Първа глава
От името на Павел, който според Божията воля (желание) е апостол (пратеник, посланик) на Исус Христос и от нашия брат Тимотей.
До събранието (църквата) на Бога, което (която) се намира в Коринт и до всички, които принадлежат на Божия народ в цяла Ахея: Нека Бог Отец и Господ Исус Христос да ви дарят своите милост и мир. Нека отдаваме възхвала на Бога, Баща на нашия Господ Исус Христос; Баща, богат на доброта (благост), Бог, който винаги ни дава утеха и подкрепа във всяка наша скръб и отчаяние, за да можем да утешим тези, които изпадат в каквито и да са скърби с утехата, която самите ние сме получили от Него. Така както сме сполетявани от премного страдания, така получаваме и изобилна утеха чрез Христос. Ако преживяваме трудности, това се случва, за да можете вие да получите утеха и спасение; ако пък ние имаме утеха, то е, за да я имате и вие и да можете да понесете търпеливо същите страдания, на които ние сме подложени. Ето защо, надеждата ни по отношение на вас е непоклатима; знаем, че така както участвате в нашите страдания, по същия начин участвате (имате дял) и в отредената за нас утеха.
Братя, искаме да знаете какви големи беди и скърби ни сполетяха в Азия. Страданието и мъката ни бяха тежки и непоносими (непосилни) и затова дори загубихме надежда, че ще оживеем. Имахме чувството (усещане), че вече сме осъдени на смърт (че ще умрем). Това обаче се случи, за да се научим да не разчитаме на себе си, а единствено на Бога, който връща мъртвите към живот. Той ни избави от тази смърт и ще ни избавя и в бъдеще; да, такава е надеждата ни в Него – че ще продължи да ни избавя; а вие ще спомогнете за това като се молите за нас. По този начин, поради молитвите на множеството, което се моли за нас, Бог ще ни отговори с добро и мнозина ще Му благодарят за нас. Това, с което можем да се гордеем, за което свидетелства и нашата съвест е: отнасяхме се към всички в света и в частност към вас с чистосърдечие и простота, дошли от Бога, водени от Неговата милост (благодат), а не от човешката мъдрост. В писмата си не ви пишем нищо друго освен това, което четете и разбирате. Надявам се, че ще успеете да разберете съвършено и докрай това, което в момента разбирате само отчасти (не напълно): в деня на идването на Исус ще можете да се гордеете с нас както и ние с вас.
Толкова бях уверен (сигурен) в това, че първоначално имах намерение да дойда при вас, за да имате двойна полза. Наистина исках да мина първо през вас, после да отида в Македония и на връщане отново да ви видя. Тогава щяхте да ми помогнете да продължа пътя (пътуването) си към Юдея. Това, че така съм организирал своя план, означава (доказва) ли, че съм проявил лекомислие? Нима намеренията, които съм имал са били вдъхновени от чисто човешки (плътски) подбуди, така че да мога да кажа едновременно „да“ и „не“(първо да кажа „да“, а малко след това „не“)? Бог ми е свидетел, че никога не съм ви казвал едновременно „да“ и „не.“ Защото Божият Син Исус Христос, за когото аз, Сила и Тимотей ви проповядвахме, не дойде, за да казва „да“ и „не“; напротив, в Него всичко беше „да“; Той самият е „да“ - потвърждението на всички Божии обещания. Чрез Него казваме своето „Амин“, отдавайки слава на Бога. Бог сам ни утвърждава за живота заедно с вас в Христос. Той ни е избрал, Той ни е белязал с името си и е посял в изобилие в сърцата ни Святия Дух като обезпечение (залог) за благата, които пази за нас. Призовавам Бог за свидетел – нека ме убие ако лъжа – само за да ви пощадя реших да не се връщам в Коринт. Ние не се стремим да ви нареждаме в какво трябва да вярвате, защото вие стоите здраво във вярата. Само искаме да дадем своя принос за вашето щастие (радост).
II. Коринтяни, Втора глава
Затова (Така), за да не ви натъжа отново, реших да не се връщам при вас. Защото, ако ви натъжа, кой ще ме зарадва отново? Дали този, когото ще наскърбя ще може да ме да зарадва? Ето защо ви писах така. Не исках, идвайки при вас да бъда натъжен от тези, които трябваше да ме зарадват. Убеден съм в това: Когато аз съм радостен, вие всички също изпитвате радост. Писах ви със сълзи на очи, развълнуван и обезпокоен, с натежало от мъка сърце, не за да ви натъжа (наскърбя), а за да разберете и да знаете колко много ви обичам. Ако някой е дал повод за такова наскърбяване, то той не е натъжил мен, а всички вас или най-малко, за да не звучи преувеличено, поне една част от вас. Достатъчно е, че такъв човек е бил порицан и наказан от по-голямата част от вас. Ето защо сега е по-добре да му простите и да го насърчите, за да предотвратите прекаленото наскърбяване да го доведе до отчаяние. Затова ви моля, засвидетелствайте му любовта си. По тази причина ви писах – за да ви изпитам и да разбера дали винаги сте готови да се покорите на моите заповеди (заръки, наставления, напътствия, поучения). Когато прощавате на някого грешката, прощавам му и аз. И ако е имало изобщо какво да прощавам, то аз го правя заради вас пред Христос, за да не разрешим на сатана да вземе надмощие над нас; а ние познаваме добре неговите намерения. Когато дойдох в Троада, за да проповядвам добрата новина за Христос (Христовото благовестие), открих, че Господ ми дава благоприятна възможност за (да направя) това. Въпреки това бях силно разтревожен, защото не намерих нашия брат Тит. Затова се сбогувах с тях и тръгнах за Македония. Обаче слава на Бога, защото ни държи в победата на Христос, в която да се движим непрекъснато. Чрез нас Той показва (оповестява) Христос на всяко място като парфюм, чието ухание се разпространява навсякъде. Ние сме истинско Христово благоухание, принесено в жертва на Бога от Христос – както за тези, които са тръгнали по пътя на спасението, така и за тези, които се погубват (са тръгнали към гибел). За едните това е смъртоносно ухание, което води до смърт, за другите то е животворно ухание, което носи живот. Кой е способен да изпълнява тази мисия (това поръчение)? Ние не сме като мнозина други, които използват Божието слово с користни цели; напротив, точно защото сме изпратени от Бога, ние говорим откровено в Неговото присъствие, изповядвайки едно и също с Христос.
II. Коринтяни, Трета глава
Нима ние искаме отново сами да се препоръчваме? Имаме ли нужда като някои други да представяме пред вас препоръчителни писма или да искаме препоръки от вас (или да искаме вие да ни препоръчвате на някого)? Самите вие сте нашето писмо, написано в сърцата ни; писмо, което всеки може да разпознае и прочете. Да, съвсем ясно е, че вие сте писмо написано от Христос, предадено чрез нас. То не е написано с мастило, а със Святия Дух на живия Бог; издълбано и запечатано е не върху плочи от камък, а върху човешки сърца. Говорим така поради вярата, която чрез Христос имаме в Бога. Не бихме се осмелили да твърдим, че изпълняваме такава задача благодарение на нашите сили; това на което сме способни, ни е дадено от Бога. Той ни направи способни да бъдем слуги на новия завет, който не зависи от писаните закони, а от Святия Дух. Писаните закони водят до смърт, докато Духът води до (дава) живот.
Когато законът беше отпечатан буква по буква върху каменни плочи, в същия момент Божията слава избухна и засия. Лицето на Мойсей светеше с такова сияние, че евреите, заслепени, не можеха да задържат погледа си върху него; и все пак този блясък преминаваше (беше временен, преходен, краткотраен). Ако законът, от чието действие следваше смърт, се появи, придружен с такава слава, възможно ли е действието на Духа да не бъде с много по-голяма слава? Служението (дейността, работата), което води след себе си присъда (осъждение) над хората беше славно; колко по-славно е това, което носи и от което следва оправдание на хората пред Бога! Дори можем да кажем, че славата на това, което блестеше в миналото, се изтрива (изчезва) при появата на сегашната, толкова по-превъзходна слава. Така че, ако преходното (временното) беше толкова славно, колко по-славно е това, което е непреходно, вечно!
Точно защото се надяваме и очакваме тази слава, сме уверени в нейното съществуване. Ние не сме като Мойсей, който покриваше лицето си с платно, за да не допусне евреите да видят как от него изчезва преходния му блясък. Техният разсъдък беше помрачен; и до днес още техният разум е покрит със същото покривало, когато четат книгите на Стария завет. То изчезва чак когато се появи Христовата светлина. Дори и днес, всеки път, когато четат книгите на Мойсей, един воал покрива отново изцяло разсъдъка им. Казано е обаче: „Когато се обръщат към Господ, покривалото се вдига.“ Впрочем думата Господ тук означава „Духът“; а там, където е Божият Дух, там е и свободата. Всички ние с открито лице отразяваме славата на Господ и сме преобразени, за да приличаме на Него; и минаваме от една слава към по-голяма от нея слава; и това се осъществява от Господ, който е Духът.
II. Коринтяни, Четвърта глава
Бог, от доброто си сърце, по милост ни е поверил тази работа (задължение, задача, служение); затова ние не губим своята решителност. Ние се отказахме от (отхвърлихме, изоставихме) всички тайни, позорни и срамни дела; постъпваме без хитрост и измами и не подправяме (извращаваме, изопачаваме) Божието слово. Напротив, ние ясно показваме (оповестяваме) истината и така ставаме достойни за одобрение от разума (съвестта) на всеки човек пред Бога. Все пак, ако Добрата новина изглежда непонятна (неразбираема), това е така само за тези, които погиват. Те не вярват, защото сатана, богът на този свят е заслепил разсъдъка им. Така той им пречи да видят излъчваната и разпръсквана от Добрата новина светлина на Христовата слава, Който е същинския образ на Бога. Защото чрез нашата проповед ние не прогласяваме сами себе си, а известяваме Исус Христос като Господ; а що се отнася до нас твърдим, че сме ваши слуги заради Исус. Защото Бог някога е казал: „Нека светлината изгрее изсред тъмнината.“ Същият този Бог е направил и това - Неговата светлина да блести в сърцата ни, за да ни предаде светлото знание за Божията слава, която осиява лицето на Христос.
Обаче ние носим това духовно съкровище в глинени съдове (от земна пръст), за да стане ясно, че тази свръхестествена (необикновена) сила не е наша, а идва от Бога. Ние сме съсипани от умора и от всякакви страдания, но не сме смазани (унищожени); разтревожени сме, но не отчаяни; преследвани сме, но не изоставени; повалени сме на земята, но не сме унищожени. Винаги носим в телата си Христовата смърт, за да се прояви (покаже) в тях и Неговият живот. Макар че сме живи, заради Христос ние постоянно сме изложени на смърт, за да може и Неговият живот да се прояви в нашите смъртни тела. Така смъртта действа в нас, за да може животът да действа във вас.
Писанието обявява (твърди): “Повярвах, затова и говорих.“ И ние със същия Дух на надежда вярваме, затова и говорим. Знаем, че Бог, Който е възкресил от смъртта Господ Исус, ще върне и нас заедно с Него към живот и ще ни представи пред себе си. Всичко, което изтърпяваме е заради вас. По този начин Божията милост (благодат) достига до все повече и повече хора и се увеличава броят на благодарствените молитви изказани за Божия прослава (за прославяне на Бога). Затова ние никога не губим смелост. Дори когато нашето външно тяло се руши (здравето ни се влошава) малко по малко, духовното ни същество (същност, личност) всеки ден се обновява. Бедствията, на които сме подложени в този момент са леки за понасяне, ако ги сравним с много по-значимата изобилната и вечна слава, за която те ни подготвят. Защото ние не обръщаме внимание на видимото (това, което виждаме), а на това, което не се вижда. Видимото е временно, преходно, а невидимото трае вечно.
II. Коринтяни, Пета глава
Знаем, че ако бъде разрушен земният ни дом, палатката на тялото, в което живеем, Бог ни е отредил и запазил жилище на небето, дом, който не е построен от хора и ще бъде за вечността. В момента стенем, защото желанието ни е да бъдем напълно покрити от (в) нашето небесно жилище; така всъщност няма да бъдем голи, а ще бъдем облечени. Да, докато живеем в тази земна палатка, ние ще стенем като под тежък товар. Не че искаме да се освободим от земното си тяло, но желаем да се облечем с небесното тяло, за да бъде погълнато от живота това, което е смъртно (обречено на смърт). Сам Бог, който ни е определил за това, ни е дал Святия си Дух като залог (поръчителство) за благата, които е запазил за нас.
Ние оставаме винаги храбри и решителни. Знаем, че докато обитаваме това тяло, ние сме далеч от Божия Дом. Защото ходим (живеем) с вяра без да виждаме това, в което вярваме. Изпълнени сме с решителност и предпочитаме да напуснем това тяло, за да отидем да живеем при Господ. Преди всичко обаче желаем да Го радваме и да Му харесваме, независимо дали продължаваме да сме в това тяло или сме го напуснали. Защото ние всички трябва да се явим пред Христос, за да бъдем съдени от Него. Тогава всеки ще получи това, което му се полага според злото или доброто, което е вършил през земния си живот.
Ние знаем какво означава да почитаме (да се страхуваме от, да признаваме властта на) Господ и се стремим да убеждаваме хората. Бог ни познава съвършено (напълно) и се надяваме, че дълбоко в себе си вие също ме познавате. Не искаме отново сами да се препоръчваме пред вас, но искаме да имате повод да се гордеете с нас; така ще имате какво да отговорите на тези, които се хвалят с незначителни постъпки и неща, които са изразени външно, а не с това, което е в сърцата им. Ако наистина сме безумни, такива сме заради Бога; ако проявяваме обаче здрав разум, правим го заради вас. Любовта на Христос ни владее и ние сме убедени, че понеже един е умрял за всички, значи всички участват в Неговата смърт. Той е умрял за всички, за да могат тези, които живеят да живеят вече не за самите себе си, а за този, който е умрял и възкръснал за тях.
Ето защо вече не познаваме и не уважаваме никого по човешки (с плътския си ум). Дори някога да сме преценявали и зачитали Христос по плът (с човешката си мъдрост), сега вече не гледаме на Него по този начин. Веднага щом (Щом като) някой вече е едно цяло (се е присъединил към, се е съединил) с Христос, той е ново създание: старото е изчезнало, умряло; появило се е новото. Всичко това идва от Бога, Който ни е примирил чрез Исус Христос със себе си и ни е поверил тази задача (дал поръчението) да водим към примирение с Него и другите. Защото чрез Христос Той действа да примири всички човеци със себе си, без да им търси сметка за греховете им. Той ни и натовари да проповядваме това дело на (извършено за) помирение.
Така ние ставаме посланици (пратеници) на Христос; всъщност, все едно Бог отправя зов чрез нас към вас: В името на Христос ви молим настоятелно да се примирите с Бога. Христос беше безгрешен, но Бог Му прехвърли нашите грехове и Го натовари с тях, за да участваме чрез Него в спасителния план на Бога.
II. Коринтяни, Шеста глава
Тъй като сме сътрудници на (работим заедно с) Бога, ние ви умоляваме: Не пренебрегвайте милостта, която сте получили от Него. Защото Той говори така: „В момента, когато се проявяваше Моето благоволение, Аз те чух; в деня на спасението, ти се притекох на помощ.“
Ето, сега е моментът да приемете благоволението на Бога, ето това е спасителният ден.
Не трябва да разрешаваме някой да критикува нашето служение, затова не искаме никой да се възмущава и съблазнява от каквото и да е. Точно обратното, ние се стремим винаги и във всичко да се показваме като истински слуги на Бога. Понасяме изключително търпеливо страданията, скърбите и тревогите. Бяхме бити и затваряни в тъмници, караха хората да се бунтуват срещу нас (да ни нападат); смазани от умора, бивахме лишавани от сън и храна. Ние показваме, че сме слуги на Бога чрез нашата чистота и неопетненост, със знанията, търпението и добротата си, с действието на Святия Дух и нашата искрена любов, чрез проповядване на истината и благодарение на Божията сила. Нашите оръжия за отбрана и нападение се състоят в това да правим това, което е справедливо и правилно в очите на Бога. Почитат ни или ни презират; оскърбяват ни или ни уважават. Когато говорим истината, ни считат за лъжци; гледат на нас като на непознати, когато всъщност сме добре познати (ни познават добре); смятат ни за умиращи, а ние сме живи; наказват ни без обаче да ни избиват. Наскърбяват ни и въпреки това ние винаги сме радостни; бедни сме, но обогатяваме много хора; изглеждаме така, сякаш нищо нямаме; и то точно ние, които в действителност притежаваме всичко.
Скъпи приятели от Коринт, говорихме ви ясно и без колебание, отворихме широко сърцето си за вас. Не ви отказахме любовта си (обикнахме ви, привързахме се към вас), но вие затворихте вашите сърца. Обръщам се към вас като към мои деца: отговорете на нашата любов, отворете широко сърцата си! Не се поставяйте така безразсъдно под робството, в което се намират невярващите. Какво може да свързва справедливостта със злото? Как светлината може да има нещо общо с тъмнината? Как Исус би могъл да се разбира (да живее в съгласие) с дявола? Какво общо има между вярващия и невярващия? Какво споразумение може да има между Божия храм и езическите идоли? Защото ние сме храма на живия Бог, както е казал сам Бог: „Ще обитавам и ще ходя всред тях, ще бъда техен Бог и те ще бъдат Мой народ“
Ето защо: „Напуснете ги и се отделете от тях. Не докосвайте нищо нечисто, и Аз ще ви приема. Ще ви бъда Баща и вие ще бъдете мои синове и дъщери, казва Всемогъщия Господ.“
II. Коринтяни, Седма глава
Скъпи приятели, тъй като имаме тези обещания, нека се очистим от всичко, което може да омърси тялото и духа ни. И нека да се трудим, за да постигнем пълна святост, тъй като се боим от Бога.
Моля ви, отворете сърцата си за нас. Не сме сторили зло на никого; нито сме заблудили и отклонили някого от правия път, нито сме измамили някого, за да се възползваме от него. Не казвам това, за да ви съдя (осъждам, укорявам). И преди ви казах, че сте в сърцата ни и ние живеем или умираме заедно с вас. Имам голяма вяра във вас и се гордея изключително много с вас. Дадохте ми голяма смелост и ме направихте щастлив въпреки всички преживени тревоги и трудности.
Когато дойдохме в Македония за нас нямаше почивка (покой, спокойствие). Навсякъде бяхме посрещнати от (се натъкнахме на) борби и противоречия; битки отвън, страх - вътре в нас. Обаче Бог, който дава смелост на тези, които са обезкуражени ни насърчи с идването на Тит. Не само неговото присъствие ни зарадва, но и новината, която ни донесе - че вие също сте го утешили и сте му вдъхнали смелост. Когато ми каза колко много копнеете да ме видите, колко съжалявате за това, което се е случило и колко сте ми предани, аз се изпълних с радост!
Не съжалявам, че ви написах това строго (сурово) писмо, въпреки че в началото малко съжалих; защото знам, че за вас беше болезнено да го прочетете. Сега съм щастлив, че ви го изпратих, но не защото ви причиних болка, а защото болката стана причина за вашето покаяние и за промяната в начина ви на живот. Това беше скръб от Бога, тази, която Той иска за своя народ; затова ние по никакъв начин не сме ви навредили. Защото с такава скръб Бог иска да придобием опит, който ни отдалечава от греха и изходът от нея е спасение. Ние не скърбим заради такава болка. Докато земната, светската болка, при която отсъства покаяние има за последица (е последвана от) духовна смърт.
Забележете само какво предизвика във вас тази мъка от Бога! Каква искреност и ревност, какво старание да изчистите вината си, какво негодувание, каква тревога, какъв копнеж да ме видите, какво усърдие (старание), каква готовност злото да бъде наказано. Показахте, че сте направили всичко необходимо, за да вършите правилните неща. Ето защо моята цел не беше да ви пиша за това кой е извършил злото и кой е бил потърпевш от него, а за да можете да разберете сами и да видите от Божията гледна точка, до каква степен вие сте ни били верни. А ние се утешихме и бяхме изключително насърчени. Към това се прибави и удоволствието да видим колко щастлив беше Тит от начина, по който вие всички сте го приели и сте успокоили духа му. Бях му казал колко се гордея с вас и вие не ме разочаровахте. Винаги съм ви казвал истината и сега моята похвала за вас пред Тит също се оказа истина. Сега и той ви обича повече от всякога, припомняйки си начина, по който всички (как всички) сте му се покорили и сте го приели с такъв страх и дълбоко уважение. Сега съм много щастлив, защото имам пълно доверие във вас.
Превод: Юлия Борисова