Преди два дена слушах как човек облечен в черно расо разказва за живота си. Бил в затвора, доколкото разбрах, поради принадлежността си към православната църква, тоест мнозина ще кажат, че това всъщност е преследването, за което говори сам Господ:
„Блажени сте, когато ви намразят човеците, и когато ви отлъчват от себе си и ви похулят и отхвърлят името ви като лошо, поради Човешкия Син; възрадвайте се в оня ден и заиграйте, защото, ето, голяма е наградата ви на небесата; понеже бащите им така правеха на пророците (Лука 6:22,23).
“... защото това е благоугодно, ако някой от съзнанието за Бога претърпява оскърбления, като страда несправедливо. Защото, каква похвала, ако понасяте търпеливо, когато ви бият за престъпленията ви? Но когато вършите добро и страдате, ако понасяте търпеливо, това е угодно пред Бога. Защото и на това сте призовани; понеже и Христос пострада за вас, и ви остави пример да последвате по Неговите стъпки “ (1Петър 2:19-21).
До тук добре. Но защо ли този човек (в черно расо) каза също така, че за добро е бил в затвора, защото бил най-големия грешник (Това е вярно не само за него, но и за всеки един човек, независимо дали сме се покаяли или не) и трябвало да ИЗКУПИ многото свои грехове? Къде в Библията пише и кога Бог е казал, че можем да изкупим сами греховете си било чрез изтърпяване на присъда от светски съд или чрез вършене на „добри“ дела? Никъде!!! Дори и да лежим в затвор за наистина извършени от нас престъпления, пак не можем нищо сами да изкупим! Просто за известно време ще сме наказани и лишени от свободата си, която ако имахме, със сигурност щяхме да продължим да вършим нови и нови престъпления. Изкуплението за греховете ни идва само СЛЕД ПОКАЯНИЕ и благодарение ЕДИНСТВЕНО на Божията милост – СМЪРТТА НА ИСУС ХРИСТОС, която обаче сме осъзнали като заместваща нашата смърт и като цена за изкупването на всички грехове на всички човеци!!! Само Исус изкупва (изкупува) греховете ни и ни прощава и то само ако сме се покаяли истински – започнали сме нов живот, водени от съзнанието за Неговата жертва; преследванията както и добрите дела идват после, но не за да изкупим сами греховете си, а за да стане ясно, че имаме нов живот и принасяме дела, достойни за покаянието, което сме изповядали:
„Тогава излизаха при него Ерусалим, цяла Юдея и цялата Иорданска околност, и се кръщаваха от него в реката Иордан, като изповядваха греховете си. А като видя, че мнозина от фарисеите и садукеите идеха да се кръстят от него, рече им: Рожби ехиднини! кой ви предупреди да бягате от идещия гняв? Затова, ПРИНАСЯЙТЕ ПЛОДОВЕ ДОСТОЙНИ ЗА ПОКАЯНИЕ; и не мислете да думате: Авраам е нашият баща; защото ви казвам, че Бог може и от тия камъни да въздигне чада на Авраама. А и брадвата лежи вече при корена на дърветата; и тъй всяко дърво, което не дава добър плод, отсича се и в огъня се хвърля. Аз ви кръщавам с вода за покаяние; а Оня, Който иде след мене, е по-силен от мене, Комуто не съм достоен да поднеса обущата; Той ще ви кръсти със Светия Дух и с огън. Лопатата е в ръката Му, и Той здраво ще очисти гумното Си, и ще събере житото Си в житницата, а плявата ще изгори в неугасим огън” (Матей 3:4-12).
Другото, което отново ми направи впечатление е, че в затвора този човек е дал обет на Бога (е обещал), когато излезе на свобода, да се грижи за бедните, сираците, вдовиците. Първо, тази заповед можем да намерим на всяка страница в старозаветните Писания; следователно, за този, който твърди, че вярва в Бога, не е необходимо да дава специален обет, за това, което Бог му е заповядал. Както пише Павел: „... горко ми ако не благовествам.“ Тоест, горко ми ако не се грижа за сираците, ако не благовествам, ако не се освещавам, ако съм богат, алчен, прелюбодеец и т.н. Второ, когато човек се покае, тоест, промени начина си на живот и не иска вече да върши грехове, той символично се потапя във вода и с това веднъж за винаги „дава обет“ за всичко (вярва в сърцето си, изповядва с устата си и се спасява), което Бог е заповядал на децата си, които Го обичат. Защо да изтъкваме всяко нещо по отделно, да даваме периодически някакви обети и така постоянно да изтъкваме собствената си „личност“? Нима Бог ни е оставил на земята и ни е направил Негови посланици с някаква друга цел? Например да освещаваме (и то срещу заплащане) офиси, пътища, училища, знамена; да женим хората, да ги кръщаваме (и то не за покаяние, а за да им дадем земни имена). Сам Павел казва за какво Бог го е изпратил и за какво не:
„Защото някои от Хлоините домашни ми явиха за вас, братя мои, че между вас имало разпри. С това искам да кажа, че всеки от вас дума: Аз съм Павлов; а аз Аполосов; а аз Кифов; а пък аз Христов. Нима се е разделил Христос? Павел ли се разпна за вас? Или в ПАВЛОВОТО ИМЕ се кръстихте? Благодаря Богу, че не съм кръстил никого от вас, освен Криспа и Гаия, да не би да каже някой, че сте били кръстени в МОЕ ИМЕ. Кръстих още и Стефаниновия дом; освен тия, не помня да съм кръстил някой друг. Защото Христос НЕ МЕ Е ПРАТИЛ ДА КРЪЩАВАМ, но да ПРОПОВЯДВАМ БЛАГОВЕСТИЕТО; не с мъдри думи, да не се лиши Христовия кръст от значението си” (1 Коринтяни 1:11-17).
Този цитат, който важи с пълна сила и за същността на всички съвременни „християнски деноминации“, винаги ми припомня и един разговор с друг човек, наричащ себе си „адвентист“ (съботянин), който стана повод да говорим за това, кое е богоугодно и кое няма нужда да чакаш Бог да ти „проговори“ специално на теб, за да го вършиш, а е наредено на всички нас, християните да го правим. Споменах, че ще ходим в един дом за изоставени деца и го попитах дали не би искал да дойде с нас. Избягвайки пряк отговор, той ми отговори с въпроса: О, значи ти разрешаваш на Бог да те използва? В отговор на това очевидно богохулство, съвсем логично му отвърнах с риторичен въпрос: Защо питаш? Ти не Му ли разрешаваш?
Страшно е, когато се наричаме християни, а не само не сме опознали Бога доколкото е възможно за духовния човек дори и с помощта на Святия Дух, но не сме обърнали внимание и на това, което Той съвсем ясно е казал да вършим или да не вършим!
Хора от всички деноминации, независимо че всеки укорява „другата“ деноминация, всички вършим едни и същи грехове и „дълбоките“ и „съществени“ различия между нас са само привидни (дори и да вземем предвид само трите „основни“ „християнски деноминации“ в света – католици, протестанти и православни)!!! Нека думите на апостола са винаги пред очите ни и в мислите и разсъжденията ни; и Бог да ни е на помощ!
1 Коринтяни 9:16-19:
„НЯМАМ ПРИЧИНА ДА СЕ ХВАЛЯ, КОГАТО БЛАГОВЕСТВАМ. ВСЪЩНОСТ МИ Е НАЛОЖЕНО
ЗАДЪЛЖЕНИЕ и ГОРКО МИ АКО НЕ ПРОПОВЯДВАМ БЛАГАТА ВЕСТ. АКО САМ СИ БЯХ
ИЗБРАЛ ТАЗИ РАБОТА (ПРОФЕСИЯ), ЩЯХ ДА ИМАМ ПРАВО НА ЗАПЛАТА; НО ТЪЙ
КАТО ТЯ МИ Е ПОСТАВЕНА (ВЪЗЛОЖЕНА), АЗ САМО ИЗПЪЛНЯВАМ ДЪЛГА СИ. И
КАКВА Е НАГРАДАТА МИ? УДОВЛЕТВОРЕНИЕТО, ЧЕ ПРОПОВЯДВАМ БЕЗПЛАТНО
БЛАГАТА ВЕСТ, БЕЗ ДА СЕ ПОЛЗВАМ ОТ ПРАВАТА СИ, ПРОИЗТИЧАЩИ ОТ ПРОПОВЯДВАНЕТО НА ЕВАНГЕЛИЕТО. Свободен съм, не съм роб на никого; и
все пак направих себе си роб на всички, за да спечеля възможно най-много хора за Христос.“ (превод от съвременен френски език).
Ето същите и още малко стихове от преводите на Библията български език, които най-често четем:
“Защото в Моисеевия закон е писано: "ДА НЕ ВЪРЗВАШ УСТАТА НА ВОЛА, КОГАТО ВЪРШЕЕ". За воловете ли тук се грижи Бог, или го казва несъмнено заради нас? Да; заради нас е писано това; защото който оре, с надежда трябва да оре; и който вършее, трябва да вършее с надежда, че ще участвува в плода. Ако ние сме посели у вас духовното, голямо нещо ли е, ако пожънем от вас телесното? Ако други участвуват в това право над вас, не участвуваме ли ние повече? Обаче, ние не използувахме това право, но търпим всичко, за да не причиним някакво препятствие на Христовото благовестие. Не знаете ли, че тия, които свещенодействуват, се хранят от светилището? и че тия, които служат на олтара, вземат дял от олтара? Така и Господ е наредил, щото проповедниците на благовестието да живеят от благовестието. Но аз не съм използувал ни една от тия наредби, нито пиша това, за да се направи за мене така; защото за мене е по-добре да умра, отколкото да осуети някой моята похвала. Защото, ако проповядвам благовестието, няма с какво да се похваля; понеже нужда ми се налага; ЗАЩОТО ГОРКО МИ АКО НЕ БЛАГОВЕСТВАМ. Понеже, ако върша това доброволно, имам награда, но ако с принуждение, то само изпълнявам повереното ми настойничество: И тъй, каква е моята награда? Тая че, като проповядвам евангелието, да мога да направя благовестието безплатно, така щото да не използувам напълно моето право в благовестието” (1 Коринтяни 9:9-18).
Октомври 2012, Юлия Борисова