
На това място в Библията за тези хора се говори като за: 1) „веднъж просветени“; 2) „вкусили от небесния дар“; 3) „съпричастни на Святия Дух“; 4) „вкусили колко е добро Божието слово“; 5) „още са вкусили и от великите дела, които въвеждат бъдещия век“; 6) „а са отпаднали“. (От това определено следва, че са отпаднали тъй като е казано, че е „невъзможно е да се обновят пак и доведат до покаяние“).
Като че ли е очевидно, че тези характеристики се отнасят за спасен човек. Някои казват, че тук са описани тези, които само са изповядали вяра в Исус, но всъщност не са го приели за свой Спасител.
Поради съществуващото мнение, че в този откъс се говори за тези, които са изповядали вяра, но всъщност не са били спасени, е необходимо внимателно да анализираме текста и да и да изясним за кого става въпрос: за спасени хора или само за такива, които само са изповядали вяра в Исус Христос.
В четвърти стих думата „фотидзо“ се превежда като „просветени“. В Евреи 10:32 се превежда по същия начин. Авторът пише: „Припомняйте си още за първите дни, когато, откак се просветихте, претърпяхте голяма борба от страдания.“ Това звучи сякаш става въпрос за обръщение. По този повод Тейър казва: „Това означава да просветиш духовно, да наситиш със спасителното знание... на Благата вест; затова определението „фотистентес“ характеризира тези, които са станали християни.
Някои са твърдели, че след като е използвана думата „вкусили“, значи тези хора са били на прага на спасението и даже в известна степен са разбрали какво значи да бъдеш християнин. Само че, такова мнение няма потвърждение в Писанието: човек или е спасен, или не е.
Виждайки как се употребява думата „вкусили“ на други места в Писанията, разбираме, че тя може да означава опит (Матей 16:28; Евреи 2:9; 1 Петър 2:3). Необходимо е да обърнем особено внимание на Евреи 2:9, където Исус казва: "...за да вкуси смърт с Божията благодат, за всеки човек." Тук явно става въпрос за действително претърпяна смърт.
Думата „вкусили“ е една от най-изразителните. Вкусването винаги е съпроводено от съзнанието за наличието на това, което вкусваме. То винаги означава запознаване с определени качества на това, което вкусваме. Това е засвидетелствано в 1 Петър 2:13. Чрез вкусването вярващият познава, че едно от отличителните свойства на Господ е, че Той е благ. При вкусването също така винаги има контакт. С други думи, можем да го наречем съзнателно опознаване с помощта на контактуване.
Ако приложим тези съображения към нашия проблем, ще разберем, че споменатите хора са преживели възприемане, при което съзнателно, чрез контакт са познали небесния дар. Небесният е дар е Христос или спасението. Във всеки случай, това означава, че хората са били спасени, защото единствено спасени могат така да познават Христос или спасението.
Да разгледаме третото определение: „съпричастни на Святия Дух“. В Евреи 3:14 намираме същата гръцка дума (станали съпричастни с Христос). Несъмнено това означава тясна взаимовръзка. Гръцката дума, преведена като „съпричастен“ би могла да се преведе като другар, съюзник. Когато става въпрос за това, че човек е станал съпричастен на Святия Дух, това понятие говори за отношения на сътрудничество, съюз и това предполага да бъдеш в съгласие. Това означава, че Святият Дух учи и ръководи този човек.
Четвъртата характеристика е: „вкусили колко е добро Божието слово“ Тези хора не само са получили първоначално просвещение, но са отишли и по-нататък по пътя на спасението. Познали са Божието слово – нещо, което може да се твърди само за християните.
Петото определение: „още са вкусили и от великите дела, които въвеждат бъдещия век“, видимо означава, че тези хора са се радвали на знанието, че заради вярата си ще отидат на небето.
По повод на тези хора О'Донъл пише: „Ако човек, имащ подобен опит не е спасен, тогава е трудно да си представим какво би било описанието на истинския вярващ. Дори много от защитниците на принципа „веднъж спасен – завинаги спасен“ допускат, че това описание се отнася за спасени хора, обаче се опитват да омаловажат значението на този цитат, разглеждайки описаното като нещо хипотетично, което никога не би се случило.“
Роберт Пицирили отбелязва: „Няма никакво съмнение, че хората описани тук са били истински християни. Даже и много да ни се иска, не е възможно по-добре да опишем обръщението! Всичките четири определения несъмнено свидетелстват за действително спасение. Дори да вземем само понятието „съпричастни“, тоест тези, които участват в нещо или се явяват част от нещо. И така, само истински християнин може да бъде съпричастен със Святия Дух“.
2) Какво са извършили тези хора?
Анализирайки този откъс, трябва да помним, че е съществувала опасност юдеите да оставят Христос и да се върнат към юдаизма. Предупрежденията на Павел са били предназначени да ги предпазят от тази грешка.
В Евреи 6:6 се казва: „отново разпъват в себе си Божия Син“. Трябва да отбележим, че тук става въпрос за пълен разрив във взаимоотношенията с Христос. Подобно изречение намираме в Галатяни 6:14, когато Павел казва: „А далеч от мене да се хваля освен с кръста на нашия Господ Исус Христос, чрез който светът за мене е разпнат, и аз за света.“ Това не се е случило в буквален смисъл; и Павел, и светът са били живи и са действали. Обаче във взаимоотношенията си са били мъртви един за друг. Между тях не са съществували взаимоотношения.
За неспасения Христос е мъртъв. За спасения обаче Христос е жив. Човек не може отново да разпъва за себе си Божия Син, ако вече не се е намирал в жив контакт с Него. Само спасен човек би могъл да е извършил това.
Ако сравним този стих с Евреи 10:29, ще получим по-пълна картина на това, което разглеждаме. В стиха е споменат този, който „не почита святата кръв на завета, с която е осветен.“ Става ясно, че това се е отнасяло за вярващите евреи, които са стигали до там да твърдят, че кръвта на Христос не нещо повече от кръвта на всеки друг човек. Те смятали, че това не е кръв, която символизира жертвоприношенията от Стария завет, няма спасителна сила и Христос не е Спасител.
Когато човек стига в разбиранията си до нещо подобно, всъщност отрича вярата си в Христос. Той Го изключва от живота си. За него Христос се превръща в мъртъв Христос. По този начин той Го е разпънал за себе си (в себе си). Когато човек се отрича от вярата си в Христос, той потвърждава, че не е имал нищо общо с Христос, с което Го и оскърбява.
3) Какво е положението на човек, отпаднал поради неверие?
Авторът на посланието към Евреите казва, че не може този, който се е отрекъл, да бъде отново обновен чрез покаяние. Смятам, че това означава, че отреклият се не може да бъде възстановен във вярата. Все пак, не всички, които разглеждат този откъс като учение за възможността да загубиш спасението си, смятат, че отреклият се не може да бъде спасен отново. Струва ми се, че думите „защото е невъзможно... отново да бъде обновен чрез покаяние“ не допускат друго тълкуване освен това, че човек не може да бъде спасен отново.
Сигурно някой ще каже: това, което е невъзможно за човека, е възможно за Бога. Обаче в дадения откъс няма нищо, което би могло да бъде изтълкувано по този начин.
Някои са предполагали, че смисълът на изречението е, че е невъзможно да бъдат обновени чрез покаяние „когато отново разпъват в себе си Божия Син“; но ако тези хора биха престанали да Го разпъват, биха могли да се покаят и отново да получат спасение. Това обаче е почти същото като да кажеш: те не могат да се покаят докато не се покаят или: могат да се покаят ако се покаят. Такова тълкуване води към обикновен труизъм (твърдение, което е толкова очевидно, че няма нужда да се споменава, бел. прев.).
Други предполагат, че отстъпничеството е неизлечимо, но човек може да се лиши от спасението си поради какъвто и да е грях, след това да се покае и отново да получи спасение. Убеден съм, че единствената причина да загубиш спасението си може да бъде отстъпничеството или неверието. Други откъси също потвърждават, че отстъпничеството е непоправимо. По-късно можем да се убедим в това.
Г. Евреи 10:26-29.
1) Бил ли е спасен такъв човек?
В дадения откъс човекът е описан като осветен (стих 29). Думата „освещавам“ се среща в текста на посланието още няколко пъти (2:11; 10:10,14; 13:12). Анализът на стиховете показва, че във всеки от случаите, освещението се споменава заедно със спасението. Ако тук авторът на посланието беше решил да употреби освещението в съвсем друг смисъл, то би било съвсем логично да предположим, че би пояснил това преди да употреби такова понятие в контекста на толкова сериозно предупреждение. Без подобно предупреждение сме длъжни да допуснем, че то касае спасени хора. Стих 29 говори за началото на отстъпничеството, стих 26 – за неговото продължение (продължаване).
2) Какво е извършил този човек?
Човекът, за когото става въпрос „... е потъпкал Божия Син, и е счел за просто нещо проляната при завета кръв, с която е осветен" (стих 29). Това е признак на неверие. То се превръща в отстъпничество, в провал.
3) Какво е състоянието на човек, отпаднал поради неверието си?
От стих 26 става ясно, че човекът греши по собствена воля. Гръцкият оригинал свидетелства, че става въпрос не за еднократен доброволен акт, а за продължаващ процес на произволен грях. Такова доброволно пребиваване в греха е невъзможно, ако човек е роден от Бога. Стих 26 описва състоянието на отстъпничество, когато в същото време стих 29, в който се употребяват глаголи в минало време, дава характеристика на началото на греха, който води човека към това състояние.
За по-голяма яснота в стих 26 за такъв човек е казано: „то не остава вече жертва за грях.“ Вече няма жертви за греха. Отстъпникът върши грехове, но жертви за греховете няма. В това е причината за невъзможността да бъде обновен отново чрез покаяние. Произволният грях (хекоюсиос) трябва да се отъждествява с умишления грях, за който се споменава в Числа 15:30,31 и в Псалм 18:14.
Старият завет прави ясно разграничение между греховете от незнание и умишлените грехове. Греховете от незнание (наричани още 'неволни') са главно грехове от немощ. Човек, извършил такъв грях, е имал добри намерения, но не е успял да ги осъществи. Виновният в такъв грях е трябвало да принесе жертва (Числа 15:27-29). Умишленият грях се върши дръзко – той произлиза от гордост, своеволие и неверие. Съгласно Числа 15:30,31, жертва за умишлени грехове не съществува. Предполагам, че това е солидно потвърждение на мнението, че отстъпничеството е непоправимо и необратимо.
Необходимо е да отбележим, че авторът на посланието, говорейки за непростими грехове (които не могат да бъдат изкупени), не изказва нищо ново в сравнение със Стария завет. Той просто поставя греха на отстъпничеството в категорията на умишлените грехове в Стария завет. Хората, пребъдващи в благодатта на спасението също вършат грехове, но те са такива, за които се говори в числа 15:27.
Когато възприемаме сериозно учението, че отстъпничеството е непоправимо, възниква въпросът: можем ли да дадем надежда на хората, които се боят, че са виновни в описания в Евреи 10:26 грях? По мои наблюдения, ако човек се опасява, че е извършил непростим грях, то вероятно все още не го е извършил. Ако Святият Дух поставя в човешкото сърце такава тревога, то Той прави това единствено, за да го подтикне към покаяние, а не да го измъчва с необратимостта при загубване на спасението. Затова е много важно да разбираме, че грехът, за който се говори в Числа 15:30,31 не е обикновено действие, а състояние на гордост, непокорство и неверие, проявени в делата на греха. Бих убеждавал такъв човек да се покае и да се моли дотогава, докато има признаци за надежда.
4) Възглед, към който се придържат много калвинисти.
Вече съм показвал, че Хоксима предполага, че хората, за които се говори в дадените цитати, не са били спасени. По-голяма част от калвинистите вероятно признават, че са били спасени; към това се придържа и Ериксон. Той пише: „Въпреки че в Евреи 6 е показано, че истински вярващи могат да отпаднат, в Йоан 10 се твърди, че няма да отпаднат. Възможността за отстъпничество теоретически съществува, но при вярващите няма да се стигне до това. Те биха могли да се отдръпнат от вярата и в резултат на това, би могла да ги постигне участ като тази, описана в Евреи 6; но Божията благодат ги пази от отстъпничеството. Бог върши това не като прави отстъпничеството невъзможно за вярващите, а като осигурява съхраняването им във вярата. Не случайно тук разделяме изразите „могат да отпаднат“ и „не отпадат“; това е гаранция за свободната воля на личността. Вярващият има възможност да се отрече от вярата, но по собствена воля той предпочита да не направи това.
Възможно е сега някой да попита: Ако спасението е неизменно и вечно, защо са тези предупреждения и наставления към вярващите? Ето и отговора: Това е начин Бог да ни държи съхранени във вярата. Няма смисъл да си мислим, че Бог прави отстъпничеството невъзможно, отстранявайки самата възможност за избор. Просто Бог използва всички възможни средства на благодатта, включително и предупрежденията на Писанията, за да помогне за съхраняването на нашата вяра. Бог ни помага да устоим във вярата и затова понятието „устояване“ е за предпочитане пред „съхранение“ (опазване).
Разглеждайки текста в Евреи 6:4-6, Ериксон се обосновава така: „В подобни случаи смисълът се определя на основата на контекста. В дадения контекст ключов стих е 9: „Обаче, ако и да говорим така, надяваме се от вас, възлюбени, за нещо по-добро, нещо, което води към спасението.“ И така, стих 9 ни уверява, че те няма да отпаднат; биха могли да отпаднат, но това няма да се случи с тях. Свидетелство за това е фактът, че са устояли във вярата до край. Авторът на посланието към евреите знае, че читателите му няма да отпаднат, убеден е, че се намират в по-добро състояние, че се държат за спасението.“
Ериксон и редица други учени, смятащи че приведените цитати описват нещо, което е възможно теоретически, но което няма да се случи в действителност, благодарение на съхраняващата Божия сила, признават, че възможността за загубата на спасението се съгласува с всички положения на вероучението, освен с постулата за върховната власт на Бога, съхраняваща вярващия човек. За да признаем техния извод за верен и необходим, се изисква: 1) обещание от Бога, че Той няма да допусне спасените да се отрекат от вярата или 2) че учението за безусловното предизбиране е истина. Ако Бог е обещал да не позволи на християнина да стане отстъпник, то къде е написано това? Убеден съм, че в Библията няма учение за безусловното избиране.
Позицията на Ериксон се опира и на мнението, че в Йоан 10:28,29 се отрича категорично възможността за загуба на спасението. Предполагам, че направеният от мен по-горе анализ на тези стихове е показал, че такова тълкуване на споменатите цитати изобщо не е задължително.
Има още един важен момент в аргументацията на Ериксон. Как той смята, че в Евреи 6:9 се проявява убедеността на автора на посланието в това, че тези, на които пише, не са извършили и няма да извършат акта на отстъпничество, който им описва? Напълно допускам възможността и уверено искам да кажа, че тези, до които е написано посланието, не са станали отстъпници. Но това изобщо не означава, че абсолютно никой не се отрекъл. Отстъпниците вероятно още тогава са напуснали църквата. Стих 9 - това е истината по отношение на четящите посланието, която е вярна към момента на написването му, но не е гаранция за бъдещето.
Д. 2 Петър 2:20-22.
1) Били ли са тези хора спасени?
Хората, за които ще стане въпрос са характеризирани в текста с две определения: 1) те са избегнали порочността на света; 2) направили са това като са познали Исус Христос, нашият Господ и Спасител.
В същото послание (1:4) намираме следния израз: „като сте избягали от произлязлото от страстите разтление в света“ и то в съчетание с думите: „за да станете чрез тях участници на божественото естество“, които ни показват, че това е привилегия единствено за християните. Изразите, използвани в 1:4 и 2:20 са много близки и несъмнено означават едно и също. Във всичките послания няма по сходни изрази. На какво основание тогава мое да се твърди, че с първия са описани християни, а с втория – лъжливи изповедници на християнството?
Нека да анализираме второто определение: „... чрез познаването на Исус Христос, нашият Господ и Спасител“. Ясно е, че това познание им дало възможност да избегнат „разтлението в света“. Също така става ясно, че чрез познаванието на Исус Христос тези хора: 1) са получили „всичко що е потребно за живота и за благочестието“ (стих 3); 2) станали са „участници на божественото естество“ (стих 4); 3) Избягали са „от произлязлото от страстите разтление в света“ (стих 4).
Внимателното съпоставяне на стихове 1:3,4 и 2:20 показва, че и в двата случая хората са избягали от „разтлението в света“ чрез познаването на Господа и Спасителя Исус Христос.
Когато в рамките на едно послание се среща подобно свидетелство в полза на това, че хората от стих 2:20 могат да бъдат смятани за спасени на същото основание както и в стихове 1:3,4, то на какво основание може да се твърди, че в първия случай става въпрос за неспасени, а във втория – за спасени? Освен това, необходимо е да се отбележи, че в посланието няма изрази подобни на този („чрез познаването на Господа и Спасителя Исус Христос“), с който биха могли да се обозначат хора, които не са задължително спасени. Независимо от това как се тълкува смисъла на предупреждението, трябва да признаем, че то е отправено към спасени хора.
2) От какво ги предпазва Петър с тези стихове?
От 2 Петър 2:20-22 става ясно, че става въпрос за предпазване от вероотстъпничество и изоставяне на Христовата истина заради лъже-учения. Това става ясно след прочитане на втора глава. В първата половина на главата се споменава за лъже-учители, а в края Павел иска да ги предпази от това да ги следват и обяснява какви могат да бъдат последствията от това.
3) Какво ще стане, ако не пожелаят да обърнат внимание на предупрежденията?
В посочения откъс се казва: „Последното състояние на такива ще бъде по-лошо от първото. По-добре да не бяха познали пътя на правдата.“ Това твърдение не трябва да се тълкува по друг начин освен по отношение на състоянието, описано в посланието на Евреите. По този начин ще направим заключение, че тези хора не могат да бъдат спасени отново.
Е. Други цитати
Считам, че разгледаните цитати са основни, но разбира се, далеч не са всички възможни. Ще разгледаме още няколко.
1) Колосяни 1:21-23.
Тук Павел твърди, че „непоколебимата вяра“ е условие за „да ви представи пред Себе Си свети, непорочни и безупречни.“ Тук явно се подразбира, че неспособността да се пребъдва във вярата означава загуба на спасението. Също така следва да отбележим, че Павел предпазва читателите си от измамата на лъже-учителите, проповядващи противоположното на Христовата истина.
2) Йоан 15:2,6.
В стих 2 се казва, че клонката, която не носи плод, се отсича. Срещу това са възразявали, че тук сравнението не трябва да отива толкова далече. Следователно, този стих не може да служи за доказателство, че спасеният може отново да погине, тъй като в него се говори само за носене на плодове. Признавам, че е необходимо изключително внимание, за да не отиде сравнението твърде далече. Смятам, че изопачаването на аналогията е внесла много грешки при тълкуването на Писанията. Следва да помним, че Сам Исус прибягва към тълкуването на тази алегория. Стиховете в Йоан 15:1-8 често са наричани притчата за лозето и клонките. По-точно би било този текст да се нарече алегория. Притчата е разгърнато сравнение, а алегорията – разгърната метафора.
Сравнението е фигура на речта, при която се използват думите „подобно“ или „като“. Например в устойчиви словосъчетания – бял като сняг. Притчата е разгърнато сравнение. Например: „Царството небесно е подобно на...“
В метафората думите „подобно“ или „като“ се пропускат. Например, Исус каза: „Аз съм хляба на живота.“ Забележително е, че в Евангелието на Йоан изобщо няма сравнения – само метафори.
Ако става въпрос за алегории и притчи, може да се каже, че в Евангелието на Йоан няма притчи, а единствено алегории. Алегорията, това е разгърната метафора. Например: „Аз съм лозата, а вие сте клонките“ (Йоан 15:5). По своята природа алегорията отделя повече внимание на детайлите отколкото притчата. Затова, когато казва: „Всяка клонка, която не носи плод, Той я отсича, а всяка, която носи плод я очиства.“, трябва да разбираме разликата между отсичането и очистването. Освен това, отсичането изисква тълкуване, тъй като Исус сам прави аналогията и казва, че това е дело (работа) на Отец – да отсича безплодните клонки.
Важно е да отбележим, че в стих 2 се споменават два вида клонки: 1) които не носят плод и 2) които носят плод, но не толкова, колкото би могло.
Клонката, която не носи плод, колкото би могла, не се отсича; тя се очиства, „за да дава повече плод“. Вярващият не се отстранява от Христос заради това, че принася по-малко плод. Отсича се тази клонка, която не дава плод.
Мисля, че този цитат трябва да се разглежда свързан с Евреи 6:7,8. В резултат на описаното в стихове 4-6, отстъпничеството се проявява в стих 8, където се казва, че отстъпникът „ражда тръни и репеи“
Интересното е, че стихове 7 и 8 говорят за едно и също парче земя. Първо, на него расте трева, а после - „тръни и репеи“. Такова тълкуване се потвърждава от гръцкия текст.
В Йоан 15:6 става въпрос за същото, за което и в стих 2, но случващото се разглежда от друга гледна точка. Тук виждаме, че ако човек не пребъдва в Христос, се отсича като клонка.
Мисля, че на основание на 1 Йоан 2:22-24 може да се определи какво означават изразите: „да пребъдваш“ и да „не пребъдваш“ в Йоан 15. В 1 Йоан 2 апостолът предупреждава за тези, които разпространяват лъже-учения за Христос. И на двете места намираме една и съща дума. Той казва: „А колкото за вас, онова, което сте чули отначало, нека остане у вас. " С други думи, препоръчва да се придържат към истинското учение за Христос, което са чули от самото начало, а не да следват лъжливи учения, разпространявани от лъже-учители. След това Йоан казва: „... Ако остане у вас това, което сте чули отначало“ (тоест истинското учение за Христос), като по този начин определя условието, след което идва обещанието: „...то и вие ще пребъдете в Сина и в Отца.“
Една и съща дума в 1 Йоан 2 и в Йоан 15 се превежда като „пребъдвам“. В 1 Йоан 2:24 условието за пребъдване в Христос е наречено пребъдване в истинското учение за Христос. Тук явно се подразбира, че ако този, за когото се отнасят думите реши да се откаже от истинското учение за Христос, той няма да остане в Христос.
В 2 Йоан 9 се потвърждава това, което току-що казахме: „Никой, който върви напред, и не пребъдва в Христовото учение, няма Бога“ Тези стихове са несъмнено доказателство за това, че човек, невярващ в истинското учение за Христос, не е спасен. В този контекст даденият стих е предупреждение към спасени хора, да не се увличат по лъжливи учения за Христос. Ако човек е отстъпил от истинското учение и следва лъжливо, това означава, че той няма Бога.
Нима анализът на тези откъси не ни убеждава в това, че ако човек не пребъдва в Христос (като в Йоан 15:6), е отстъпил от истинското учение за Христос? Нима тези стихове не ни учат, че отстъпването от истинското учение води след себе си отхвърляне от Бога, което в Йоан 15 е описано като отсичане на клонки? След отсичането идва изгарянето на такива клонки; същото се случва и в Евреи 6 и е изразено символично в стих на тази глава.
И така, до тук можем да определим следните изводи: 1) Библията учи, че спасеният човек може да загуби спасението си; 2) Спасението се съхранява при условие, че има вяра, а отстъпничеството води до загубата му. 3) Докато човек пребъдва в спасението, той е оправдан и осветен; 4) Ако човек загуби спасението си, не може отново да го получи.
Развитието и обосноваването на това учение изисква да се разрешат още няколко въпроса. Преди всичко е необходимо да се покаже, че то се съгласува с други положения на християнството.
VІІІ.
Възможността за загубване на спасението е съвместима с учението за заместителната жертва на Бога и оправданието.
Макари от позицията на теорията за удовлетворението, може да се каже, че заместителната жертва и оправданието са съвместими с възможността за загуба на спасението. Те обаче не са съвместими с някои тълкувания на възможността за загуба на спасение. Ако вярваме, че смъртта на Христос и Неговата праведност, които са ни вменени, са основание за нашето оправдание, тогава не можем да допуснем някакво междинно състояние между спасението и гибелта. Ако не сме с Христос, не сме оправдани. Може да сме под заплахата да загубим спасението си, но го губим само ако единението ни с Христос се прекъсне и така вече нямаме заслуга за смъртта и праведността на Христос.
Според Йоан 15:2,6 Бог отсича този, който се връща от Христос към неверие. Такъв човек повече не е съединен с Христос, а смъртта и праведността на Христос няма вече да му се вменяват за заслуга. Ако това наистина е така, значи опростеното тълкуване на принципа „веднъж спасен – завинаги спасен“, разпространявано от Стенли и някои други няма никакво основание.
А. Възможността за загуба на спасението е съвместима с върховната власт на Бога.
Ако Бог казва, че всеки християнин има вечно спасение и при никакви обстоятелства не може да го изгуби, ние ще се усъмним в Неговото върховенство, ако някой го загуби. Обаче в природата на Божествената власт няма нищо, което би могло да попречи на Бога да се възползва не от плана за безусловното спасение, а за спасение при определени условия. Както пише Пицирили „ние вярваме във върховната власт на Бога, но Той е свободен да направи всичко, в това число да постави условия, от които да зависи спасението. Нашият Бог е достатъчно велик, за да може наистина да управлява Своя свят.“
Б. Възможността за загуба на спасението е съвместима с учението за спасение по милост чрез вяра.
Спасението по милост (благодат) предполага, че тя се явява незаслужена. Това е подарък, който човек не заслужава. Това е нещо, за което изобщо не можем да заплатим. Оправданието ни е дар от Бога. Нямаме никаква заслуга и участие в създаването на основания за нашето оправдание. Основа за него се явява не нашето послушание, а смъртта и праведността на Христос и това не може да се промени. Кръщението ни в Христос, пребъдването на Святия Дух в нас са дар от Бога, основан на изкупителното служение на Христос и са ни вменени като заслуга. Всяко проявление на Божията любов към нас е действие на Божията милост, основано на заместителната жертва. Всичко, което казах по повод на запазване на спасението при определяне на условия в никаква степен не противоречи на това положение.
В природата на този дар няма нищо, което по някакъв начин би лишило човека от възможността от самото начало да отхвърли дара или приемайки го, след това да го отхвърли. Самата същност на дара предполага, че получателят му с нищо не може да заплати за него. В никаква степен човек не може да участва в делото на оправданието си. Това става ясно от необходимостта от оправданието и състоянието на грешника.
Библията поставя спасението в обикновена зависимост от вярата. То е дар и неговото запазване при наличие на вяра не противоречи на природата му, както и възприемането му с вяра. Странно е да се мисли, че някой се опитва да докаже, че съхраняването на вярата като условие за съхраняване на спасението, прави от вярата „дело“ и така поставя спасението в зависимост от „дела“ (Римляни 4:3-5).
Ако вярата се разглежда като основание за оправдание, а не като условие, тогава би могла да бъде призната за „дело.“ Вярата не прибавя абсолютно нищо към основанията за оправдание. Основание за него е единствено смъртта и праведността на Христос, която ни се вменява (подарява) като заслуга – това е всичко! Когато успеем да направим разграничение между основание и условие, тогава няма да можем да кажем, че пребъдването във вяра като условие за пребъдване в оправданието прави от вярата „дело“. Пицирили пише: „Всеки път, когато Библията, говорейки за спасение споменава вярата, думата „вярвам“ винаги е във времето, което в гръцки език означава продължаваща вяра. В стихове като Йоан 5:24 глаголът „вярвам“ е във форма, която означава продължително действие. С други думи, напълно е възможно Йоан 5:24 да се преведе така: „Този, който продължава да вярва в Мене, няма да отиде на съд.“ Оттук следва изводът за условната природа на такива обещания.
Струва си точно сега да обясним какво значи да имаш спасителна вяра в Исус. Това означава не само човек да се придържа към истинското учение за Христос, въпреки че това е необходимо. Ако човек вярва в Христос, той Го признава за Изкупител на човешките грехове и това е свързано както с оправданието, така и с освещението. Вярата в Исус като Изкупител винаги предполага, че вярващият сам се нуждае от изкупление. Той се доверява на Исус да му прости и да го направи такъв, какъвто трябва да бъде. Човек се стреми към това и очаква, че Бог ще го направи подобен на Христос. Ние не вярваме, че хора, които са изцяло равнодушни в моралната и духовната област, имат спасителна вяра. Това би било в противоречие с природата на спасителната вяра, така и на същността на спасението.
ІX. Пътищата на отстъпничеството.
А. Еретическите учения.
Един от главните пътища на отстъпничеството е увлечението по лъже-учения. Това е една от причините за наличието в Новия завет на ясна, твърда и безкомпромисна позиция по отношение на ересите (Галатяни 1:8,9; 1 Йоан 4:1-3; 2 Йоан 7:11; Юда 3-19) и е отделено толкова внимание на укрепването на християните във вярата.
Опасност за християните могат да представляват различните култове и форми на либерално учение в много от деноминациите. Една от трагедиите на ново-обърнатите християни се състои в това, че в либералните семинарии често губят вярата си.
Що се отнася до лъже-ученията, проблемът е там, че църквите на територията на бившия Съветски Съюз имат нужда да бъдат предупреждавани за култовете. През същите отворени врати, през които можахме да влезем и да проповядваме Божието слово, влязоха и култовете.
Б. Влиянието на секуларизма (ученията на света).
Съществува още една рискова област – на образованието, където преобладава секуларизма. На някои не им се отдава да съхранят вярата си, когато са подложени на натиска на материализма (или атеизма). Материализмът е опит да се обясни всичко съществуващо с материални причини и следствия, или иначе казано - да се създаде мироглед без Бога. Основно, проблемът се състои в това, че на много вярващи им се налага да отразяват атаките на материалистите, които са много по-подготвени. Често вярващите не знаят към кого могат да се обърнат в търсене на разяснение по въпросите, с които се сблъскват. Когато не им се удаде да се защитят, материализмът побеждава. В това се крие една от причините за необходимостта от младежки християнски колежи, в които вярата им да укрепва, а не да отслабва.
В. Живот в греха.
Третият път на отстъпничеството е животът в грях. Такъв живот може да подбуди духа към униние и да постави човека под ударите на Божията ръка (Евреи 12:7-11). Бог е решил, че народът Му трябва да бъде свят и затова го подлага на наказания. Решимостта на Бога да направи народа си свят води християнина до следното: или да се покае, или изобщо да забрави за Бога.
Г. Суровите жизнени изпитания и невъзможността да се намери решение на жизнено важни проблеми.
Когато човек преживява тежък период и проблемите му струват неразрешими, това означава, че съществува сериозна опасност за неговия мироглед. Когато се окаже, че това, в което е вярвал, не може да му помогне в разрешаването на жизнено важни проблеми, вероятността за смяна на убежденията му е огромна.
Спомням си един студент, който илюстрира думите ми със следния пример. Той разказа, че са загубили своята петгодишна дъщеря. Бащата на съпругата му бил атеист, но не могъл да се опре на атеизма докато преживява загубата. В резултат на това се отказал от него, защото не можел да удовлетвори нуждите му и станал християнин. Дъщеря му, съпругата на моя студент, която била християнка, обратно - едва не загубила вярата си. Нейната мъка била заплаха за вярата й. Но тя успяла да намери отговори на въпросите си и да се справи със съмненията си.
Длъжни сме добре да помним, че посланието към евреите е било отправено към вярващи, подложени на преследване. Павел нарича посланието си „слово на увещание“ (Евреи 13:22). То е било писано във време на тежки разочарования, когато някои решили да оставят Христос и да се върнат към старозаветните жертвоприношения.
Х. Увереност в спасението.
Нито едно изследване на тема съхранение на светиите не може да се счита за изчерпателно, ако в него не е разгледана темата за увереността в спасението. Разбира се в Писанието има много истински основания за увереността в спасението, така че Божието дете може да да пребъдва в благословена увереност и да не живее в постоянен страх от отпадане.
Ако помислим върху това какво носи новорождението на човека, ще видим твърдите основания, поради които можем да вярваме в съхранението на такъв човек във вярата. Чрез ново рождението човек става „нова твар“ (1 Коринтяни 5:17) и придобива нова природа. Тази нова природа в него жадува за това, което е от Бога и се отвращава от греховното. Когато в сърцето на човека се извърши такава промяна, то роденият отново вече не е удовлетворен от всичко, което е по-незначително от ходенето с Бога.
Духът пребъдва във вярващия и отношенията му с Него са още едно основание за увереност, че той ще съхрани вярата си. Святият Дух живо се грижи за хората, непрекъснато и търпеливо работи с вярващите, за да ги направи послушни деца на Бога. Духът пробужда съвестта и осъждането на греха в сърцето на християнина. Духът наказва вярващия (Евреи 12:7,8,11), за да може да се радва на живота само ако живее в съгласие с Бога. Духът говори на вярващия много чудесни истини за Христос и го подбужда да живее за Христос. Освен това Духът му дава сила в единоборството с плътта (Галатяни 5:16,17). И така, виждаме, че Святият Дух действа, така че да отврати вярващия от всичко, което може да го съблазни. Помага му да върви по пътя на истината и му пречи да се наслаждава ако ходи в друг път.
Йоан 10:28,29 дава на християнина надеждно основание за увереност: в Христос той има вечен живот и никога няма да загине. Ако човек е спасен, той е кръстен в Тялото Христово. Докато остава в Христос, има вечен живот и никога няма да погине. Имаме това в Христос и още ни е обещано, че никой не може да ни отнеме от Него. Спасението е въпрос на личги отношения между вярващия и Христос. Никаква странична (външна) сила не може да откъсне вярващия в Христос от Христос. И ако човек е отделен от Христос, това може да бъде следствие само от действие на Бог Отец като стопанин на дома или като собственик на лозето, както е казано в Йоан 15:2. Да пребъдваш в Христос, значи да притежаваш вечен живот; и тогава никакви външни сили не могат да ни отделят от Христос.
Имаме още едно основание за увереност – то е, че Бог няма да ни низвергне заради никое малко прегрешение. Ние сме спасени и съхранени чрез вяра. И ако след като човек е получил спасение отново погине, то това ще бъде само защото е претърпял пълен провал във вярата.
Така изразената позиция дава на човека достатъчно увереност в спасението, за да може да се радва, а не да живее в постоянен страх от отпадане. В същото време, тя му внушава, че възможност да отпадне съществува. Освен това, тази позиция запазва зависимостта на спасението от вярата, без да смесва вярата с дела. И това не са просто теоретически разсъждения – тази позиция е потвърдена от Писанието.
Някои от защитниците на безусловното съхранение на в спасението явно мислят, че опазването на спасението при определени условия се оказва въпрос силно зависещ от човека, тоест смаляват ролята на Бога. Това не е вярно. Бог въздейства на човека, за да му помогне да устои във вярата и да порасне в благодатта. Но в своята постоянна вяра християнинът не е съвършено независим – в подобно положение той зависи от Бога. Бог действа в него и чрез него. И все пак в определен смисъл, решенията е на човека – негови собствени решения. Той може да се възпротиви на Божието ръководство. Хората, обичащи Бога и съзнаващи, че съществуват истински основания за увереност, не живеят в страх от възможността за неподчинение на волята на Бога и за отстъпничество.
Предпазването на християните от отстъпничество няма за цел да застави хората да живеят в голям страх. Разрешете ми да ви дам един пример. Да си представим, че вървите по път след силна буря и се оказва, че мостът е отнесен. За да предупредите другите, поставяте на пътя знак и правите това не за да ги плашите, а за да осигурите безопасността им. Предупредителните знаци на пътя ми дават увереност по време на пътуването; знам какви опасности има по пътя и затова мога да ги избягна.
И когато следвам пътя на християнския живот, ако има предупредителни знаци по него, ми помагат да узная опасностите, които ме застрашават. Помагат ми да избягна отстъпничеството, като ми съобщават какво представлява то и какви са неговите последствия.
Тълкувайки Евреи 6:4-6 казват същото, което казах и аз (виж по-горе цитатите на Ериксон). Калвинистите, споделящи такова мнение, считат тези стихове за предупреждение, предназначено да помогне на християнина да се опази от това, което той няма да извърши. Аз смятам, че целта на предупреждението е да помогне на християнина да избегне греха, който може да извърши и който в някои случаи отделни хора извършват. Когато виждам такива предупредителни знаци, те ми помагат да следвам съвета на Петър: „Затова, братя, постарайте се още повече да затвърдявате вашето призвание и избиране; защото, като вършите тия добродетели, никога няма да изпаднете" (2 Петър 1:10).
Освен това нашата увереност укрепва когато разбираме, че не всеки грях, извършен от християнина го обрича на погибел. Християните вършат грехове, споменати в Числа 15:27. Вярващият иска да постъпи праведно, но не винаги това му се удава. Това не са греховете, за които е казано (Евреи 6:4-6; 10:26-29), че водят до загуба на спасението. Когато християни вършат грехове, споменати в Числа 15:27, те съжаляват за извършеното и Святият Дух произвежда в тях покаяние. Но ние нямаме право да внушаваме увереност в спасението на този, който върши грях без да съжалява ни най-малко за това. Такива хора не проявяват признаци на това, че са „ново творение“, за което се говори в 2 Коринтяни 5:17. Обаче, когато Бог наказва хора за грехове – това е свидетелство за спасение (Евреи 12:7,8)
Х. Оправданието и освещението са неразделни.
Не можем да завършим този обзор без да отбележим факта, че спасението включва както оправдание, така и освещение. Съхранението в спасение е съхранение в оправдание и освещение. Двете са неразделни и не можем да получим първото без второто. Представата, според която оправданието (както безусловното, така и условното) не се съпровожда обезателно с освещение, няма никакво библейско основание. Освен това не трябва да смаляваме до такава степен освещаването, че то да става неразличимо.
Вече разясних този въпрос в раздела за освещаването. Позволете ми накратко да обобщя казаното, заявявайки отново, че светостта не е нещо произволно, а е необходимо следствие от спасението. Ето потвърждения за това: 1) Павел определено твърди, че живеещите в грях не наследяват Божието царство (1 Коринтяни 6:9-11; Галатяни 5:19-21; Ефесяни 5:3-7); 2) Авторът на посланието към евреите казва, че без святост никой няма да види Бога (Евреи 12:14); 3) В 1 Йоан както в положителна, така и в отрицателна форма е изразена мисълта, че ако човек не може да постъпва правилно, той не е спасен (1 Йоан 2:3,4,9-11; 3:3-10,14,15; 4:20; 5:4,18).
В дадените стихове не се твърди, че ако човек върши тези грехове, това ще повлече след себе загуба на спасение. Не това ни дава основание да считаме, че грешащите не са спасени. Причината да не считаме грешащите за спасени е тази, че родените от Бога не могат да грешат (1 Йоан 3:9). Както и праведният живот не е условие за получаване на спасение, нито за неговото съхранение. Това е резултат от спасението или както би могло да се каже – част от спасението.
Загубата на спасение не е резултат от греховен живот, защото способността да живее в грях не е присъща за родения от Бога. Това не означава, че такъв човек не може да извърши грях. Фактът, че той все още може да извърши грях, означава, че може да извърши отстъпничество.
Преди Адам и Ева да съгрешат, за тях не е било възможно да живеят в грях, но за тях е съществувала възможност да извършат грях. Когато са направили това, тяхната същност се е променила. След тази промяна, те вече са можели да живеят в грях. Не е във възможностите на грешника да живее в праведност и да бъде угоден на Бога. С помощта на Святия Дух грешникът придобива възможност да приеме Благата вест и да се спаси. Ако грешникът отговори на Благата вест, това му създава възможности, чрез които може да живее праведно и да бъде угоден на Бога, като не може да живее в грях.
Възможността да загуби спасението си е във възможностите на човека, ако причината за това можем обобщено да характеризираме като акт на отстъпничество. Съществуват разбира се причини, които водят до отстъпничество. От гледна точка на разума, напълно логично е спасеният човек да има възможност за отстъпничество при определени обстоятелства (доколкото е свързано с неговата собствена воля). Адам и Ева са имали възможност да съгрешат, както грешникът има възможност да откликне на Благата вест. Да вярваме, че християнинът може да отпадне от вярата (в условията на Божието върховенство), е също така логично, както да вярваме, че Адам и Ева са съгрешили при върховенството на Бога. И така, ако в условията на върховната власт на Бога Адам и Ева са могли да съгрешат, а християнинът не може да отстъпи от вярата си, то това би било възможно само защото Бог е искал Адам и Ева да съгрешат, а не иска християните да отстъпят от вярата си.
ХІІ. Някои практически проблеми.
Има хора, за които от позицията на нашето богословие е трудно да се каже нещо определено. Някога те като че ли са били спасени. Като че ли не са извършили отстъпничество и не са се обърнали от вярата. И все пак, явно те живеят в грях или постоянно съгрешават. Според мен очевидно едно от изказаните тук наблюдения не е вярно. Или човек не е бил спасен, или е изгубил вярата си, или не живее в грях. Може би няма да ни се отдаде да определим какво е истинското му състояние. Разбира се, не бих давал на такъв човек гаранции, че е спасен. Съчувствам на тези, които може би смятат за свой дълг да гледат на такива хора нито като на не спасени, нито като на не погинали. Предполагам, че моята позиция е по-приемлива – според нея човек или е спасен, или не е.
Считам, че човек или е спасен, или не е, но не мога винаги да съдя за всеки отделен случай. Според мене, в някои случаи следва да се придържаме към такава позиция, независимо от възгледите на човека.
Някои предпочитат да употребяват думата отстъпничество единствено във връзка с отстъпване от вярата на богословска почва; тоест, те разбират отстъпничеството като замяна на истината с ерес. Аз използвам термина отстъпничество за обозначаване на провал във вярата в широк смисъл. Смисълът е в това, че човек отстъпва от вярата, а до какво води това не е важно. Може би някои ще дойдат до точно определена система на неверие или до обикновено неверие.
По повод на увереността в спасението са казани много лекомислени думи от различни хора, които излагат както свои, така и чужди възгледи. Добре обоснованото учение за увереността в спасението изисква максимално внимание в мисленето и анализа. Това е справедливо и тогава, когато искаме да разберем гледната точка на друг човек. Въпросът за съхранението в спасението е важна тема и трябва да я изследваме много внимателно.
Ф. Лерой Форлайнс
Из книгата „Библейска систематика“
издателство ХО „Библия для всех“, СПб, 1996 г.
Превод: Юлия Борисова