1 Коринтяни 1:
11 Защото някои от Хлоините домашни ми явиха за вас, братя мои, че между вас имало разпри. 12 С това искам да кажа, че всеки от вас дума: Аз съм Павлов; а аз Аполосов; а аз Кифов; а пък аз Христов. 13 Нима се е разделил Христос? Павел ли се разпна за вас? Или в Павловото име се кръстихте?
1 Коринтяни 3:
3 Понеже и досега сте плътски;защото, докато има между вас завист и разпра, не сте ли плътски, и не постъпвате ли по човешки? 4 Защото кога един казва: Аз съм Павлов, а друг: Аз съм Аполосов, не сте ли като човеци слаби? 5 Какво е, прочее, Аполос, и какво е Павел? Те са служители, чрез които повярвахте, и то както Господ е дал на всеки от тях.
2 Коринтяни 5:
16 Затова, отсега нататък ние не познаваме никого по плът; ако и да сме познали Христа по плът, пак сега вече така Го не познаваме. 17 За туй, ако е някой в Христа, той е ново създание; старото премина; ето, [всичко] стана ново. 18 А всичко е от Бога, Който ни примири със Себе Си чрез [Исуса] Христа, и даде на нас да служим за примирение.
В светлината на думите на Павел преди няколко дни мислех за това, че като ново създание в Христос не бих взела ничие име освен Христовото. Това ми напомни за един прост принцип от живота ни на земята: децата носят имената на родителите и жените носят имената на съпрузите си. Евангелието ни призовава да повярваме и да се покаем, за да се спасим. Призовани сме да направим избор със свободната си воля. Затова реших да сравня повярвалите по-скоро с жената, която си избира съпруг. Тя му се посвещава, заживява с него, сближава се с него по начин, позволен и характерен само за съпружеска двойка, и взема фамилното му име.
Вижте какво пише Павел: Наричате се „Павлов”, „Аполосов”, „Кифов”, „Христов”. В неговия ум е абсурдно Божиите деца да се делят на групи и да твърдят, че принадлежат на човек. Той ги вижда така:
2 Коринтяни 11:
1 Дано бихте потърпели малко моето безумие; да! потърпете ме, 2 защото ревнувам за вас с божествена ревност, понеже ви сгодих с един мъж, да ви представя като чиста девица на Христа. 3 Но боя се да не би, както змията измами Ева с хитростта си, да се разврати умът ви и отпадне от простотата и чистотата, която дължите на Христа.
Как може една сгодена девица да се разврати и да отпадне от простотата и чистотата, които дължи на годеника си? Простотата се изразява в това да го обича и да го чака, а чистотата – в това да не се влюбва в други мъже. А вярващите, които проповедникът на евангелието е сгодил за Христос? Те могат да се развратят като се отклонят от любовта към Спасителя и от простотата на евангелието – евангелието е просто, достъпно, в него се разкрива Божият таен план и не се говори за никакво скрито знание. За ново, скрито знание са говорили Джоузеф Смит, основателят на мормонския култ, Мохамед, бащата на исляма, Хелън Уайт, майката на адвентизма, всички магьосници-окултисти… Жан Калвин е отровил стотици хиляди с учението, че Бог не обича всички еднакво и че спасените не могат да изгубят спасението си – подкрепено не с Писанията, а с някакъв „таен Божий декрет”. Днес нови откровения разпространява Бени Хин – например това, че Адам е можел да лети, да пътува в открития космос и че „троицата” всъщност се състои от деветима. Ново, измислено откровение сигурно ще чуете и от пастора си: „Не говори срещу пастора си, понеже е Божий помазаник.”
Тези, които наричат себе си вярващи, могат да приемат имената на човеци и да описват с тях вярата си и себе си като нови създания. Могат да се нарекат Павлови, Аполосови, Кифови, методисти, калвинисти, баптисти, петдесятни, лутерани, католици, протестанти, православни, евангелски, харизматици, пост-модернисти, епископални, апостолски, арминианци, имърджънт, икуменисти. Колко от тези имена може да вземе на себе си един вярващ човек? Броят има ще покаже с колко други е блудствал, въпреки че се е сгодил за Христос. Блудстваме с водачи и идеологии, лично и групово, водени от собствената си похот и от „лидерите”, на които се покланяме.
Не искам се да се нарека с името на апостол Павел, човека, от когото съм научила най-много за Христос, защото целта му винаги е била аз да обикна Христос дълбоко, саможертвено, безрезервно, завинаги. Целта на апостола винаги е била аз да се посветя на Христос, да заживея с него и да се сближа с него по начин, позволен и характерен само за отношенията между човека и Бога. А човекът е създаден за да познава Бога и да му се покланя. Има хора и демони, които проповядват Христос като Годеник, а покриват девицата, на която проповядват, със собствения си плащ и й дават собствените си имена. Те са развратни и развращават девицата.
Христос е прекрасен като Годеник. Ще бъде още по-прекрасно когато ни стане Съпруг. Нека да бъдем от разумните девици и да запазим огъня на Павловите думи в светилниците си: „ревнувам за вас с божествена ревност, понеже ви сгодих с един мъж, да ви представя като чиста девица на Христа.” Нека следващия път, когато се представяме, да се засрамим от имената на любовниците, които сме имали откак сме повярвали, и да не ги изреждаме. Нека кажем просто, че следваме Христос.
Защото дори да нямаме никакви „доктринални“ различия, например с баптистите от дадена местна църква, ние отиваме например при петдесятните от същия град, просто защото там ни е „по-приятно“. Според нас и едните, и другите са християни. Как тогава в едните Христос ни е „по-приятен“ отколкото в другите? Нима се е разделил Христос? Или в Неговата същност има едновременно приятни и неприятни неща?
Ако пък смятаме, че имаме съществени, големи доктринални различия с първата църква относно освещаването, спасението по благодат и възможността да го загубим като отпаднем от благодатта и др., отиваме във втората църква, независимо че в повечето случаи дори не знаем със сигурност дали там живеят според това, което проповядват. Въпреки че в Божието царство, в Тялото Христово не може да има „дребни“ различия – всяко, макар и на пръв поглед дребно разделение води до укор, спор, възгордяване, почитане на плът, тоест на хора и т.н. Въпреки всичко, споменатите важни различия не ни пречат да казваме, че първата църква също е християнска. От една страна казваме, че в едната църква се проповядва „друг Исус“, от друга – че хората там са последователи на единствения, истинския Христос!? В определени случаи дори нямаме нищо против да се „обединим“ с тях за някоя „масова“ евангелизация.
Днес вече виждаме естествените плодове на такива „временни“ обединявания – възникване на „вселенски“ или икуменически църковни съюзи, в които все още се запазват деноминациите и се споменават, когато се обяснява кой е основал новото „църковно движение“.
Такова обединение е също толкова погрешно, колкото е било преди това разделението на деноминации, които, въпреки отделянето и роенето си, са претендирали, че са християнски – истински последователи на Христос.
Само с ПОКАЯНИЕ можем да се обединим отново и Църквата пак да бъде една – едно тяло, ХРИСТОВО ТЯЛО. Всичко друго е лъжа и лицемерие, целящи да заблудят невярващите както и новородените и неукрепнали вярващи, че се изгражда истинската църква на Бога!!!
Покаянието обаче няма да е достатъчно, ако не принасяме плодове достойни за покаяние: „А като видя, че мнозина от фарисеите и садукеите идеха да се кръстят от него, рече им: Рожби ехиднини! кой ви предупреди да бягате от идещия гняв? Затова, принасяйте плодове достойни за покаяние" (Матей 3:7,8).
Всички ние и всеки поотделно, независимо от деноминациите си, трябва да се покаем осъзнато и доброволно като съгрешили пред Бога и тогава, върнали се от грешните си пътища (доктрини) да се обединим съвсем естествено в живото тяло на живия Господ. Това трябва да се види и в ежедневния ни живот! Защото не е важно какво ще направим един път в седмицата (да отидем „на църква“) или един път в месеца (да посетим затворници), а какво правим всеки ден, всяка минута заедно с другите светии! Как иначе невярващите ще видят, че сме Христови (а не свои си), тоест, че се обичаме и сме едно с Бога, ако не ни виждат всеки ден как заедно, като един храним гладния, обличаме голия, посещаваме болния, развързваме вързания, сваляме веригите на окования и живеем като гости на тази земя и в този век?
Юлия Борисова и Лора Добрева
април 2010