Ако разпространявате този материал, молим ви да го правите безплатно, без да го променяте и да посочите източника.
http://christian-books.hit.bg
Преводач: Юлия Борисова
I.
Велик си, Господи, и достоен да Те хвали цялата вселена. Велика е силата Ти и Твоята мъдрост. Хвали Те човекът, частичка от твоето творение, който носи навсякъде със себе си своята смъртност, свидетелство за греха му и свидетелство, че се “противиш на гордите.” Нашето хваление е сладко, защото си ни създал за Себе Си. Затова сърцето ни няма да има мир докато не се успокои в Тебе. Дай ми, Господи, да разбера с какво да започна: първо да Те призова ли или първо да Те хваля; трябва ли да Те опозная отначало или да Те призова? Как ще те призове някой без да Те познава? Непознаващият може да се обърне към някой друг, а не към Теб. Дали за да Те позная трябва да Те призова? Как може някой да се обърне към този, в когото не вярва? Как ще повярва в Тебе без проповедник? “И ще възхваляват Господа тези, които Го търсят.” Търсещите ще Го намерят, намерилите Го ще Го хвалят. Ще Те търся, Господи, викайки към Тебе, вярвайки в Теб. Към Тебе вика моята вяра, която Ти си ми дал, която си вдъхнал в мен чрез Сина Си, станал човек и първосвещеник.
ІІ.
Но как да извикам към моя Господ Бог? Когато се обърна към Него, ще Го поканя в себе си. Има ли място в мен, където Той би могъл да дойде? Къде ще дойде “Този, Който създаде небето и земята”? Господи, Боже мой, има ли нещо в мен, което да може да Те побере? Нима небето, което си създал и земята, на която си създал и мен, могат да Те поберат? Без Тебе нямаше да има нищо от това, което сега съществува. Това означава, че всичко, което съществува, се побира в Теб. Нали и аз съществувам? Защо тогава Те моля да дойдеш при мен? Нямаше да ме има, ако Ти не беше в мен. Аз още не съм в ада, макар че Ти Си и там. “И в ада да сляза, Ти Си там.” Изобщо нямаше да ме има, Боже мой, ако Ти не беше в мен! По-точно, нямаше да ме има, ако не бях в Теб! “…от Когото е всичко, чрез Когото е всичко и в Когото е всичко.” Наистина е така, Господи! Къде да те викам, щом съм в Теб и откъде ще дойдеш при мен? Къде зад пределите на земята и небето да отида за да дойдеш при мен от там и Ти, моят Господ? Ти, Който Си казал: “Небето и земята са изпълнени с Мен.”
ІІІ.
Дали Те побират небето и земята щом ги изпълваш; или като ги изпълниш остава нещо от Тебе, което те не побират? Къде се излива този Твой остатък когато небето и земята са пълни? Може би за Теб не е нужно вместилище, побираш всичко и не е необходимо да се намираш някъде докато съдовете, които изпълваш, се съдържат в Тебе. Те не ти придават устойчивост и дори когато се счупят, Ти няма да се излееш. Когато се изливаш в нас, не Ти падаш, а ние сме издигнати до Теб; не Ти изтичаш, ние сме събрани в Тебе. Всичко, което изпълваш, изпълваш го изцяло. Нищо обаче не е в състояние да те побере целия, а само част от Теб. Всички една и съща част от Теб ли имат? Или всяко нещо има различна част? Голямото – голяма, малкото – малка. Някои части в Тебе по-малки ли са или навсякъде си цял и нищо не може да Те побере изцяло?
ІV.
Какво си Ти, Господи? Какво друго освен Господ Бог? Кой е Господ освен Господ и кой е Бог освен нашият Бог? Най-възвишен, най-добър, най-могъщ; Всемогъщ и най-милосърден, най-справедлив, най-тайнствен и най-близък, най-прекрасен, най-силен, истински присъстващ, стабилен без да Го подкрепя някой, неизменен и променящ всичко, вечно млад и вечно стар. Ти обновяваш всичко и състаряваш гордите, но те не знаят. Вечно Си в действие, винаги в покой. Събираш и от нищо нямаш нужда, носиш, изпълваш и защитаваш; твориш, подхранваш и усъвършенстваш; търсиш, макар че имаш всичко. Ти обичаш и не Се вълнуваш; ревнуваш и не Се тревожиш; разкайваш Се и не тъжиш, гневиш Се и оставаш спокоен. Променяш пътищата Си, но не и плановете Си; събираш това, което Си намерил и никога не губиш; нямаш нужда от нищо и Се радваш на придобивките; никога не Се скъпиш и не искаш с лихва. Всичко получаваш в изобилие за да имаш дългове. Но има ли у някого нещо, което не е Твое? Плащаш дълговете Си, а на никого не си длъжен; връщаш дългове без да губиш нищо. Какво още да кажа Господи, живот мой, моя радост! Какво ли изобщо може да се каже за Теб? Горко обаче на тези, които мълчат за Тебе или на тези, които говорят много, а сега са онемели.
V.
Кой ще ми позволи да си почина в Теб? Кой ще разреши да влезеш в сърцето ми и да го опияниш така, че да забравя всяко зло в мене и да прегърна само доброто? Ти ли? Какво си Ти за мен? Съжали ме и ми разреши да говоря Какво съм аз за Теб, че ми заповядваш да те обичам, гневиш се, ако не го правя и ме заплашваш с големи нещастия? Нима не е огромно нещастие да не Те обичам? Горко ми! Покажи ми, Боже мой, с милосърдието Си какво си за мен. Кажи на моята душа: “Аз съм спасението ти.” Ще се затичам след гласа Ти и ще Те настигна. Не скривай от мен лицето Си; нека да Го видя, независимо дали ще умра или не.
Тесен е домът на моята душа за да влезеш. Разшири го Ти. Той е в развалини, обнови го. В него има от какво да се оскърби погледът Ти. Знам и го признавам, но кой ще го изчисти? Към кого друг ще възкликна: “Очисти ме от тайни грехове, Господи и от изкушенията избави роба си.” Вярвам и затова казвам: Господи, Ти знаеш! Нима не съм свидетелствал пред Тебе “срещу себе си за престъпленията си”, Боже мой, а Ти очисти сърцето ми от беззакония! Аз не се съдя с Теб, Който Сам си истина и не искам да се самозалъгвам за да не може беззаконието ми да се лъже. Не, не се съдя с Теб, защото ако Ти, Господи, отговориш на престъпленията, о Боже, кой би могъл да устои?
VІ.
Позволи на мен, който съм прах и пепел, да говоря поради Твоето милосърдие. На Твоята милост говоря, а не на човек, който ми се присмива! Може би и Ти ще ми се смееш, но когато се обърнеш към мен, ще ме пожалиш. За какво искам да говоря, Господи, Боже мой? Аз не знам от къде съм дошъл тук в този “живот в смъртта.” Или може би е по-правилно да кажа в тази “смърт в живота.” Не знам. Както съм слушал от родителите си, от които и в които си ме оформил, от самото начало си ме срещнал с утешението на Твоята милост. Самият аз не помня това. Първа утеха за мен е било женското мляко, с което нито майка ми, нито дойките ми сами са изпълнили гърдите си. Чрез тях Ти Си ми давал храната, необходима за бебето според желанията и богатствата Си, които разпределяш в цялото Си творение. Ти си направил така, че да не желая повече, отколкото ми даваш, а на тези, които ме кърмят, си дал желание да ми дават това, което си дал на тях. Инстинктивно, с внушена от Теб любов, те са искали да ми дадат това, което са имали от Теб в изобилие. Всяко добро нещо, което е идвало чрез тях към мен, за тях също е било добро, а всъщност то не е било тяхно, защото е било от Теб. О Боже, всички добри неща са от Теб и от моя Господ е цялото ми здраве! Ето какво съм научил оттогава, тъй като си го направил толкова ясно чрез всичко, което съм Те видял да даваш на мен и на всички около мен. В самото начало съм знаел да суча, да лежа тихо когато съм наситен и да плача когато нещо ме боли. И това е било всичко!
После съм започнал да се смея. Първо на сън, след това и буден. Така са ми разказвали за мен и аз вярвам, защото видях други бебета. Не помня себе си на същата възраст. Постепенно започнах да разбирам къде съм; исках да обясня желанията си за да ги изпълни някой, но не можех. Желанията ми бяха в мен, а тези, които ме заобикаляха, бяха извън мен и по никакъв начин не можеха да влязат в душата ми. Аз размахвах ръце и крака и виках, опитвайки се с малкото и неразбираеми знаци, с които разполагах, да изразя нещо подобно на моите желания, но всъщност не успявах. Когато не слушаха това, което исках да кажа, било защото не разбираха или защото това, което исках не беше добро за мен, аз се сърдех, че възрастните не се подчиняват и не ми служат като роби. Тогава си отмъщавах с плач. Това че децата са такива разбрах и сам, когато ги наблюдавах. Не дойките и възпитателите, които ме познаваха, а точно те, които не ме познаваха, ми показаха най-добре, че съм бил същия като тях.
Ранното ми детство отдавна умря, а аз съм още жив. Но Ти, Господи, Който си вечен и в Когото нищо не умира, още преди съществуването на света и преди всичко друго, за което може да се каже “преди”, Ти си Бог и Господар на всички създания. С Твоето търпение и постоянство, Ти си причината за устойчивостта на всички неустойчиви неща; Ти си непроменящият се, извор на всички променящи се неща. Милостиви Боже, кажи ми дали преди ранното ми детство е имало друг период, който да е отминал. Имало ли е нещо друго или единственото време е това, прекарано в утробата на майка ми? Чувал съм нещо за този период, виждал съм и бременни жени. Но какво, Господи, радост моя, е било преди това? Бил ли съм някъде, бил ли съм някой друг? Никой не може да ми обясни – нито майка ми, нито баща ми, нито пък чуждият опит или моите собствени спомени. Присмиваш ли ми се, че Те питам за подобни неща или ми заповядваш да Те хваля и да Те изповядвам за това, което знам?
Благодаря Ти, О Боже на небето и земята! Хваля Те и за началото на моя живот, и за детството, което не помня. Позволил си на човека да достигне до самопознание, опознавайки другите, а също и чрез свидетелствата на обикновените жени. Сега виждам ясно – съществувал съм и съм живял и в края на ранното си детство съм започнал да използвам знаци за да общувам с другите и да изразявам чувствата си. Кой друг освен Теб може да сътвори такова създание, Господи? Има ли толкова сръчен човек, че да създаде сам себе си? Има ли друг източник, от който текат към нас съществуване и живот? Не Господи, само Ти ни създаваш – Ти, за когото извикването към съществуване и живота са едно и също нещо, защото Ти Си съвършеното Същество и съвършения живот. Ти Си съвършен и не се променяш, нито днешният ден свършва в Тебе. Всъщност, в определен смисъл той преминава, защото всичко е в Теб и нищо не би могло да свърши, ако Ти не го притежаваш. Щом “годините Ти нямат край”, значи Ти Си в днешния ден! Колко от нашите дни и дните на бащите ни са преминали през Твоето “днес” и са получили образ и стойност на съществуването си? Колко други ще получат същото в бъдеще? “Ти си винаги един и същ”. Всичко се събира в днешния ти ден: утрешните неща и тези от идващите дни, както и всичко от вчера и от отминалите, предишни дни. Какво значение има за мен, че някой не разбира това? Нека се радва и продължава да пита: “Какво е това?”. Нека се радва и предпочита да търси Тебе когато не успява да намери отговора, вместо да търси отговора и да не намери Тебе!
VІІ.
Чуй Господи! Беда идва от човешките грехове. Човек сам признава това и Ти го жалиш, защото си го създал, но греха в него не си направил. Какво може да ми напомни за греховете на първите ми години? Никой не е чист пред Тебе, дори и бебето на един ден. Кой ще ми припомни? Някое мъниче ли, в което ще видя това, което не помня за себе си? Кажи ми, в какво съм грешил тогава? В това, че плачейки съм търсил гърди да суча? Ако сега направя същото и, разплакан, се протегна не да суча, а към подходяща за възрастта ми храна, то съвсем справедливо ще ми се смеят и ще ме порицаят. Това означава, че тогава съм заслужавал укор, но тъй като не съм можел да разбера, не е било разумно да ме упрекват. Когато растем, ние изкореняваме и отхвърляме такива навици. Не съм виждал човек, който, когато чисти растение, да изхвърля добрите клонки. Дали е било добре с плач да се добера до неща, които са били вредни за мен? Да негодувам горчиво срещу по-мъдрите от мен възрастни хора, които не са роби и над които нямам власт, включително и срещу родителите си, защото не са задоволили капризите ми? Правилно ли е било да опитвам, борейки се с всички сили, за да им навредя, защото не ми се подчиняват, дори за неща, които са били вредни за мен? Децата са невинни поради физическата си слабост, а не заради чистотата на ума и душата си. Наблюдавал съм бебе, което ревнува без още да може да говори – то беше смъртно бледо, докато гледаше друго бебе да суче от същата гръд. Кой не знае подобни примери? Майки и дойки казват че лекуват тези неща, но аз не знам с какви лекарства. Невинност ли е това? При толкова изобилно течащо и свежо майчино мляко, да не приемаш да го споделиш с друго съвсем безпомощно бебе, чийто живот също зависи единствено от тази храна? Възрастните понасят всички подобни неща, не защото не са грешни или пък ги смятат за незначителни грешки, а защото с годините ще изчезнат. Ние се съгласяваме, че тези неща, които са възможни за малките деца, не могат да бъдат приети спокойно когато става въпрос за порасналите.
Господи, Боже мой, Ти си дал на бебето живот и тяло, което, както виждаме, си снабдил с усещания, здраво си съединил всичките му части в красиви форми и си вложил в него жизнена енергия за съществуване и здраве. Заповядваш ми да Те хваля за това, да благодаря на моя Господ и да възпявам името Му. О, Възвишени, Ти си добър и всемогъщ, защото си направил това, което никой друг не може! Ти си направил всички неща прекрасни и си подредил всичко според закона Си. Аз се гнуся от тази възраст, Господи, която не помня, за която трябва да вярвам на думите на други хора и мога само да правя догадки как съм се държал от наблюденията си върху други деца. Този период и времето, през което съм бил в утробата на майка ми си приличат по това, че нищо не помня. Щом съм “заченат в нечестие и в грях ме е отхранила майка ми в утробата си”, къде, Боже мой, кога, Господи, аз, твоят слуга, съм бил невинен? Пропускам това време, тъй като нищо не мога да направя за да извикам в паметта си някакви спомени.
VІІІ.
Движейки се напред, не съм ли преминал от бебешката възраст към детството, или по-точно не е ли дошло то при мен за да я наследи? Младенчеството ми не е изчезнало. Къде е тогава? То не е траяло много и аз не съм бил дълго време бебе, което не може да говори, а вече бърборещо момче. Аз си спомням това, а после разбрах как съм се научил да говоря. Възрастните не са ме обучавали, карайки ме да уча думи наизуст, както после ми преподаваха буквите. Тъй като съм бил неспособен да общувам, когато с вопли и различни движения на тялото съм опитвал да изкажа исканията си, съм се оказвал безсилен да получа всичко желано от мен или да бъда разбран. Запомнил съм думите, с които възрастните са назовавали различни вещи. След това съм ги повтарял благодарение на ума, който си ми дал Ти, Боже мой. Когато са назовавали името на някой предмет и са ми го посочвали, аз съм виждал и разбирал, че това, което изричат, е името му. Всичко, което са искали да кажат, е било видяно от движенията на тялото, от този “природен език”, общ за всички народи, който се изразява в различни гримаси, жестове, интонации, означаващи предразположение и отношение на душата, която търси, иска да притежава, да отхвърля, да избягва. Започнах да разбирам какво означават думите, които чувах често в различни словосъчетания, постепенно разпознавах предметите и устата ми повтаряше звуците. Така, за да изразя желанията си, общувах с околните и навлизах все по-дълбоко в бурния живот на човешкото общество, зависейки от властта на родителите си и от волята на по-големите от мен.
IX.
О, Боже, Боже мой, какви нещастия и подигравки преживях когато бях призован към толкова присъщото за едно момче подчинение на учителите си! Убеждаваха ме, че трябва да преуспея в този свят, да се усъвършенствам и да имам превъзходно красноречие, което да служи за почитане на хора и измамни богатства. Пратиха ме на училище за да имам знания, от които аз, бедният нещастник, не знаех каква полза ще имам. Когато бях мързелив и не учех, ме биеха. Възрастните считаха това за правилно и го одобряваха. Много други, които бяха минали по този път преди нас, бяха прокарали уморителни пътеки, по които и ние бяхме склонни да минем. Те умножаваха тежкия труд и скърбите върху синовете на Адам. Ние виждахме, че хората викат към Теб, Господи, и се научихме от тях според силите си да мислим за Теб като за един Всемогъщ, Който, макар и скрит от нашите сетива, може да ни чуе и да ни помогне. Като момче започнах да се моля на Теб, “моя помощ и прибежище”. Толкова малък, но с такава сериозност молейки се и викайки към Теб да не бъда бит в училище, аз счупих оковите на езика си. Тъй като Ти не ме послуша (и не ме остави на безумието ми), родителите ми и другите възрастни, които не ми желаеха злото, се смееха на моите рани – най-голямото и най-тежко зло за мен в този момент.
Има ли, Господи, някоя толкова велика душа, която със силна привързаност да се е прилепила здраво за Теб? Има ли някой, който след като се държи здраво, вярвайки в Теб, да е облечен с такъв велик дух, че да понася леко куките и всички други мъчения, от които другите хора навсякъде по земята с огромен страх Те молят да ги избавиш? Може ли някой да се надсмее над тези, които се страхуват най-горчиво, както нашите родители се смеят над мъченията, на които ни подлагат учителите в детството ни? Не сме се страхували по-малко от мъченията, нито по-малко молитви сме отправяли към Теб за да ги избегнем, но продължавахме да грешим като пишехме, четяхме и учехме по-малко отколкото се изискваше от нас. Не ни липсваха, о Господи, памет и способности, с които Ти Си ни дарил щедро за възрастта ни, но ние обичахме повече играта и затова бяхме наказвани от тези, които вършеха същото. Забавленията на възрастните обаче се наричат “работа”. За същата тази “работа” децата биват наказвани от същите тези възрастни и никой не съжалява нито едните, нито другите. Ще одобри ли някой справедлив съдия побоя, на който съм бил подложен като момче, защото съм играл с топката, вместо да уча буквите, щом вече като възрастен съм играл още по-безобразни игри? С какво друго се е занимавал този, който ме е бил, ако не с това, с което и аз съм се занимавал? Когато е бил победен в незначителен спор от свой събрат, по-малко огорчен и завистлив ли е бил от мен в случаите когато мой другар ме е побеждавал на топка?
Х.
Все пак, по този начин съм вършил грях о, Боже Господи, Създателю на всички неща в природата. Ти разполагаш с тях и премахваш само греха о, Боже. Вършех грях, пристъпвайки заповедите на моите родители и учители. По каквато и причина да са ме карали да уча, каквито и да са били подбудите им, по-късно можеше да използвам наученото за мое добро. Не се подчинявах не защото така правех по-добрия избор, а от любов към играта. Бях горд когато побеждавах в състезанията и исках да гъделичкат ушите ми с лъжи и измислици, за да може още повече да ме сърбят. Така любопитството към зрелищата и игрите на възрастните все по-силно пламтеше в очите ми. Тези, които ги организират са толкова почитани, че почти всички искат същото уважение за децата си. И все пак, имат желание да ги бият когато игрите ги задържат далеч от учението, което пък ще им даде възможност също да организират такива зрелища и игри.
Погледни на тези неща милостиво, Господи, и освободи нас, които викаме към Теб сега; освободи и тези, които не те призовават още, за да могат да извикат към Тебе и да ги освободиш.
ХІ.
Когато бях малко момче, вече бях чувал за вечния живот, обещан чрез смирението на нашия Господ, който се беше унижил заради гордостта ни. Още от утробата на моята силно вярваща в Теб майка съм бил запечатан със знака на Неговия кръст и осолен със солта Му. Ти Си видял, Господи, как веднъж още докато бях момче, стомахът ми бе обхванат от внезапна и силна болка и аз бях близо до смъртта. Още тогава си бил мой пазител и си видял с какво силно желание и вяра исках от моята набожна майка и от църквата, майка на всички нас, да бъда кръстен в имeто на Христос. Тогава моята майка по плът, много разтревожена (тя оттогава с майчиното си чисто и изпълнено с вяра в Теб сърце още по-усилено и нежно е работила, за да получа спасение), с пламенна бързина се е погрижила за моето посвещение и изчистване чрез даряващото здраве тайнство, признавайки, че Ти прощаваш греховете. Аз съм оздравял изведнъж. И така, ако е било необходимо отново да бъда омърсен, трябвало е да живея. Моето очистване било отложено, тъй като оскверняването от греха след кръщението във вода носи по-голяма и по-гибелна вина. Тогава аз вече вярвах; вярваше майка ми и цялото домакинство с изключение на баща ми. Той все пак нямаше надмощие над силното влияние върху мен на благочестивата ми майка и това, че не вярваше, не означаваше, че и аз не мога да вярвам. Затова нейна сериозна грижа беше по-скоро Ти, Боже мой, да ми бъдеш баща, отколкото той. Така Ти, Господи, си й помогнал да надделее над съпруга си, на когото тя се подчиняваше, подчинявайки се на Теб, защото Ти така си заповядал.
Умолявам Те, Господи, много бих искал да знам, ако такава е волята Ти, с каква цел беше отложено моето кръщение? За мое добро ли беше, че юздите на моя грях бяха оставени свободни, или всъщност не бяха разхлабени? Ако е така, защо все още в ушите ми отеква от всички страни: “Оставете го на мира, нека прави каквото иска, защото още не е кръстен”? Когато обаче става въпрос за телесното здраве, никой не казва: “Оставете го да бъде лошо наранен, тъй като още не е изцелен.” Колко по-добре щеше да бъде за мен тогава да бъда изцелен изведнъж и чрез мен и моите близки възстановеното ми душевно здраве щеше да бъде запазено невредимо в Теб, защото Ти си ми го дал. Наистина щеше да бъде по-добре. Майка ми е предвидила какво множество големи вълни на изкушение ще ме връхлетят след отминалото детство и е предпочела да изложи на вълните глината, от която по-късно можех да бъда оформен, отколкото вече изработения съд.
ХІІ.
В детството ми обаче (много по-страшно за мен от младостта), аз не обичах да уча и мразех да ме насилват. Все пак ме принуждаваха и това беше добро за мен, но аз не се чувствах добре; ако не ме бяха насилвали, нямаше да уча. Никой не е направил нещо добро срещу волята си, дори това, което е сторил да е наистина добро. Все пак тези, които са ме насилвали, не са вършили добро, а това, което е идвало от Теб е било добро, Боже мой. За тях е било без значение как ще употребя това, което са ме заставяли да уча, стига то да служи за задоволяване на ненаситните желания на безкрайната нужда от богатство и срамна слава. Ти обаче, Който си преброил космите на главите ни, си използвал за мое добро грешките на всички, които ме караха да уча и моите собствени, когато не учех. Използвал си ги за да ме накажеш – подходящо наказание за един толкова малък човек и в същото време голям грешник. Така чрез тези, които не постъпваха добре, Ти ми носеше добро, а чрез моите собствени грехове Ти справедливо ме наказваше. Заповядал си и това наистина е така: всяко прекалено страдание само по себе си е наказание.
ХІІІ.
Защо обаче мразех толкова много гръцкия език, който изучавах като момче? Все още не ми е напълно ясно. Обичам латинския, но не този, на който ме учеха първите ми учители, а тези, които наричаха “граматици”. Първите уроци по четене, писане и аритметика също като латинския език бяха за мен голямо бреме и наказание. От къде другаде идваше това, ако не от греха и от суетата на живота, защото аз бях плът и дъх, които отминават и не се връщат? Тези първи уроци несъмнено бяха по-добри от другите, защото е сигурно, че чрез тях получих и още имам възможността да чета и да пиша сам това, което искам. Граматиците ме караха да изучавам блуждаенето на някой си Еней и да забравям моето; да плача за мъртвата Дидона, която се е самоубила от любов. В същото време със сухи очи аз понасях своето жалко умиране сред тези занимания, далеч от Теб, о Боже, Който си мой живот.
Какво по-жалко може да има от жалкото същество, което не жали себе си. То плаче за смъртта на Дидона заради любовта й към Еней, но не оплаква собствената си смърт поради липса на любов към Теб, о Боже. Ти си Светлина за моето сърце, хляб за душата ми, Сила, която подхранва ума ми и дава живот на мислите ми. Аз не Те обичах, извърших престъпление срещу Теб и навсякъде около мен, прелюбодееца, отекваха викове: “Браво, браво!” Приятелството с този свят е изневяра към Теб. Виковете на одобрение звучат и човекът, който не постъпва като останалите, трябва да се срамува. За всичко това аз не плаках, а плаках за убитата Дидона и “търсейки удар от меч и силно нараняване” самият аз се стремях към най-лошите крайности, към най-крайните и най-ниските между Твоите създания, които Те бяха отхвърлили, пръст, преминаваща в пръстта. Когато ми забраняваха да чета всичко това, аз бях наскърбен, че не мога да чета това, което ме наскърбява. Подобна лудост е смятана за по-висше и по-ценно образование, отколкото другото, чрез което се научих да чета.
Сега Господи, извикай високо в душата ми: “Не така, не така. По-добре ще бъде първо да учиш.” Ето виж, по-лесно ще ми бъде да забравя блуждаенето на Еней и всичко останало, отколкото да чета и пиша.
Над входа на средното класическо училище има рисуван плакат. Той обаче не е знак за нещо тайно и трудно разбираемо, а покривало на заблудата. Нека тези, от които до скоро се страхувах, да не викат срещу мен когато изповядвам пред Теб Боже мой, желанията на душата си и се успокоявам в осъждението на злите си пътища, така че да мога да обичам Твоите добри пътища. Нека продавачите и купувачите на класическа литература не крещят срещу мен. Ако ги запитам дали е вярно, че Еней някога е идвал в Картаген, както казва поетът, по-малко учените ще отговорят, че не знаят, а по-образованите ще кажат, че не е идвал. Ако обаче попитам как се пише името Еней, всеки грамотен човек ще ми отговори правилно според установените и общоприети знаци и букви. Ако отново попитам кое ще има най-малка вреда в живота ни: да забравим да четем и пишем или да забравим тези поетични измислици, кой не би предвидил какво ще отговори този, който има здрав разум? Като момче вършех грях когато предпочитах тези празни неща пред полезните знания или по-точно когато обичах едните, а мразех другите. “Едно и едно, две; две и две, четири.” За мен това беше като омразен монотонен напев. Избраните зрелища на моята суета бяха: “дървеният кон се нарежда с въоръжените мъже”, “изгарянето на Троя”, “сянката и тъжното подобие на Круса.”
ХІV.
Защо мразех гръцките класици, които пишеха подобни разкази? Нали Омир също толкова вълнуващо твореше празни и сладникави измислици, които все пак бяха горчиви за моя момчешки вкус? Предполагам, че гръцките момчета са възприемали Вергилий по същия начин, когато са били насилвани да учат неговите произведения. Наистина, трудността на чуждия език прибавя жлъчка към сладостта на гръцката басня. Тъй като не разбирах нито дума, ме караха насила да уча, отнасяйки се жестоко с мен и налагайки ми наказания. Имало е време (когато съм бил бебе), през което не съм знаел латински; но аз го научих без да се налага да се страхувам и да страдам, наблюдавайки света в ласките на бавачките ми и жестовете на приятелите ми, които се усмихваха и ме насърчаваха. Така бях обучаван без каквито и да са заплахи от наказание и насилие, така че моето сърце ме караше да разбирам всичко. Това можеше да се случи само когато учех думи не от тези, които ме обучаваха, а от тези, които разговаряха с мен и чуваха със същите думи да изразявам родилите се в ума ми мисли. Няма съмнение, че обучението печели повече от любознателността, отколкото от ужасяващото принуждение. Подобна принуда чрез Твоите закони ограничава лутанията извън тази свобода. Тези закони действат и чрез пръчката на господаря, и чрез изпитанията на мъченика. Те са способни да смекчат горчивината, извиквайки ни обратно при Теб от смъртоносните удоволствия, които са ни подмамили да се отклоним от Теб.
ХV.
Чуй Господи, молитвата ми. Не позволявай душата ми да отслабне от Твоето наказание, нито пък признателността ми за всичките Ти милости, чрез които си ме измъкнал от лошите ми пътища. Ти можеш да бъдеш за мен наслада, стояща над всичките изкушения, които някога съм преследвал, така че изцяло да обичам само Теб и да прегърна ръката Ти със силна привързаност. Ти все още би могъл да ме спасяваш от всяко изкушение до края на дните ми. Ето, Господи, царю мой и Боже мой, нека Ти служи всичко, което съм научил в детството – това, което говоря, пиша, чета и изчислявам. Ти си допуснал до мен Твоето наказание докато изучавах празни науки. Грехът ми беше, че се наслаждавах на тези суетни неща, но Ти ми прости. Вярно е, че научих и много полезни думи, но те могат да бъдат научени и при изучаване на други не толкова безсмислени предмети. Ето това е сигурната пътека за стъпките на младостта.
ХVІ.
Голяма беда сте вие, човешки обичаи – като мощен поток! Кой ще застане срещу теб? Кога ще пресъхнеш? Колко дълго още синовете на Ева ще се търкалят и падат в безкрайния и отвратителен океан, през който едва минават тези, които са се изкачили на кръста. Нима и аз не четях, увлечен в теб, за Юпитер – гърмящ и прелюбодействащ? Без съмнение, той не може едновременно да бъде и двете, но измислената гръмотевица би могла да поощри и да сводничи на истинското прелюбодейство. Кой от облечените в тоги и мантии учители ще се отнесе сериозно към някой от тяхното училище, който се провиква: “Това са измислици на Омир, който пренася човешки качества върху боговете; по-добре щеше да направи, ако беше прехвърлил божествените неща върху нас.” По-правилно би било да каже: “Това наистина са неговите измислици, но те приписват божествена природа на порочните хора, така че престъпленията им вече не са престъпления и който и да ги извършва, подражава не на безпътни хора, а на небесни богове.”
Адски поток! Все още хвърлят в теб човешките синове, за да постигнат такова знание и то срещу възнаграждение. Това се превръща във велико тържество в съда пред лицето на закона, определящ заплата за учителите извън това, което плащат учениците. Ти се блъскаш в скалите, удряш и силно ревеш: “Тук се изучават думите, тук е красноречието; най-важното е да постигнеш целите си или да поддържаш мнението си.” Всъщност, като че ли нямаше да знаем думи като: “златен дъжд”, “скут”, “небесен храм” и други подобни, освен ако Теренций не беше въвел на сцената похотливата младост, издигайки Юпитер като пример за съблазън и разврат:
Виждайки картина с нарисувана измислица –
как Юпитер слиза като златен дъжд
в скута на измамената Даная.
Той показва как сам възбужда в себе си страстно желание, сякаш дошло от небесна власт:
Кой бог? Великият Юпитер, който разтърсва
най-високите небесни храмове с гръмотевици.
И аз бедният смъртен човек да не мога да направя това!
Направих го, направих го с цялото си сърце.
Мерзостта, която се съдържа в тези думи, не може да помогне на нито един ум по-лесно да ги научи, но техния смисъл позволява тези низости да бъдат извършвани без срам.
Аз не обвинявам думите такива, каквито са – избрани и скъпоценни съдове, а виното на заблудата, което ни дават да пием в тях нашите опиянени учители. Бият ни когато не искаме да пием като тях и не съществува трезвен съдия, пред когото да се оплачем. Все пак, Боже мой (в Чието присъствие сега без болка си спомням това), независимо че това ме правеше нещастен, аз учех доброволно, с голяма наслада, и затова минавах за многообещаващо момче.
XVII.
Бъди търпелив с мен, Боже мой, докато говоря за остроумието, което Ти си ми дал и което похабявам поради сляпа пристрастеност. Беше ми поставена трудна задача, която изпълнявах заради похвала или за да не се посрамя – да говоря думите на Юнона, която се гневи и скърби, че “не може да върне принца на Троя от Италия.” Не бях чувал, че Юнона някога е произнасяла тези думи, но ние бяхме принуждавани да се заблуждаваме, следвайки подобна поетична измислица и да преразказваме в проза това, което поетът беше написал в стихове. Този, който целеше в речта си да покаже превъзходно чувствата на гняв и болка и да ги облече в подходящи думи, изобразяващи достойнството на личността, биваше оценяван най-добре. Какво от това, Боже мой, мой истински живот, че моите речи бяха хвалени повече от тези на много мои връстници и съученици? Не е ли всичко това само пушек и вятър? Нямаше ли върху какво друго да упражнявам моя ум и език? Единствено хвалението към Теб трябваше да бъде като крехко стръкче в моето сърце, уповаващо се на словото Ти. То не трябваше да се отдалечава от мен сред тези празни неща, осквернена плячка за небесните птици. Много са начините, по които хората принасят жертва на разбунтувалите се ангели.
ХVІІІ.
Учудващо е, че бях толкова увлечен по суетни неща и се отдалечавах от присъствието Ти. О, Боже мой, даваха ми за пример хора, които чрез някои свои постъпки, които сами по себе си не са били лоши, са действали варварски и вулгарно. Те са били порицани остро и са се засрамили. Но когато такива хора разказват собствения си объркан живот с красиви, добре оформени и подредени изречения, получават похвала и се перчат. Видял си всички тези неща, Господи и си търпял; дълготърпелив си и богат с милост. Винаги ли ще мълчиш? Дори сега ти измъкваш от тази ужасна бездна душата, която те търси, която жадува за твоите наслади, чието сърце ти казва: “Търсих лицето Ти, Господи, и пак ще го търся.” Помрачени чувства ме бяха отдалечили от Теб. Хората Те изоставят или се връщат при Теб не защото движат краката си или напускат мястото, където се намират. Нима по-малкият Ти син е търсил коне и каляски, или кораби, или е летял с видими криле и пътешествал, движейки крайниците си за да отиде в далечна страна, където да пропилее с бунтовния живот всичко, което си му дал при тръгването? Бил си любящ Баща когато си му дал всичко и още повече си го обичал когато се е завърнал при теб без нищо. Ето защо само чрез похотта и помрачените чувства се отдалечаваме от лицето ти.
Виж, Господи, Боже мой! Да, погледни търпеливо както само Ти можеш, колко внимателно човешките синове спазват задължителните правила, отнасящи се за буквите и сричките, предадени им от тези, които са ги обучавали. В същото време пренебрегват вечния завет за спасение, получен от Теб, до такава степен, че учители и ученици смятат, че биха обидили по-силно хората когато в разрез с древните граматически правила произнасят без предихание “човешко същество”, отколкото, ако това същото “човешко същество” ненавижда друго “човешко същество”, пренебрегвайки Твоите правила. Може ли врагът да те нарани повече от самата омраза, която изпитваш към него; възможно ли е да нараниш по-дълбоко този, когото преследваш, отколкото той сам себе си с враждебността, която таи в сърцето си. Граматиката без съмнение не е толкова дълбоко запечатана в съзнанието, както мисълта, че човек прави на другите това, което не му се иска да изстрада от тях. Колко дълбоки са пътища Ти, Господи; колко велик си Ти, Който стоиш мълчаливо на високо и неуморно наказваш със заслепяване незаконните ни страсти! Търсейки слава чрез красноречие, човек застава пред съдията, заобиколен от тълпата, и говори срещу врага си с най-свирепа омраза. Той е бдителен и внимава да не би чрез грешка на езика да убие думите “човешко същество”, но не се интересува, че чрез гнева в духа си убива истинско човешко същество.
ХІХ.
Това беше светът, на чийто праг прекарвах нещастен детството си; тази беше сцената, на която се страхувах много повече да не би да извърша нещо варварско, отколкото че след като го извърша ще намразя тези, които не са направили същото. Тези неща споделям и изповядвам пред Теб, Боже мой. За тях получавах похвали от тези, на които тогава смятах, че трябва да се харесам. Не виждах бездната на срама, в която бях отхвърлен далеч от Твоите очи. Какво по-мръсно нещо от мен можеха да видят очите Ти; аз дори сам не се харесвах. От любов към играта и от неудържимо желание да гледам суетни зрелища и да им подражавам, аз мамех настойника, учителите и родителите си с безбройни лъжи. Освен това крадях от мазето и масата на родителите си, поробен от лакомия или за да плащам на момчетата, които ми продаваха играчките си, независимо че ги харесваха колкото и аз. Докато в тези игри търсех нечестни завоевания, аз самият бях победен от суетното желание за превъзходство. Нима не правех на другите това, което сам в никакъв случай не исках да изпитам и, ако усетех, порицавах свирепо. Ако ме хванеха и порицаеха, вместо да отстъпя, аз се карах. Нима това е детската невинност? Не, Господи, не е. Призовавам Твоята милост, Боже мой. В следващите по-зрели години тези тежки грехове бяха прехвърлени от ядките, врабчетата и топките, от взаимоотношенията с настойници и учители към притежаване на имения, злато и роби и към взаимоотношения с царе и съдии. Боят с пръчка обаче беше заменен с по-строги наказания. В такъв случай Ти си повелил малката детска фигурка да бъде символ на смирение когато си казал: “На такива принадлежи небесното царство.”
XX.
Все пак, Господи, Който си създател и владетел на вселената, най-превъзходният и най-добрият, дори и да ми беше дал само детството, аз Ти дължа благодарност. Дори такъв, какъвто бях, аз живях и чувствах. Имах вродено виждане за това кое е добро за моето съществуване. То беше следствие от тайнственото единство, от което бях произлязъл.
Усещането в духа ми ми помагаше да съхраня целостта на чувствата си. Така и в незначителни неща, и в моментните разсъждения върху тях, аз се учех да се наслаждавам на истината. Мразех да ме лъжат, имах силна памет, бях надарен с красноречие, утешавах се в приятелството, избягвах болката, душевната нищета, невежеството. В едно толкова малко същество имаше ли нещо, което да не е чудесно и възхитително? Нищо не бях си дал сам – всичко беше дар от моя Бог. Това, което имах, беше добро и всички дарове, събрани в едно, това бях аз. Този, Който ме е направил добре е моето истинско добро, аз ликувам пред Него и Му благодаря за всяко благо, което притежавах докато бях момче. Грехът ми беше в това, че не в Него, а в творенията Му – в себе си и в другите – търсех удоволствие, възвишеност, истина и така пропадах безразсъдно в скърби, объркване и заблуди. Благодаря ти Господи, моя радост, моя слава и увереност, благодаря Ти за даровете Ти и Те моля да ги запазиш. Така ще съхраниш мен, а всичко, което си ми дал, ще се увеличи и усъвършенства. Аз ще бъда с Теб, защото дори това си ми дал – да бъда.
І.
Спомням си сега моето позорно минало и плътската поквара на душата си. Не защото ги обичам, а за да мога да обичам Теб, Боже мой – от любов към Твоята любов. Преглеждам отново най-порочните си пътища в най-горчивите си спомени (а Твоята блажена и сигурна сладост никога не се изчерпва). Отделен от Теб, Единствено Добро в света, аз се изгубих сред множество неща. В моята разпуснатост бях разкъсан парче по парче и сега се събирам отново в едно. В младостта си дотогава изгарях от желание да се пресищам с низости. Дръзнах отново да стана необуздан под влиянието на разнообразни съмнителни влечения. Така красотата, която имах, изчезна и аз завонях пред очите Ти. Харесвах се сам и бях изпълнен с желание да се харесам на другите.
II.
Какво друго ми доставяше наслада, освен да обичам и да бъда обичан? В съзнанието си обаче не можех да намеря мярката, която поставяше граница между приятелството и калната похот на плътта. От нея и от клокоченето на младостта се издигаха мъгли, които изпълваха с дим, засенчваха и покриваха с облаци сърцето ми. Така не можех да различавам чистия блясък на любовта от дима на похотливостта. Любовта и похотта заедно объркано кипяха в мен, чрез порочни желания хвърляха нестабилната ми младост в съмнителни състояния и така ме потапяха в бездната на порока. Твоята ярост се е събирала над мен без да разбера. Растях и бях глух за нея, защото около мен дрънчаха оковите на моята смъртност, наказание за гордостта на душата ми. Отдалечавах се все повече от Теб и Ти ме оставяше сам. Бях подмятан, опустошаван, разпиляван; кипях и преливах в прелюбодейството си и Ти мълчеше – Ти, Който стана по-късно моята радост! Мълчеше и аз се скитах все по-далеч от Теб във все по-неплодородни поля, засети с печал, обезсърчен от гордост и уморен от безпокойство.
О, ако можеше тогава някой да постави граници на моите увлечения и да успокои вълненията ми, за да си дам сметка за мимолетната, преходна хубост на творенията Ти. Тогава вълните на младостта ми нямаше да надхвърлят бреговете на женитбата ако не можеха да се успокоят в нея и поне щяха да бъдат ограничени до целите на семейството. Това предписва законът Ти, Господи, и Ти по този закон създаваш нашето смъртно потомство. Способен си с нежна ръка да притъпиш тръните, които са чужди на Твоя рай. Защото Твоето всемогъщество не е далеч от нас, дори когато ние сме далеч от Теб. Затова трябваше по-внимателно да се вслушам в гласа, идващ от небето: “но такива ще имат житейски скърби, а аз бих ви пожалил.” И още: “Добре е за човек да не се докосва до жена.” И още: “Нежененият се грижи за това, което е Господне, как да угажда на Господа, а жененият се грижи за това, което е светско, как да угажда на жена си.”
В тези думи трябваше да се вслушам с повече внимание. Така, отделен заради небесното царство, щях с по-голямо щастие да очаквам Твоите ласки.
Аз, бедният окаян човек бях като развълнувано море и, следвайки собствените си връхлитащи вълни, Те изоставих и наруших всички твои ограничения. Не можах обаче да избегна камшика Ти. Кой ли смъртен би могъл? Ти беше винаги милостиво суров с мен, напоявайки с ней-горчивата смес всички мои незаконни удоволствия, за да мога да потърся радост без примеси. Но къде да я намеря? Мога да я открия единствено в Теб, Господи, Който ни учиш чрез болката, нараняваш ни за да ни изцелиш и ни убиваш за да не умрем без Теб. Къде се намирах и колко далеч бях заточен от насладите на Твоя дом, когато плътта ми беше на 16 години, нейната мръсна похот ме управляваше и аз й бях изцяло покорен? Човешкото безсрамие даваше пълно позволение на тази похот да се проявява, въпреки че не беше разрешена от Твоите закони. Междувременно моите приятели не се постараха да попречат на моето падение чрез женитбата. Единствената им грижа беше да се науча отлично да говоря и да бъда убедителен оратор.
ІІІ.
През тази година учението ми беше временно прекъснато и аз се върнах от Мадавра, съседен град, където бях за да уча литература и ораторско изкуство. Веднага след завръщането ми, разноските за по-далечното ми пребиваване в Картаген бяха осигурени и това стана по-скоро посредством решителността на баща ми, отколкото чрез богатството му – беден свободен гражданин на Тагаста. На кого обяснявам това? Не на Теб, Господи. Преди това се обръщам към всички хора като мен, дори към тази малка част от човечеството, която ще попадне случайно на тези мои писания. С каква цел? За да може този, който и да ги прочете, да се замисли от каква дълбока бездна трябва да извикаме към Теб. Какво може да бъде по-близо до ушите Ти, ако не сърце, което се изповядва и живот, изпълнен с вяра? Кой не би възхвалявал баща ми за това, че отвъд своите възможности е могъл да осигури сина си с всичко необходимо за далечно пътуване в интерес на обучението му. Много по-способни от него граждани не са направили това за децата си. Въпреки това този същият баща не се интересуваше как пораснах в Теб или колко непорочен бях. Необходимо беше само да притежавам красноречие, колкото и безплоден да бях без Твоята грижа. О, Боже, Ти си единственият истински и добър Господар на нивата на моето сърце!
По времето когато бях на 16 години напуснах напълно училище и живеех при родителите си (това беше за мен време на мързел и безполезност, защото бяхме притиснати от лошото материално състояние на семейството ни). Тръните на нечистите желания пораснаха по-високо от мен и нямаше ръка, която да може да ги изкорени. Точно тогава баща ми ме видя в банята вече възмъжаващ, облечен в неспокойно юношество и от този момент, предчувствайки появата на внуците си, съобщил щастлив на майка ми, радвайки се на това вълнение на сетивата, в което светът забравя за Теб своя Създател и се влюбва в Твоето създание, а не в Теб. През изпаренията на това невидимо вино на личната воля хората се обръщат и се покланят на най-низшите неща. В гърдите на майка ми Ти беше започнал да изграждаш своя храм и основите на святото си обиталище, докато баща ми вече беше покръстен, но съвсем отскоро. Тогава тя изпитала свят страх, разтреперила се и въпреки че аз още не съм бил кръстен, се уплашила за мен заради измамните пътища на тези, които вървейки по тях, Ти обръщат гръб.
Тежко ми! Как смея да казвам, че си мълчал, Боже мой, докато се скитах далеч от Теб? На кого друг можеха да бъдат думите, които чрез майка ми, вярна твоя слугиня, Ти говореше в ушите ми? Нито една от тях не проникна в сърцето ми, така че да се подчиня и да изпълня казаното. Спомням си как с голяма загриженост майка ми тайно ме предупреди да не извършвам прелюбодейство, особено да не опетнявам съпругата на друг мъж. Всички тези съвети бяха за мен “женски” и беше срамно да им се подчинявам. Те са били Твои, Господи, но аз не съм знаел. Мислех, че мълчиш, а говори само майка ми. Оказа се, че Ти си говорил, а аз, нейният син и Твой слуга, в нея съм презрял Теб. Това също не знаех. Ето защо тичах стремително, напълно сляп, и когато чувах моите връстници да се хвалят с ужасните си грехове, се чувствах засрамен заради недостатъчното си безсрамие. Колкото по-порочни ставаха постъпките им, толкова повече се хвалеха. Аз намирах удоволствие както в “подвизите”, така и в славата, която ми носеха. Има ли нещо по-достойно за порицание от порока? Боях се от неодобрението и ставах все по-лош. Понякога, когато не бях извършил никакъв грях, за да не се отличавам от безпътните си другари, казвах, че съм извършил това, което не съм. Така не изглеждах достоен за презрение заради невинността си и бях по-значим, отколкото когато бях целомъдрен.
Ето с какви приятели се движех по улиците на Вавилон и се въргалях в тинята, сякаш тя беше легло от ухаещи подправки и скъпоценни мехлеми. За да мога да се прилепя бързо и победоносно в самия й център, невидимият враг ме смазваше в краката си и ме съблазняваше, още повече, че изобщо не беше трудно да бъда съблазнен. Майка ми, която сега бързо се отдалечаваше от центъра на Вавилон, но все още се движеше бавно в покрайнините му, ме съветваше предпазливо да бъда непорочен, но не се погрижи да ограничи до съпружеската привързаност това, което бе чула за мен от съпруга си и дори да изреже до кръв това, което чувстваше, че в този момент за мен е смъртоносно, а в бъдеще щеше да бъде опасно. Тя не обърна внимание, тъй като се страхуваше, че една съпруга ще се окаже пречка за моите надежди. Не ставаше въпрос за надеждите за бъдещето, което тя възлагаше на Теб, а за моето обучение по литература, което моите родители толкова силно желаеха да имам; баща ми – защото още не мислеше за Теб, а майка ми – защото смяташе, че тези обичайни уроци не само няма да бъдат препятствие, но по-скоро ще ми помогнат да достигна до Теб. Така предполагам, припомняйки си доколкото мога характерите на моите родители. Те даже ми позволяваха в забавленията по-голяма свобода, отколкото изискваше разумната строгост и аз без задръжки се отдавах на страсти, които като мъгла скриваха от мен светлината на Твоята истина, Господи. Моята нечестивост порастваше като от плодородна земя.
ІV.
Кражбата се наказва от Твоя закон, Господи, и от закона, написан на човешките сърца, който не може да бъде заличен дори от злодеянията. Ще търпи ли крадецът друг крадец? Даже богаташът няма да извини този, който граби поради бедност. Самият аз пожелах да открадна и го направих не от бедност, не от глад, а от отвращение към справедливостта и отдаденост на порока. Откраднах от това, което имах достатъчно и с по-добро качество. Не ме интересуваше откраднатото, радвах се единствено на кражбата и на самия грях. Близо до нашето лозе имаше круша, отрупана с плодове, които не ни съблазняваха нито с вкуса, нито с вида си. Ние, няколко похотливи млади другари, отидохме през нощта за да обрулим дървото и да ограбим плодовете му. Имахме лошия навик да продължаваме развлеченията си до късно. Отнесохме със себе си огромно количество круши – не за да ги ядем, а за да ги хвърлим на свинете след като едва сме ги опитали. Правехме това само защото беше забранено. Виж сърцето ми, Господи: над него Ти се смили когато то беше на дъното на бездънната пропаст! Нека сега същото това сърце Ти каже какво търсеше там. Аз бях безпричинно лош не защото злото ме съблазняваше, а защото бях самото зло. Бях отвратителен и това ми харесваше. Харесваше ми да погивам и се наслаждавах на падението си: нечиста душа, лишена от Твоята поддръжка, отиваща към пълно разрушение; търсеща не нещо друго в срама, а самия срам.
V.
Хубавите тела, както златото, среброто и много други неща, ни привличат. От това дали харесваш този, когото докосваш, зависи изключително много удоволствието ти и всяко друго сетиво възприема по свой собствен начин особеностите на предметите. Светската чест, силата на властване и победа притежават също своя привлекателност и от тях извира жаждата за отмъщение. Все пак, стремежът ни към тях ни отдалечава от Теб, Господи, и ние се отказваме от закона Ти. Дори животът, който живеем сега, също има своя прелест в някои отношения и в съответствие с всички хубави неща тук на земята. Приятелството също е скъпоценно поради сладкото съединяване на множество души. Всичко това е повод да вършим грях, когато чрез прекаленото предразположение към тези най-низши блага, отхвърляме най-доброто и най-възвишеното – Теб, Господи, Твоята истина и Твоя закон. Тези по-долнокачествени неща имат своята сладост, но тя не е като тази на моя Господ, Който е сътворил всичко. Само в Него е истинската наслада и Той е радостта на честните сърца.
Когато се питаме каква е причината за едно престъпление, не можем да повярваме ако то не е извършено от желание да се притежава някое от така наречените низши блага или от страх да не бъде изгубено някое от тях. Те са хубави и приятни, въпреки че, сравнени с висшите неща, които ни правят блажени, са мизерни и долни. Някой е убил човек. Защо? Харесал е жена му или имота му, или е искал да го ограби за да се прехранва? Може би се е страхувал да не понесе от него някаква загуба или е бил наскърбен и е горял от желание да си отмъсти? Може ли някой да убие без причина, само за да се наслаждава на извършеното? Кой може да повярва в това? Като този див и свиреп човек, за когото е казано, че е бил безпричинно зъл и жесток. Дори за него знаем защо е постъпвал така. “В бездействието ръката и душата стават зли.” До какво води това? Той извършва престъпление след престъпление, завзема града, получава почести, богатство и цялата империя. По този начин е свободен от страха пред закона, от материалните затруднения на ежедневието, както и от съзнанието за злодеянията си. Дори самият Каталина не е обичал престъпленията си, но ги е извършвал с някаква цел.
VІ.
Когато бях на 16 години, аз жалкият нещастник, какво харесвах в кражбите, тези дела на тъмнината, които извършвах сам? Кражбата си е кражба и тя не е добро дело. Струва ли си изобщо да се говори за това? Крушите, които откраднахме бяха доста хубави, защото бяха Твое творение – Ти най-добрият от всички, Създателят на всичко, съвършеното и истинско Добро. Крушите бяха хубави, но не тях желаеше моята клета душа. Имах на разположение голямо количество още по-хубави круши, а тези взех заради самата кражба. След това ги изхвърлих и се радвах и наслаждавах на греха си. Отхапех ли някоя от крадените круши, в устата ми оставаше само сладкия вкус на греха. Сега, Боже мой, аз се питам какво ме караше да се наслаждавам на кражбата. Виждам, че в нея няма никаква красота: имам предвид такава прелест, каквато съществува в истината и в мъдростта, в ума и паметта, в усещанията и физическия живот. Няма ги и красотата и величието на звездите и техните орбити, на земята и морето, изпълнени с живот, който със своето зараждане заменя това, което гние и се разлага. Нещо повече – не съществува дори тази лъжлива хубост, която принадлежи на измамливите пороци.
Гордостта се прикрива зад възвишеност, докато Ти, Боже си издигнат високо над всичко. Какво друго търси честолюбието, ако не почести и слава? Само на Теб обаче принадлежи честта да бъдеш почитан над всичко друго и да бъдеш прославен завинаги. Тиранията иска да всява страх. Не си ли Ти, Господи единственият, който всява страх? Може ли нещо да бъде изтръгнато и отделено от властта Ти? Кога, къде, по какъв начин и от кого? Нежността на покварения също е считана за любов, обаче няма нищо по-нежно от Твоята милост. Само Твоята обичана, най-светла и прекрасна истина дарява спасение. Любознателността се изявява като желание за знание, докато Ти знаеш всичко. Невежеството и глупостта са прикрити под булото на простота и невинност, но нищо не е по-естествено и невинно от Теб. Няма нищо по-свято от Теб, защото делата на злите се превръщат в техни врагове. Мързелът се наслаждава на почивката, но има ли истинска почивка извън Бога? Разкошът иска да е единствен източник на удовлетворение и изобилие, но само Ти си пълнотата и непресъхващото изобилие на чисти и непокварени удоволствия. Разточителството е сянка на щедростта, а Ти си единственият, който дава блага в излишък. Алчността иска да има много неща, докато Ти притежаваш всичко. Завистта търси превъзходство. Има ли нещо по-превъзходно от Теб? Гневът търси отплата. Кой отмъщава по-справедливо от Теб? Страхът трепери от внезапните и необичайни неща, застрашаващи това, което обичаме, затова предвидливо взема предпазни мерки за защита. Има ли за Теб нещо необичайно и внезапно и кой ще отдели от Теб това, което обичаш? Къде другаде освен в Теб има непоклатима сигурност? Скръбта чезне по изгубени неща, в които нейните желания са се наслаждавали, защото би искала да не загуби нищо както нищо не може да бъде отнето от Теб.
Душата извършва прелюбодейство, отвръщайки се от Теб и търсейки извън Теб това чисто и неопетнено нещо, което може да намери само след като се върне при Теб. Всички, които Ти подражават по извратен начин, се отдалечават от Теб и се изправят срещу Теб. Дори подражавайки по този начин, те показват, че Ти си Създател на целия свят. Следователно, няма такова място, където всички заедно да отидат, отдалечавайки се от Теб. Какво съм харесвал тогава в кражбата и как покварено съм ти подражавал, Господи? Сигурно чрез кражбата съм искал да се противопоставя на закона Ти, защото не можех да направя това чрез сила. Станах пленник за да мога чрез някаква осакатена свобода, вършейки безнаказано непозволени неща, в мрачно подобие да подражавам на Твоето всемогъщество. Виж слугата си, избягал от своя Господар и достигнал сянката си.
Каква поквара, какъв чудовищен живот и смъртоносна бездна! Как можех да харесвам това, което не трябваше да правя, само защото ми беше забранено?
VІІ.
Как да се отплатя на Бога за това, че докато паметта ми напомня тези неща, душата ми не се ужасява? Ще Те обичам, ще Ти благодаря и ще изявявам Твоето име, защото си ми простил тези толкова големи и гнусни дела. Твоята благодат и милост е стопила греховете ми, сякаш са били от лед. На благодатта Ти се дължи и това, че не съм извършил други зли дела. Имаше ли нещо, което не бих направил, щом толкова обичах греха? Да, всичко, което признавам, ми е простено: злото, извършено от моята воля и това, което не извърших, защото ме водеше Ти. Кой е този човек, който ще посмее, претегляйки немощта си, да припише чистотата и невинността си на собствената си сила и така да Те обича по-малко? Нима той по-малко се нуждае от милостта Ти, чрез която прощаваш греховете на тези, които се обръщат към Теб? Ако някой, когото си извикал, е последвал гласа Ти и е странял от нещата, които си спомням и изповядвам, нека не ме презира, защото бях болен и бях изцелен от същия Лекар, с чиято помощ той самият е бил здрав или по-скоро е бил по-малко болен. Нека заради това Го обича също толкова, а дори и повече. Така ще види, че съм бил избавен от дълбокото унищожение на греха. Ще види и това, че чрез Него е бил предпазен от същото унищожение.
VІІІ.
Нещастен човек! Каква полза имах от тези неща, при спомена за които сега се срамувам? Особено от кражбата, която харесвах само защото беше кражба. Самата тя не е нищо и затова аз, който я обичах, бях още по-жалък. Още повече, тогава не бях способен да извърша подобно нещо сам. По това време харесвах единствено да бъда със съучастниците си, с които вършехме всичко заедно. Всъщност, обичах само кражбата или по-скоро не харесвах нищо друго, защото това че бяхме заедно, не означаваше нищо. Каква беше истината? Кой може да ми я открие освен Този, който просветлява сърцето ми и разпръсва сенките в него? Какво кара ума ми да изследва, да разисква и да вниква в истината?
Ако обичах откраднатите круши и желаех да им се наслаждавам, щях да крада сам. Ако самата кражба ме задоволяваше, нямаше да възбуждам сърбежа на желанията си чрез съучастници. Но за мен удоволствието не бе в крушите, а в самото престъпление. Участието на тези, които съгрешаваха заедно с мен, ми доставяше това удоволствие.
ІХ.
Какво всъщност усещаше моята душа? Без съмнение, от гледна точка на истината, чувствата ми бяха отвратителни и нечисти и аз бях проклет, че ги изпитвам. Какво означава това? “Кой съзнава своите прегрешения?” (Псалм 19:12) Забавлявахме се и удоволствието гъделичкаше сърцата ни когато мамехме тези, които не подозираха какво вършим, а ако научеха, не биха одобрили. Защо се наслаждавах на това, че не действах сам? Дали защото не е обичайно човек да се смее сам? Сигурно е така. Смехът понякога овладява хората когато са сами, ако видят или си представят нещо смешно. Аз обаче не правех и не бих направил това сам. Виж, Боже мой, пред Теб е яркият спомен на душата ми. Никога не откраднах сам, защото не харесвах това, което крадях, а самата кражба. О, враждебно приятелство! Ти си неразбираема измама за душата, похотлива жажда да се вреди и да се разрушава без причина, стремеж някой да претърпи загуба, без да спечелиш нещо или без да има за какво да отмъстиш. Както се казва: “Хайде да го направим!” Срамно е да бъдеш безсрамен!
Х.
Кой може да размотае тези усукани и заплетени неща? Те са нечисти, аз мразя да мисля за тях и не искам да ги виждам. Само за Теб мечтая. Ти, Който си Истинската праведност и Невинност, красив и приятен за непорочните очи и единствен източник на непресищащо задоволство. Само в Теб е вечната почивка и безметежния живот. Този, който влиза в Теб, влиза в радостта на своя Господ; няма да се страхува и ще се чувства превъзходно в Най-Превъзходния. В младостта си се бях отклонил далеч от Твоите пътища, скитах се и бях затънал дълбоко, превръщайки сам себе си в безплодна земя.