Кабърчета

 

Ето видението, което Господ ми даде, когато Го помолих да ме научи да Му се доверявам.

Видях стая, по пода на която бяха разпръснати кабърчета и едно голо двегодишно дете, което ходеше по тях. Поставена бях на мястото на родителя, който трябваше да гледа как в малките крачета на детето се забиваха кабърчета и го боляха при всяка стъпка. То плачеше, пищеше, падаше и се набождаше още повече. В средата на стаята имаше безопасен път, за който някак си знаех, че съм го направила сама. Бях се търкаляла по пода, събирайки в тялото си всички игли. Пътят стигаше до врата към красива зелена градина. Слънцето светеше  през тази отворена врата и се носеше аромат на цветя. Обаче моето детенце не искаше да върви към светлината, нито идваше към мен. Стремеше се към тъмните ъгли на стаята. Беше отчайващо непослушно.

Видях детето си да седи на кабърчета, прободено и кървящо. Взех го на ръце, а то продължаваше да плаче. Извадих всички игли от тялото му и изцелих раните само с докосването на дланите си. Измих го от кръвта и го облякох. Държах го в ръцете си, докато конвулсиите от дългия плач спряха. То ми се усмихна и сърцето ми се стопли. После заспа.

Когато се събуди и тръгна да играе, сякаш някакво самоубийствено любопитство го върна върху кабърките. Бях го предупредила, бях го пратила в градината по безопасния път. Но то не ми вярваше. Отново се набоде и падна в иглите. Аз го взех на ръце, но то не ми се доверяваше, сякаш докато спи беше забравило коя съм. Риташе ме, пляскаше ме с малките си набодени ръчички и пищеше.

Как да помогна на дете, което не ми вярва? Как да го прилаская и утеша ако не ми се доверява? Пуснах го на земята до краката ми. То запълзя отново към кабърчетата. Когато първото се заби в ръката му, отново го вдигнах. Извадих всички игли и го изцелих. Чувствах, че този път ще ми повярва и ще се остави на грижите ми, но то стискаше нещо в ръката си и от юмручето му течеше кръв. Гледаше ме отчаяно и повтаряше името ми.

- Дай ми кабърчето!

То не можеше да го пусне, сякаш беше игла, достатъчно дълга да държи ръката затворена. Не, аз бих се справила дори с такава игла.

- Моля те, дай ми кабърчето!

Моето дете стоеше кротко в прегръдките ми, почти изцелено. Но клатеше глава и не искаше да ми даде кабърката, която му причиняваше толкова болка. Защото не ми се доверяваше.

 

Отдавна познавах болката от кабърчетата. Сега познах и болката от това, че детето ми не иска да го избавя от тях.

 

Лора Добрева