Ако разпространявате този материал, молим ви да го правите безплатно, без да го променяте и да посочите източника.
http://christian-books.hit.bg

 

Апостолско преобразяване


Само на думи или и в действителност?
Не просто спасение, а нещо много повече.
от Арт Кац

 

Този текст е дословен запис на послание, произнесено пред едно църковно събрание в Америка, оставящо впечатле­ние за дълбок, истински живот в Духа. Това ще рече, че то по всичко приличаше на посветено тяло, отнасящо се сериозно към Господ. Неговото ярко, живо поклонение като че ли свидетелстваше за неизчерпаемо духовно здраве. Въпреки това, след като отминаха двете нощи на събирания, у мен като говорител се появи нарастващо усещане за отчаяние, че не сме свършили много работа и че ако Бог не се намеси съществено, нямаше да има почти никакъв смисъл да продължаваме.

Третата вечер посланието беше проповядвано след цял ден на пост и настойчива, искрена, гореща застъпническа молитва. В резултат на това, всички в събранието паднаха по лице, търсещи усилено Господ.

Словото е като стрела в сърцето на нуждаещата се от него църква по цялата земя, особено в нейните привидни „успехи“, а още повече с нейната застинала предсказуемост. Дано то да ви подейства докато четете, както стана с тези, които го чуха и приеха като слово от Господ.


----


Вярвам, че тази вечер Бог желае да говорим за обръщането (преобразуването) на човека. Много обичам да казвам: „Мнозина са спасени, малцина – преобразени (обърнати).“ След като изминаха две вечери, аз осъзнах, че ще бъде напразно да продължаваме да говорим по същия начин, при положение, че не сме преминали изцяло, радикално от другата страна. Не мога да си представя, че съществува по-голяма жестокост или заблуда от това да говорим за апостолски неща, когато сме духовно негодни или неспособни да живеем според тях, особено когато все още не са установени някои основополагащи неща във взаимоотноше­нията ни с Бога. Апостолските неща, присъщи на Неговата слава, могат да намерят изпълнение само в хора, напълно отдадени на Бога. Ако сме приели само речника на написаното от апостолите, ние носим отговорност за най-жестоката от всички заблуди. По-добре да говорим за всичко друго и да използваме какъвто и да е друг език, но нека не използваме този език, освен ако възнамеряваме да изпълним това, което говорим. Нуждаем се някак да се спрем за малко, да помислим върху това, което ни се разкрива в момента и да се запитаме дали сме истински преобразени. Мажете ли да разберете, че е възможно по някакъв начин да сме спасени, дори новородени от Духа и изпълнени с Духа и все още да не сме напълно, безусловно преобразени и обърнати към Бога така, както в действителност изисква апостолското посвещение?

Тъй като сега се съсредоточаваме върху Павел, искам да прочета от Деяния на апостолите, глава 9 част от разказа за неговото обръщане към Бога. Забележително е, че в тази книга се споменава три пъти за това обръщане. Няма да преувеличим ако кажем, че последвалият апостолски живот напълно е съответствал на начина, по който е започнал. Или, казано по друг начин, може би не можем да надминем началото си. Някои от нас може да имат нужда от ново начало или от начало, което всъщност никога не се е състояло досега. И ако това наистина е така, ние сме на определено ниво на християнски отклик, по-ниско от това, което сам Бог определя и желае.

Ще ви помоля да станем и да се помолим Бог да ни благослови преди да започнем да четем от Писанията. Не знам откъде ми дойде тази мисъл, но по някое време през деня имах усещане, че трябва да се помолим и сега искам да ви поканя да призовете Бога. Не с дълга молитва от един светия, а кратка покана към Бога Той да направи всичко възможно; да Го помолим за нещо изключително. Винаги вярвам, че Бог ще даде тласък, който да усетим в духа си. Помолете се от място така, че да ви чуем, а аз ще завърша молитвата. След това ще стигнем до словото за тази вечер.

И така, да прочетем от Деяния глава 9:

„А Савел, като още дишаше заплашване и убийство против Господните ученици, отиде при първосвещеника. и поиска от него писма до синагогите в Дамаск, че, ако намери някой от тоя Път, мъже или жени, да ги докара вързани в Ерусалим. И на отиване, като наближаваше Дамаск, внезапно блесна около него светлина от небето. И като падна на земята, чу глас, който му каза: Савле, Савле, защо Ме гониш? А той рече: Кой си Ти, Господи? А Той отговори: Аз съм Исус, Когото ти гониш. Но стани, влез в града, и ще ти кажа какво трябва да правиш. А мъжете, които го придружаваха, стояха като вцепенени, понеже чуха гласа, а не видяха никого. И Савел стана от земята, и когато отвори очите си, не виждаше нищо; и водеха го за ръка та го въведоха в Дамаск. И прекара три дни без да види и, не яде, нито пи. А в Дамаск имаше един ученик на име Анания; и Господ му рече във видение: Анание! А той рече: Ето ме, Господи. И Господ му рече: Стани и иди на улицата, която се нарича Права и попитай в къщата на Юда за един тарсянин на име Савел; защото, ето, той се моли; и е видял един човек на име Анания да влиза и да полага ръце на него, за да прогледа. Но Анания отговори: Господи, чул съм от мнозина за тоя човек, колко зло е сторил на Твоите светии в Ерусалим. И тука имал власт от главните свещеници да върже всички, които призовават Твоето име. А Господ му рече: Иди, защото той ми е съд избран да разгласява Моето име пред народите и царе и пред израилтяните; защото Аз ще му покажа, колко много той трябва да пострада за името Ми.“

Благодаря ти, скъпи Боже, за светлината огряла един Твой враг, която напълно го преобрази и го превърна от убиец в главен пратеник на Църквата. Удивително е това дело, Боже, идващо от небето в момента, който Ти си определил и то въпреки цялата ни съпротива. Молим се Господи, словото тази вечер да бъде предназначено за тези от нас, които още не сме паднали на земята и продължаваме да постъпваме според собственото си виждане, а не според Твоето. Нека да бъдем повалени, за да можем да бъдем издигнати отново, да научим колко големи страдания трябва да претърпим заради името Ти, Което ще изявиш пред езичници и царе и най-вече пред дома на Израел в последните дни. Ела, Боже и ни говори за този текст. Благодарим Ти и Те прославяме за словото, с което си ни облагодетелствал и което може да ни преобрази. В святото име на Исус, амин.

И така, както вече казах, началото на апостолския живот до голяма степен определя края му. Много от нас живеят неправилно и не ходят в пълнота, защото началото им е било неподходящо и неправилно. Мога да напиша дълга дисертация върху несъответствието между съвременното и истинското благовестие; за това, че съвременното благовестие е по-скоро формула за спасение, отколкото влизане в най-святата вяра - както езичниците в Солун, които чуха апостолския призив за спасение и бяха спасени „от техните идоли, за да служат на живия Бог и да очакват Сина Му, който идва от небето и ще ги спаси в деня на гнева Си“ (1 Солунци 1:9). Очевидно те са чули много по-пълно и по-мощно представяне на Благата вест и следователно точно в момента на обръщането им са се случили истински неща, които са направили църквата забележителна и различна от всичко останало. Те са отражение на тяхното начало, а нашият живот отразява нашето начало.

В това виждам нещо подобно на Израел и неговото „велико преминаване на Йордан“, което евреите е трябвало да направят с Исус Навин. На пътя им е река Йордан, чието име буквално означава „слизане в смъртта“. След прекосяването на реката, от другата страна бяха останали труповете на мнозината, които се препъваха в религиозната пустош в продължение на 40 години, които не притежаваха изцяло преданите и искрени сърца на Халев и Исус Навин (Халев означава „цялостен, искрен, предан, направен от все сърце“). Само двама души от едно цяло поколение имаха привилегията да бъдат приети в обещаната земя и да участват в превземането й. Ние сме изправени днес пред такъв вид „прекосяване.“ Време е да преминем от другата страна; усещането, че трябва да направим такова преминаване, тежеше на сърцето ми през всичките дни, прекарани тук, а дори и в дните, които непосредствено предшестваха идването ми.

Знаете ли обаче, че не всички от Израилевия дом прекосиха Йордан? Част от племената на Вениамин, Манасия и Рувим избраха да останат от другата страна. Останаха там, защото земята беше плодородна, тревата на пасбищата - висока. Те развъждаха говеда и съвсем ясно разпознаха нещо, което имаше несъмнена стойност. Не желаеха да рискуват и да вярват в това, което можеха да намерят, преминавайки от другата страна. Умоляваха Мойсей и постигнаха каквото искаха; получиха съгласието му да останат от грешната страна на река Йордан. Вследствие на това, бяха изгубени през цялата история на Израел. Единственият печален спомен от племето на Гад, което избра грешната страна, са Гадаринците от Новозаветно време, които отглеждаха прасета и които дори в тези по-късни времена не искаха да приемат Този, Който искаше да ги направи свободни, защото се оказа, че цената, която трябваше плътта им да плати, е твърде висока. Те предпочетоха стадата си пред това да приемат Този, Който, за да освободи човек от демони, изпрати стадата им в морето!

Как може да се обяснят последиците от нежеланието да се премине от другата страна, от желанието да останеш от грешната страна? Мисля, че причината е винаги една и съща – това е по-благоприятно за „плътта“, защото там има сигурност в нещата, които имат връзка с тревата (тоест, с нашия непосредствен интерес, егоизъм).

Както тогава, така и днес съществува истинска необходи­мост от преминаване от другата страна, за да не би нашите кости да се окажат от грешната страна или да се изродим до тъга и потиснатост – това, което се случи с племената на Гад и Манасия, които отказаха да преминат Йордан и останаха отвъд заради стадата си! Току-що си припомнихме, какво се случи стотици години по-късно, по времето на Исус, със земята на Гадаринците; те бяха изгубени и чак до наши дни не оставиха никаква следа в историческата памет, нито пък допринесоха с нещо ценно.

Следователно, обръщането на Павел към Христос, както и нашето, е от съдбоносно значение. Разказът за него започва с думите: „И на отиване...(и докато пътуваше).“ Мисля, че тук се крие повече надежда за един напълно откровен неприятел на Бога, макар и живеещ в измама, отколкото за тези, които претендират, че са приятели на Бога, а отдавна са спрели да „пътуват“ (да се движат) и са като застояла вода или като хора, настанили се и обитаващи сигурно място. За един враг, който действа, има по-голяма надежда да се обърне към Бога, независимо от това колко тежка е неговата заблуда (дори заблудата да е следствие от ревност за Бога, обаче неправилно разбрана), отколкото за тези, които са се настанили и стоят на сигурно място в правилни учения и вярвания, но не напредват изобщо!

И така, духът ми се вълнува когато четем тези думи: „И докато пътуваше...“ Сигурно се чудите дали Савел щеше да се обърне към Бога ако се беше задоволил да остане на завет и да се примири с общоприетите категории на правоверието, както са направили повечето от съвременниците му. „И на отиване, като наближаваше Дамаск, внезапно блесна около него светлина от небето.“ Питам се, дали пътуването, движението („И на отиване...“) е също така необходимо, за да дойде светлина от небето и за нас? Дали, когато Бог ни вижда търсещи, има по-голяма надежда да бъдем спрени от Божията светлина, отколкото ако сме се превърнали просто в застояла вода, доволни от състоянието на духа и живота си? Но докато тази светлина не блесне и нещо не слезе отгоре, върху нас долу, ще останем заковани там, където се намираме. Всичко идва от великата, пълновластна ръка на Бога. Неговото око „броди по цялото лице на земята, за да търси някой, който има съвършено сърце пред Него.“ Ако не беше така, днес нямаше да говоря пред вас.

Нямаше да съм изпълнен с вяра, а щях да съм мъртъв отдавна. Но дори и преди 37 години, като атеист и враг на Бога, дишащ със същата страст и съпротива като Савел, „заплашване и убийство“ срещу Църквата, аз бях „прикован“. (Вижте книгата на Кац: „Одисеята на един съвременен евреин“ - свидетелството за обръщането му към Бога). Може би по същите причини, дори в заблудата и съпротивата ми срещу Църквата и вярата, неспособен да произнеса името на Исус по друг начин освен произнасяйки проклятия и богохулства, Бог видя в мен сърце, търсещо истината, което искаше да се „движи.“ Мисля, че това е състояние, това е характер, който Бог харесва, дори и след като някой се е срещнал за първи път с Него!

Харесва ми начинът, по който Господ срещна Савел, който падна на земята и чу глас да му казва: „Савле, Савле, защо ме гониш?“ Ако изследваме в дълбочина преобразяването, ще разберем кое трябва да бъде изцяло преобърнато в живота ни. Това е гибелната заблуда, която, ако се развие докрай, ще доведе до преследване на Бога и Църквата. И какво представлява тази заблуда? Да поставим себе си пред Божието “Аз.” “Защо ти Ме преследваш?“ Защо възхваляваш себе си и поставяш собствения си интерес преди Мене, независимо колко свято и религиозно ти се струва това? Точно тук трябва да се доверя на Святия Дух, да вземе това просто нещо, твърде дълбоко, за да бъде изразено с думи и да ми открие загадката, скрита в него. Ние не сме преобразени докато неговото „Мене“ не застане преди нашето „ние“. Това, че през целия ни живот нашето „ние“ предшества Неговото „Мене“, е гибелен неуспех за нас, дори и да изглежда религиозно. Необходимо е нещо да бъде изтръгнато, изменено и поправено; едно нещо трябва да бъде поставено преди друго – Неговото „Мене“ преди нашето „ние.“ Ако това не се случи, бъдете сигурни, че под една или друга форма, ние преследваме Бога. Противим Му се дори докато претендираме, че работим за Него и служим на Неговите интереси! Не беше ли същото и със Савел? Забележете, че не става въпрос за някакъв предполагаем атеист, безразличен към Бога. Пред нас е един мъж, ревностен за Бога. Заблудата, водеща до преследване на Божии хора и на самия Бог от страна на Неговия собствен народ, беше дело на заблуден религиозен човек, чието „мое“, беше поставено все още преди Божието „Мене“, независимо че намеренията му изглеждаха правилни.

Какво е вашето състояние тази вечер? Ако е възможно такава същностна и съдбовна заблуда да се развие в ревностно религиозен човек като Павел, който с най-добри намерения искаше да служи на Бога и търсеше възможности да издирва и арестува еретици, за да ги отведе в Ерусалим, колко повече ние сме способни да станем жертва на тази същата заблуда? Защо поставяме нашето „ние“ преди Неговото „Аз“? Това е същността на проблема, докато все още продължаваме да смятаме себе си за по-важни от Него.

Мисля, че точно това е истинския характер на църквата днес, дори и в нейната най-добра „харизматична“ форма. И в нея наблюдаваме нашето „ние“, нашето: „Какво предпочитаме ние?“ Това упорито, духовно егоцентрично поведение, несъзнателно или нарочно, може да бъде прогонено само от дълбоко преобразяване. Защото точно това представлява обръщането към Бога.

Може да сме спасени, може да сме изпълнени с Духа и все още това най-важно нещо – обръщението – да не присъства в живота ни, докато светлина не падне от небето върху нас и не ни свали на земята. Не вкарахме ли дори през тези две вечери словото Му в категориите, с които утвърждаваме самите себе си, използвайки неправилно това, което Бог е замислил, за да ни събори и дори унищожи?

Ще го кажа отново. Колко от нас, чувайки тези две вечери словото, го приеха и разбраха през призмата на собствените си виждания и го приспособиха към вече уредения си живот и намериха начин, по който словото би могло да бъде нагодено към нашата самооценка, духовността и призванието ни? С една дума, всичко, което правим, дори по навик, е да се издигаме над словото и да определяме сами как да го нагодим удобно в категориите, които одобряваме. Вместо да оставим словото да разруши и унищожи нашите категории, ние се извисяваме и заставаме като господари над него, моделирайки го грижливо, за да бъде изкусно формулирано и дори прието и прославено като Божие слово. Аплодираме говорещия затова, че ни е донесъл словото, мислейки си, че по този начин служим на Бога!

Можете ли да разберете защо се нуждаем от преобразяване? Егоцентризмът ни е неописуемо дълбок и сякаш по ирония, е най-дълбок в религиозната и духовна област. Какво по-голямо оскърбление към Бога, какъв по-голям пример за поставяне на нашето „ние“ преди Неговото „Аз“ от начина, по който чуваме и условно приемаме словото? Това е изцяло несъзнателен процес; вършили сме това много години и затова сме пропуснали величието и намерението на Бог, Който ни е дал словото!

Трябва да кажа, че предишната вечер след службата си тръгнах угнетен. Чувствах се обезсърчен. Духът ми беше отпаднал, сякаш бях потънал някъде. Изпитвах ужасна отпадналост, както и не само физическа, но и душевна умора. Словото беше добро – беше скъпоценно, истинско според целта на Бога. Някак си обаче, беше видоизменено и това пролича от начина, по който слушателите го приеха и дори отговориха или не отговориха. Така стана ясно, че нашето „ние“ стоеше преди Неговото „Аз“. Затова Господ казва тази вечер: „Стоп. Няма да продължа по нататък! Няма да споделя святи неща за апостолската вяра с хора, които ще ги приемат субективно и по този начин ще ги изтълкуват, нагаждайки ги към своите вече съществуващи разбирания. Така те някак успяват да намерят начин да възвеличат това, което словото възнамерява да разруши.

Резултатът от това е, че поставяме себе си над Неговото слово, определяйки до каква степен му гласуваме доверие и го приемаме.

Ние решаваме до каква степен възнамеряваме да усвоим и приложим словото.

Разбирате ли, че почти непрекъснато вършим това? Нашият Бог е свят. Той излива сърцето си пред и за нас, а ние съзнателно или по навик пресмятаме в каква степен в действителност ще приемем такова слово, с намерение да го изпълняваме!

Смятам, че с това описах основните, съществени пробле­ми на Църквата – защо е остаряла и отегчена, защо не върви от вяра към вяра и от слава в слава, защо богослуженията са по-скоро наситени с „проповеди“, отколкото с Божието слово, което по своята същност изисква отговор и промяна. Ние не слушаме с намерение да изпълним. Ние чуваме, възнамеря­вайки да одобрим словото и да му се радваме.

Виждате ли как си създаваме цялостен светоглед, който осуетява ценността на словото и целта на Бога?

Защото, ако словото не ни промени, какво друго ще ни промени? Приемаме ли обаче словото с открити и откровени сърца и разрешаваме ли му да извърши делото си? Имаме ли желание да кажем: „Господи, нека да ми бъде според словото Ти.“ Не знам какви ще бъдат последиците - може би изкореняването на дома ми и начина ми на живот, промяна на цялото ми съществуване или загубата на всичко, за което съм работил дълго време и съм положил големи усилия, и което само по себе си не е грешно. Докато обаче дойде този момент, когато сърцата ни, чувайки словото, винаги ще казват: „Нека да ми бъде“, може вече да не чуваме и разпознаваме словото като произлязло от Бога. Възможно е то вече да не извършва Божието дело. Словото ще бъде просто „проповед“, която одобряваме или отхвърляме.

Какво ли е струвало на Мария да каже: „Господи, нека да ми бъде според словото Ти“? Това означава – нищо по-малко от това, да приемеш една бременност, която не може да бъде обяснена; и това се случва в такова религиозно, самоправедно поколение, абсолютно привикнало и подготвено да убива с камъни на прага на бащиния й дом жената, която не може да обясни как е забременяла. До ден днешен писанието на равините, наречено Талмуд, намеква, че бременността на Мария е от римски войник. Как иначе биха могли да си обяснят необяснимите бременности? Когато Мария каза: „Господи, нека да ми бъде според словото Ти“, тя имаше предвид: „Готова съм, искам да понеса всички последици, приемайки това слово, дори то да ми донесе позорна смърт, независимо че в действителност съм девица в Израел.“

Ще ви кажа, че когато Бог намери такова сърце, не съществуват никакви граници за Божието дело. Като си помисля за възможностите, които има на това място и които могат да бъдат отдадени за Божието дело в тези последни времена - и то не само в тази общност, но и извън нея, в свят разлюлян и разрушен от насилие, разврат, мръсотия, продажност, извратеност от всякакъв вид, свят, който очаква тези, които ще дойдат изпратени от Бога, аз усещам неудовлетворението на Бога, Който не може да направи това докато не се появят хора, които първо ще приемат словото Му със същото целомъдрено предразположение на духа, желаейки да приемат всички възможни последици! „Господи, нека да ми бъде според словото Ти.“

Сами ще си спестите много излишни усложнения, утежняващи вашето състояние, ако се запитате как вие лично трябва да приложите това слово, след като сте се примирили, че то неминуемо ще ви доведе до смърт. След като веднъж вече сте си дали сметка за това, има ли значение под каква форма ще се проявят всички тези морални и физически изпитания – замерване с камъни на прага на бащината ви къща, опозоряване, отхвърляне от хора, неприязън, неразбиране, освиркване, истерично поругаване или осъждане? Бог все още чака и Неговото дело никога не може да започне без да има някой, който да каже: „Господи, нека да ми бъде според словото Ти!“

Нека да видим какъв беше отговорът на Савел, когато се срещна с Исус, който му каза: „Савле, защо почиташ и издигаш твоето „аз“ пред Моето „Аз“? От тук дойде и голямото апостолско изявление, което предопредели изцяло попрището, което щеше да последва: „И рекох: Какво да сторя, Господи?" (Деяния 22:10а). Искам да отбележа, че всяко споменаване на думата „Господ“, без да е последвано от съгласие с казаното от Павел, е заиграване с нещо свято, дори е напразно произнасяне на Божието име.

Искам да ви попитам скъпи мои... Кога беше моментът, в който вие извършихте с Бог нещо толкова решително, с каквото Павел започна апостолския си път? Този въпрос обобщава и включва всеки един от възможните други въпроси. „И рекох: Какво да сторя Господи?" Няма думи като: „ако“, „и“, „но“; няма условия, клаузи, гаранции, изисквания - дори за хвърляне на светлина, разбиране или тълкуване. Ако Господ е Господ, за нас има само едно положение – паднали на земята пред Него, с този вик, отразен от цялото ни човешко естество: „Какво да сторя, Господи?“ Казваме го веднъж, но оставаме да живеем завинаги в ехото на този въпрос или изобщо не живеем апостолски. И това е една от най-важните причини, поради които тази вечер чуваме това слово. Аз дойдох с пълна чанта и с богат избор на послания, но не съм свободен да се позова на тях и да ги използвам, независимо колко бих се наслаждавал да разглася скъпоценното семе, което Бог ми даде. Винаги когато говоря, когато служа (както и вие), трябва отново и отново да съм воден единствено от този въпрос: „Какво да сторя, Господи?“

Колко апостолски поприща тази вечер се намират в състояние на застой или са прекратени? Колко пророци има на това място? Колко благовестители, учители и пастори? Колко жени на делото и молитвата, колко призива от Бога, висящи в очакване на въпроса, който Бог все още иска да чуе – думи, които никога не са били произнасяни в Негово присъствие без пречки и с пълна готовност да се подчините. Това е изявление на безусловна апостолска страст, отдаденост. Докато Бог не го чуе, няма да ви каже това, което трябва да правите.

Има работа, която трябва да се свърши – това е несъмнено; тя обаче трябва да бъде извършена със силата на тези, на които може да бъде поверена. „Духът е даден без мярка“ на синовете, които нямат собствени цели и собствен живот, а живеят само с един въпрос, в който е истинския живот! „Какво да сторя, Господи?“ Всяко нещо по-малко от това е загуба; нещо условно и незадоволително. Това означава да сме обзети от страх, съмнения и колебание и всичко друго, което ни осакатява, злепоставя и изобличава. За нас има избавление само тогава, когато най-накрая стигнем до там, където напълно откровено казваме и поставяме пред Бога това, което Той очаква – което не може да ни заповяда или да ни принуди да направим, но трябва напълно, свободно и изцяло ние сами да дадем.

„Какво да сторя, Господи?“ Мисля, че отговорът винаги е един същ, независимо че може да се прояви и изпълни по различни начини: „...защото Аз ще му покажа колко много той трябва да пострада за името Ми“ (Деяния 9:16). Не е чудно тогава, че ние не задаваме този въпрос.

Колко мъдро ние интуитивно схващаме какъв трябва да е правилният отговор. Обаче ако не знаете, скъпи светии, аз ще ви кажа, че за всяко страдание, което ни сполетява вследствие от покорството ни пред Господ, има неописуема слава, вечна награда и радост дори по време на страдание, болка, нещастие, неразбиране и осъждение от хората.

Трябва сами да се запитаме имало ли е момент в целия ни християнски живот, когато всеки един от нас е питал Бога: „Какво да сторя, Господи?“ с истинско намерение не само да даде определен отговор на нещо изговорено в момента, а да живее постоянно, завинаги в светлината на този въпрос?

Апостолската църква не може да съществува докато този въпрос не бъде зададен и постоянно отстояван.

„Все пак Арт, ти не разбираш; аз съм професионалист, доктор; не съм като някакъв маниак за Исус.

Савел. Той нямаше какво толкова да губи. Трябва да разбереш, че имам семейство и професионални интереси.“

Савел беше отличен ученик на Рави Гамалеил. Ако има някой, който е извършил религиозно самоубийство, задавайки този въпрос като се е отказал по този начин от цялата си кариера, която би му спечелила в онова време слава всред правоверните юдеи, това е Савел. Обаче той загърби всичко това и считайки го за измет (боклук), зададе единствения въпрос, правилния въпрос, който всяко създание трябва да зададе на Създателя: „Какво да сторя, Господи?“ Каквито и да са последиците, загубите, Ти си Господ; и ако не си Бог на този въпрос, то всичко, което се осмелявам да говоря в името Ти, е подигравка, пародия и религиозно занимание, което, дори когато е най-доброто, не заслужава да бъде прославено от Бога!

Ако продължите с подобно занимание, в последните дни няма да бъдете между преследваните, а ще бъдете преслед­вачи! Центробежната сила продължава да действа, носейки ни винаги по една или друга орбита – по апостолската или по тази на окончателното отстъпничество! „Но понеже ще се умножи беззаконието, любовта на мнозинството ще охладнее" (Матей 24:12). Последните дни ще бъдат белязани от голямо отстъпление и отпадане на мнозина, които не могат сами да се заставят да следват Исус навсякъде, където Той ги води и които се намират във водовъртежа на неща по-незначителни от апостолските. Те се чувстват обидени от тези, които живеят апостолски живот, противопоставят им се и ги преследват! Такъв е краят на тези, чието „аз“ все още е поставено преди Неговото „Аз“.

Не трябва да живеем така, че като Савел да питаме: „Кой си Ти, Господи?“ и да получим отговор: „Аз съм Исус, когото ти гониш.“

Дали сме Го познавали наистина, преди да стигнем до този отговор? Господи, имай милост; не знам как да кажа това, от две вечери вече се опитвам. „Кой си Ти, Господи? Толкова дълго си чакал да премахнем пречките от наша страна, за да ни се откриеш, че няма да пропилееш и да ни дадеш това скъпоценно откровение, каквото е знанието за Тебе в истина, докато не видиш в нас хора на истината, желаещи да Ти служат в истина, но които в момента се трудят с непълно и неточно разбиране за Бога. Ако признаем това, ще видим, че то осакатява нашия духовен живот. Не можем да се издигнем над нашето несъответстващо разбиране за Исус, което сме възприели, преследвайки наши собствени цели. Трябва наистина и искрено да попитаме: „Кой си Ти, Господи?“

Аз също съм бил виновен, когато съм изговарял това слово повърхностно, без да се замисля. На кого не се е случвало? Трябва обаче да призная тази вечер, в светлината, която ни огрява тук долу – аз наистина не познавам така, както е необходимо да познавам. „Кой си Ти?“ Отговорът е: „Аз съм. Аз съм Този, Който съм. Ще бъда, Който ще бъда. Аз съм Исус. Не съм вашето „другарче“; не съм този, който ще ви помага по пътя и ще крепи някак брака ви, въпреки че аз върша всички тези неща. Аз стоя над вашите потребности. АЗ СЪМ ИСУС.“ Докато не получим това откровение и то в момент, когато сме на земята, с лице към пода, каква апостолска служба можем да изпълняваме? Защото тя не може да надмине, а трябва задължително да отразява нашето знание за Бога в истината. Това не е ли така, защото ние самите сме жертви на неправилни служения? Защото сме били поканени „да приемем Господ“ и да повторим една молитва? Хвалете Бога за мярката, в която Той уважава това, но вижте колко безсмислен, абсурден е бил животът ни, докато сме вдигали шум, развеждали сме се и пак сме се женили, вършили сме неща, които показват, че не сме имали още от началото истинско обръщане към Бога. Никога не сме Го познавали както трябва и сега все още „пеем хвалата Му“ или си мислим, че правим това! А силите на тъмнината, надвиснали върху нас, се наслаждават точно на такива неща, които изобщо не ги смущават! Нищо не ги тревожи. Не спирайте, продължавайте с вашите поредици от служби и програми. Това по никакъв начин не застрашава царството на мрака, защото вие не можете да се издигнете над или да надхвърлите своето несъответстващо знание за Бога. Дори използването на името Му е вид терминология, формула, повърхностно е и не означава много.

Само този, който е дълбоко преобразен, който е паднал по лице и е необходимо да бъде вдигнат като слепец, който не вижда хората и трябва да бъде воден като дете, има възможности да застраши царството на мрака! Колко от нас желаят да бъдат водени за ръка по този начин? Ето Савел, отличният ученик на равви Гамалиил, който можеше да ви цитира огромни извадки от Писанията, придружени от равинско тълкуване, напълно сляп, изцяло опустошен от словото, което чу, когато Исус го повика по име. Когато стана от земята, той не можеше да вижда заради светлината; трябваше да бъде воден и не видя хора. Мисля си, че той никога повече не видя хората по начина, по който ние ги виждаме – пораждащи у нас страх, смущение и желание да им угаждаме. Страхът от хора е толкова мощна, толкова потисническа стихия в християнския ни живот, защото никога не сме падали на земята ослепени от светлината, която няма да ни позволи никога повече да виждаме човешката природа в другите хората, както и в самите себе си.

Сега искам да ви кажа коя е последната и най-жестока наша заблуда – нашата загриженост да бъдем разбрани и възприемани в духовно отношение от хората така, както ние бихме искали да ни познават. Докато не ослепеем, дори за „духовните хора“, за каквито смятаме себе си или за каквито искаме да ни приемат, не можем да служим на Бога апостолски. Трябва да станем изключително самоотвержени, да пренебрегнем изцяло този последен човек, този последен измамник, който, след като сме се отказали от всичко друго, още запазва тази сила, с която ни клевети и злепоставя - нуждата да бъдем разбрани от хората по начина, по който ние самите бихме искали да ни виждат и одобряват! Трябва да стигнем до там, че да не виждаме нито хората, нито или дори още по-малко себе си по плът. „Затова, отсега нататък ние не познаваме никого по плът; ако и да сме познали Христа по плът, пак сега вече така Го не познаваме" (2 Коринтяни 5:16).

Затова Павел можеше да каже: „Подражавайте ми както аз на Христос“ и то без ни най-малко високомерие и безочливост. Не сме ли ние тези, които смятат, че той е надменен, приписвайки и на него егото, с което ние все още живеем, защото не сме паднали по лице на земята, на която той беше съборен и не сме били ослепени от светлината на Бога, както той беше ослепен? Приписваме на него собственото си разбиране за „човека“ и допускаме, че казвайки това, Павел прави някакво егоистично изявление, защото не можем да разберем един човек, който не познава никого по плът. В твърдението му, съществуването на собствената му личност не е от значение. Не трябва никой да познава него самия, той може да бъде презрян, може да бъде отстранен, може да бъде измет на света, без да недоволства, защото не познава никого по плът.

Светлината, която го огря, го ослепи веднъж завинаги и го остави с осакатено зрение. Така той беше лишен от зрението, с което виждаме себе си, което ни кара духовно да се осъзнаем (като отклоняваме погледа си от Бога, взираме се в себе си и се покланяме на себе си, бел. прев.) и така да се злепоставим.

„И рекох: Какво да сторя Господи?" (Деяния 22:10). Малко се съмнявам дали тази вечер трябва изобщо да ви поканя и да ви чуя да казвате: „Какво да сторя Господи?" Вие разбира се, ще кажете това, но ще си тръгнете непроменени, защото тези думи трябва да се изричат с „треперене и изумление.“ Бог ни забранява да си правим от това последна, най-лоша и жестока заблуда, като използваме призиви от олтара. Нима вече не го правим с нашите така наречени „покаяния и изповеди“ и други видове изявления, които с такава лекота произнасяме? На колкото и призиви да си отговорил в живота си, те никога няма да те променят към добро. Пазете се от всяко нещо, което е лесно, повърхностно, макар и правилно. Необходимо е напълно удивени да кажем: „Господи какво да направя?“

Вие можете да сте сигурни, че ако тази вечер зададете този въпрос, Бог, освен че е вдъхновил това слово, ще чуе това, което казвате и ще ви приеме. След изговореното тази вечер животът ви ще бъде променен. Неща, които до днес са оставали неизвестни, защото са чакали да ги произнесете вие, които сте били длъжни да ги кажете, ще бъдат изяснени и оповестени. Това обаче може да се случи единствено ако за вас са станали истина, а произнасянето им не е в резултат само на религиозен навик; трябва да бъдат изречени с треперене и удивление. Това е точката на обръщането, преминаването от другата страна.

Много от нас са казали: „Какво да сторя, Господи?“, но само в изключителни моменти на страдание или нужда. Кои от нас обаче са задали въпроса веднъж за винаги, поставяйки го в основата на живота си, с пълното съзнание, че изоставят нещо, което никога няма да пожелаят отново? Ако веднъж сте казали нещо, не можете да върнете думите си. Нещо вече е било отбелязано и запаметено в летописите на небето, било е чуто от свидетели и от небесните началства и власти. Това е се е случило веднъж за винаги! То изисква съвършенство, което нищо в този свят не може да ни подготви да изпълним.

Нашият свят е свят на релативизъм, свят, който приема за действителни всякакви възгледи – „както дошло, така си отишло“. Това е свят на: „може би“„струва ми се“, „предполагам“, който избягва и презира съвършенството, пълнотата на Бога и по този начин не може да Го срещне на тази земя. Да се срещнем с Него на земята в пълнотата Му, при всичките съществуващи пречки, означава веднъж завинаги да напуснем този свят, основан на компромиси и на относителността (на това, че не съществува нищо сигурно, нищо съвършено и пълно) и да влезем в съвършенството и пълнотата на небесното Царство!

По тази причина днес аз постих и се молих. Знам, че тази вечер нещо може да се случи, да бъде разрешено, да получи своя отговор; с треперене и удивление, то ще разтърси земята, ще донесе на земята такива неща, за чиято прослава няма да стигне дори вечността. Това е нещо, което е извън човешките възможности. Трябва да дойде от Бога, но да бъде изговорено от хора, които желаят да паднат по лице на земята. Бъдете сигурни, това ще е началото на нов живот. Обръщането, преобразяването означава да живеем цял живот, постоянно задавайки, пребъдвайки в този въпрос.

Какво е вашето състояние тази вечер? Просто сте спасени или сте преобразени? В момента, Бог, Който е чакал дълго да чуе отговора ви, ще ви отвърне: „Стани и ходи, и Аз ще ти кажа какво трябва да направиш.“ Още преди да си получил отговор, обяснение, преди да си получил каквато и да е сигурност, стани и ходи. Това „ставане“ се извършва със силата и мощта на самия възкръснал живот! Връщането от смъртта, в която сте се намирали, като повалени от тази светлина, не се състои в това сами да се съживите; необходима е силата на живота на самия Господ. Защото изправянето и тръгването са призив за неща, които не са по вашите възможности. Те са изцяло изискване на възкресението! Затова апостолският живот е славен и затова Павел, главният от апостолите, най-често се е молил с думите: „Господи, кой е достатъчен за тези неща?“ Като казвам това, говоря на събрание от много самодостатъчни човешки същества, много сръчни и способни, живеещи порядъчно, които могат да извършат много впечатляващи неща. Обаче Бог ви призовава, скъпи светии, към служение с размери, надвишаващи вашите възможности, и казва: „Станете и ходете.“ И когато казва: „Станете“, това не е просто покана, а даване на живот. Животът ще бъде даден на човека, който вече не се надява на себе си, нито на възможността да служи на Бога въз основа на собствените си умения.

Виждал съм възрастни мъже да треперят и хлипат, когато чуят това удивително слово. Те живееха лесно, служейки на Бога ловко и умело, с вещина, докато чуха такова слово, което разряза като с меч сърцата им и ги свали треперещи на земята като мъртви. По-късно, когато вече ставаха от земята и удивени сядаха по столовете си, затворили с ръка устата си, ми казваха: „Но Арт, в тази църква аз съм бил поощряван да действам въз основа на моята диплома по философия и моята вещина, увещавали са ме да служа на такова ниво и досега съм имал удивителни успехи.“

Сега обаче нещо се е изяснило, нещо надвишаващо всяко умение на човешката личност. Няма как да станем и да ходим без мощта на този неразрушим живот, който възкреси Исус от мъртвите и ще възкреси и нас, които желаем да бъдем повалени като мъртви на земята и да останем завинаги слепи за нещата, които смятаме за приемливи и които почитаме като правилни. Трябва ли като Савел да чакаме някой да положи ръце, за да ни върне зрението и разбирането, след като това е само посредничество чрез един обикновен член на тялото Христово?

Колко съвършено и непреходно е преобразяването. Всеки негов елемент е създаден на небето, мъдростта му е вечна; така че този велик Савел, сам по себе си гигант, беше смален от тази по-ярка от слънцето светлина, паднала от небето. Той трябваше да бъде воден за ръка, напълно безпомощен и зависим като дете. Сляп в продължение на три денонощия, без да яде и пие, той преосмисли напълно „харизматичното“ си виждане. Бог унищожи всички правила на вярата, всички негови „новозаветни“ схващания. Защото, ако наистина Савел щеше да бъде Божия дар за Църквата, това трябваше да стане чрез разбиране, дадено от Бога и получено посредством полагане на ръце от страна на най-обикновения от светиите – Анания. След като Бог го направи напълно зависим, Савел беше благодарен, че има един покорен слуга, който, колкото и да се страхуваше, се подчини на Бога и дойде, за да положи ръце върху Савел и той да прогледне. На този апостол, най-важен за Църквата, Бог трябваше да даде урок относно замисъла и тайната на Христовото тяло от самото начало на апостолското му поприще. Мнозина от нас все още не са разбрали този урок, въпреки че използват подходящата терминология! Този урок трябва да бъде даден чрез откровение на тези, които иначе са слепи за него.

Колкото и емоционално да говорим подробности за „Христовото тяло“ (като за нова прищявка или нова мода, използвайки нов език (речник), с който можем да си играем и да изразяваме егото (себе) си), ако не ни е било дадено като откровение, изобщо не е достигнало до нас. Може би точно затова се намираме в сегашното си състояние. Всичко е само терминология и се очаква да ни постигне нещо напълно унизително, което може да дойде до нас единствено чрез действието на обикновено, скромно Тяло, защото иначе изобщо няма да дойде.

Това „Стани и ходи“, светии, което в този час ще се случи на някои от нас, не означава обезателно, че всичко в живота ни ще изглежда различно отвън. Както и преди, утре ще отидете на работа и ще се приберете у дома в същото жилище. Всъщност, обстоятелствата около вас няма да бъдат по никакъв начин изменени външно и все пак, в същото време, ще са се променили дълбоко. Това „Стани и ходи“ раздвижва цялата сила на небесата.

И така, вие не трябва да се преструвате и да обмисляте какво трябва да правите, след като веднъж вече сте откликнали. След като това се е случило, ставането и ходенето, изпратено от Бога, ще следва собствената си логика и развитие. „Ще ти бъде казано какво трябва да направиш.“ Ще чуете като Авраам: „Отиди в земята, която ще ти покажа.“ В бъдещето винаги има неща, които ни карат да треперим и да оставаме верни на Бога, Който ще ни покаже какво иска от нас на следващия ден и дори в следващия момент. Обществото, в което сме възпитани, не ни е подготвило да живеем по този начин. Ние искаме да знаем, да имаме сигурност. Искаме да имаме абсолютна власт над това, което правим, да знаем защо го правим и какви ще бъдат последиците. Обаче Бог казва: „Ще ви покажа какво трябва да правите.“

Искам да ви кажа, че за хората, които чуват словото, което Бог с удоволствие ми даде, винаги съществува „ще ви покажа“, дори и в идващото веднага след това изречение или дума! Не знам какво ще последва. „Къде да отида сега, Господи?“ Плановете ви няма да ви помагат. Необходимо е да оставаме верни на това, което ни се дава миг след миг от Бог, който ни е призовал и ни призовава в безусловна зависимост от Него, която пречи на всяка сила и доверие, които светът иска да установи в нас. Това е пътят на поклонника и вие никога няма да успеете да свикнете с него.

Вчерашният успех няма да е достатъчен днес. Последиците дори са по-големи. Заложени са живот и смърт, вечността с нейната хармония; кой е достатъчен за такова говорене? Веднъж щом станеш и тръгнеш, което означава да започнеш да говориш, това, което е необходимо, ще ти бъде обяснено. Трябва обаче да живееш в очакване и напрежение, точно както и Авраам, като и всеки истински светия, който вече някога е отговарял на такъв призив, защото има неща, които трябва да направиш; неща, които никой друг не може и няма намерение да извърши. Това е явно изразено, определено; в него съществува едно „трябва“ за тебе. Бог няма да ти даде откровение до момента, в който те чуе да казваш: „Господи, какво да сторя?“

Бог казва: „Ще ти бъде отговорено, когато ми кажеш, че искаш да поставиш твоето „аз“ под Моето „Аз“ и то веднъж завинаги.“ Тогава можеш да откриеш своята цел и призванието си, защото ще ти станат известни. Те обаче няма да бъдат такива, каквито ти си мислил, че ще бъдат, а такива, каквито Бог е искал да бъдат и каквито сега ще ти ги покаже. Точно чрез тях Бог ни прави апостоли, което е вечната цел на живота ни. Това е противоотровата срещу религиозната досада; това е изключително сериозната вяра, която увещава, убеждава дори нашите деца.

Знаете ли какво значи да сте достигнали до апостолската истина? Това означава, че дори сте способни да убедите собствените си деца в истината и в сериозността на това, което правите. Тези деца имат изключителната способност да усещат колко задълбочени, искрени, горещи са родителите им, ходещи ръка за ръка с други възрастни. Те сами си задават въпроса: „До каква степен същото се отнася и за мене, въпреки че съм млад? Дали това е нещо, с което те (възрастните) се съгласяват, защото обичат подобни неща?“

Ще познаем, че колективно сме достигнали до апостолската истина и действителност, когато убедим собствените си деца! Фактът, че досега не сме успели, е изключително показателен. Сегашното ни задоволство и желанието ни да приемем и живеем в нещо по-незначително от Божието свято намерение се случва поради това, че сме копнели и сме обичали грешното и неговата избуяла трева храни нашата плът. Затова, в почти всеки дом, на Божието царство са нанесени неизброими щети.

Докато не разберем това, най-големите ни религиозни постижения по същество ще бъдат преследване на светиите, тъй като ги успокояваме с второстепенни неща, които, колкото и иронично да звучи, са пророчески и апостолски. Исус каза на Савел: „Тъй като преследваш църквата, ти преследваш Мене.“ Не сме ли виновни в преследване на Църквата, щом отмерваме и й даваме нещо много по-малко от небесното? Не крадем ли от светиите като ги окуражаваме да отъждествяват доктриналната точност и словесното изразяване на истината със самата истина? Не си ли въобразяваме, че сме вече в обещаната земя, докато през цялото това време дори още не сме влезли в нея, а да не говорим, че не сме превзели градовете й? Не се ли намираме още от другата страна, в пустинята? Нима не преследваме Църквата, когато я променяме по-малко от необходимото и щедро, изобилно позлатяваме делата си, украсявайки ги с думи като „апостолски“ и „пророчески“, въпреки че така осъждаме на копнеж по грешната земя тези, които ни слушат, без те дори да имат ясна представа, че това е истинското им състояние?

И така, Савел се вдигна от земята. Когато очите му се отвориха, не видя човек. Той никога повече не видя хора и не се уплаши от хора. Савел намери ключа към апостолската смелост и безкомпромисното мъжество, които зачитат само и единствено Бога! От този момент нататък всичко е в Божия интерес, а не в наш интерес. Ще намерите това в посланията на Павел. Никога няма да чуете нещо, засягащо „моята полза“. Не съществува „мое“. Всичко е заради Бога и тяхната полза. Каква ли щеше да е днешната Църква, ако такива хора бяха наши слуги? Докато нямаме такива мъже, ще бъдем ограбени и това ще е равносилно на преследване, а тези, които са били негови служители, трябва да признаят това и да паднат на земята пред Господ.

Ето така, този, който преследваше Тялото и не беше успял да разпознае Главата, придоби апостолско зрение чрез полагане на ръце, извършено от най-скромния член на това Тяло. От самото начало, главният апостол получи урок за зависимост от Тялото и за това, какъв надарен и съвършен организъм е то – за Божия прослава. Докато самите ние не ослепеем, „без храна и вода три денонощия“ (което означава, че се отказваме дори от обичайните си представи) няма да прогледнем, а ще бъдем осъдени да използваме терминологията на Христовото Тяло, живеейки съвсем независимо от него, все още постоянно възхвалявайки го и мислейки си, че служим на Бога!

„И начаса паднаха от очите му като люспи, и той прогледа; и стана та се кръсти." Вярвам, че сега се случва същото. „И почна веднага да проповядва по синагогите, че Исус е Божият Син.“ И съответно начаса се изложи на преследване и противопоставяне от страна другите, които изпитваха лична, жлъчна омраза към всичко истински апостолско.

„Юдеите, които дотогава го слушаха, след тези негови думи започнаха да викат: „Убийте го! Премахнете го от лицето на земята! Такъв човек не трябва да живее!“ Те крещяха, мятаха палтата си и хвърляха прах във въздуха.“ (Деяния 22:22,23) Как един преобразен човек прави така, че силите на тъмнината се разпалват, пяна излиза от устата им, беснеят настървено срещу хората, намиращи се до тях и, изпълнени с този дух, не могат да понесат, че „такъв човек“ съществува?

Какъв човек – какъв небесен човек! Какъв слуга на църквата за нейна полза и за Божия прослава! Каква самоотверженост и безкористност, която денонощно работи и носи Божия съвет и замисъл, без страх дали ще бъде разбран, приет, отхвърлен или ще предизвика оскърбление. Такъв човек не обръща внимание на последиците, които всичко това ще му донесе, защото живее постоянно в съзвучие с великото изявление: „Какво да сторя, Господи?“

Нека сега да паднем на колене пред Павловия Бог, Който е „АЗ СЪМ“, а също и ИСУС. Той ни казва: Мнозина са призвани, но малцина – избрани. Запомнете: мнозина са спасени, но малцина обърнати. Обръщането е крайно, иначе изобщо не е обръщане. То е пълно и безусловно предаване на Бога чрез Духа, което светът не може да понесе и винаги ще му се противопоставя до смърт. Обаче последиците от делата на такъв мъж са за вечността.

В името на Исус, като слуга на това слово, ви призовавам да отговорите със страх, треперене и удивление на Бог, чиято светлина е блеснала край вас. Хвърлете на земята всичко второстепенно, макар и правилно и възхвалявано от хора, независимо колко много наслада носи на душата ви, за да може Бог да ви вдигне, за да вършите делата, които трябва да вършите щом се издигнете и тръгнете със силата на живота, който ви е даден след като веднъж сте паднали мъртви за всичко, което е по-малко от този живот. Нека Той чуе от вас само едно: „Господи, какво да сторя?“

Мисля, че Бог беше съвсем ясен, точен и говори буквално. Той има предвид точно това изявление, точно такова падане на земята. Не лъжете сами себе си, че можете да направите лична, мълчалива сделка като кажете: „Бог разбира и одобрява“. Точно такова отношение ни е държало далече от апостолската вяра, действителност, власт и сила. Не съществува почтена, лична, изтънчена сделка при поставени от вас условия. Има само една сделка, сключена с поставените от Него условия, която изисква безусловно дори физическото ви падане на земята и изговарянето на точно тези думи: „Господи, какво искаш Ти да направя аз?“


Превод: Юлия Борисова
Октомври 2010 г.


Free Web Hosting