08.   Докога?

 

Тази сутрин от едно „религиозно” предаване по национална телевизия научих тревожния факт, че само в българската армия от всички страни членки на НАТО няма назначени свещеници. Водещият каза, че можем да се поучим от Германия и Полша, където католици, православни и протестанти са назначени на военни длъжности! Един свещеник обясни, че в духовната област епископът бил като генерала във военната. Ужас!

„…защото не господаруваме над вярата ви, но сме помощници на радостта ви; понеже колкото за вярата, вие стоите твърди.” (2 Коринтяни 1:24)

 

Докога ще си играем на Църква (тяло Христово!), която има друга глава освен Христос? Докога ще лъжем, че има други спасители и посредници, стоящи от дясно на Бог Отец, на които да се покоряваме, иначе имаме проблем с някаква абстрактна „власт”? Докога ще заблуждаваме и себе си, и другите, че Божието царство е като всички останали царства и държави по света? Навсякъде където хората се раждат по плът, не избират къде и кога да стане това. Живеят независимо дали харесват или са напълно съгласни със законите и изискванията на обществото към тях.

Да си част от Божието царство означава осъзнато и доброволно да си обикнал Бога и да искаш да Му принадлежиш. Само тогава можеш да станеш част от Неговото тяло, а не когато просто се подчиняваш на хора, които претендират, че са Негови. Затова и Божият Дух е твой помощник – да различаваш духа на антихриста и да не бъдеш измамен.

Докога ще се заблуждаваме, че да бъдеш християнин означава да бъдеш командван и да се подчиняваш на човешка власт, независимо че това, което правиш ти тежи и в много случаи противоречи на Христовата същност? Докога ще заблуждаваме себе си и другите, че е достатъчно да бъдем толкова „святи” колкото са тези, с които в момента се събираме? Тази заблуда може да е в резултат както на насилие от други хора, така и на вътрешно насилие за да им се харесаме. „Но пак мнозина и от първенците повярваха в Него; но поради фарисеите не Го изповядаха, за да не бъдат отлъчени от синагогата; защото обикнаха похвалата от човеци повече от похвалата от Бога.” (Йоан 12:42,43)

Докога ще се заблуждаваме, че в Божието царство имаме права и задължения и можем да изберем да не изпълняваме заповедите на Бога? Исус съвсем ясно казва, че имаме права и заповеди: „ Затова ме люби Отец, защото Аз давам живота Си, за да го взема пак. Никой не ми го отнема, но Аз от Себе Си го давам. Имам право да го дам и имам право пак да го взема. Тази заповед получих от Отца Си.” (Йоан 10:17,18) Истината е, че трябва да се наслажда­ваме когато упражняваме тези заповеди и права.

Християнинът наистина се наслаждава на Божиите заповеди. За него те не са тежест, задължение или работа, с която да издържа земния си живот. Изпълнението им е любимото му занимание, истинско удоволствие, смисъл на живота му и това му носи радост и свобода. Всичко друго е насилие, мъка, тежест, законничество, опит за спасение със собствени усилия, угаждане на хора. Това обаче се намира под Божието проклятие: „Така казва Господ: Проклет да бъде онзи, който се уповава на човек, който прави плътта своя мишца и чието сърце се отдалечава от Господа.” (Еремия 17:5)

Така наречените католици са вършили (и вършат) добри дела и са си купували индулгенции в името на хора, които са „по-заслужили” и „по-святи” от тях пред Бога. Така наречените православни също вършат добри дела и си купуват друг вид „индулгенции”. Те си плащат защото са кръстени на светци. Празнуват именни дни като купуват храна и питиета и канят на трапезата приятели и колеги за да величаят и себе си, тъй като носят имената на светци „със заслуги” пред Бога, които вече веднъж завинаги са възвеличени, когато са били „канонизирани” като „светци” не от Бога, а от хората. Словото изрично ни казва, че ние нямаме право да вършим това защото ставаме „съдии” вместо „изпълнители на закона”. Колко по зле за нас, когато изземваме отново функциите на Бога и вместо Него „награждаваме” хора със званието „светец” и ги „възвисяваме” над другите. Ние направо създаваме нови закони, за които Бог дори не си е помислял! „Смирявайте се пред Господа и Той ще ви възвишава” (Яков 4:10); „Свали владетели от престолите им и въздигна смирени.” (Лука 1:52)

Така наречените протестанти също се опитват чрез добри дела да се харесат на Бога и да изтъкнат заслугите си за обществата, в които живеят. Дори смятат за богоугодно участието си в управлението на градовете и държавите си чрез участие в светската политическа система. На всичко отгоре са се разделили на още по-малки деноминацийки. Във всичко това, независимо от маските, които си слагаме, намираме само разделения, вражди и намек за някакъв Христос, който може спокойно да се дели, да враждува и пак да си остава същия. На първо място винаги е поставена деноминацията и значимостта на хората, които са я започнали и чак след това името, получено преди хилядолетия – християни! Всъщност то е най-важното защото Христос е най-важния! В цялата навалица от „правоверни” ние забравяме, а и светът не вижда същественото: Бог, Сина Му Исус Христос и Святия Дух, създателите на света! На моменти дори човек се пита: за християнско вероизповедание ли става въпрос или…?

Хора, братя и сестри, нека се осъзнаем и да не разпъваме и опозоряваме отново и отново нашия Господ и Спасител Исус Христос!

 

Юлия Борисова

18 май 2008