Двадесет и първи век

 

Двадесет и първи век. 2008 година. Пътнически кораб потъва сред ледовете. Нима пътуващите за развлечение на него хора са най-грешните? Не. „Или мислите ли, че ония осемнадесет души, върху които падна Силоамската кула и ги уби, са били престъпници повече от всички човеци, които живеят в Ерусалим?” (Лука 13:4). Освен това, поради необяснимата за нас, недостижима за умовете и сърцата ни Божия милост, всички са спасени!

Между членовете на екипажа има и един български моряк. Медиите в България изливат хвалебствени слова в негова чест. Още преди да са го видели и да са разговаряли с него, го обявяват за герой, спасил много хора. Най-после човекът се завръща в България. Един възторжен журналист, горд в този случай, че също е българин, обяснява на завърналия се в родината какъв голям герой е и го пита как се е чувствал по време на корабокрушението и колко човека е спасил. Нашият сънародник, четвърти механик на потъналия кораб, съвсем смирено, но много твърдо обяснява, че не е герой, че просто си е вършел работата, а други са сваляли пътниците от палубата и са им помагали.

Възторжеността на журналиста се изпарява, от него се излъчва разочарование от скромността на „героя” и от това, че е лишен от възможността сам той да се почувства герой и да постави и себе си на пиедестал, единствено поради факта, че също е българин!

Гледайки човека, който просто си е свършил работата, си спомням за реакцията на евангелски християни от един български град, когато кметът ги обявява за секта и препоръчва да не бъдат допускани в училищата. Позовавайки се на конституцията, те са възмутени, тъй като, освен че са потъпкани гражданските им права, кметската управа е забравила колко много са направили за града през последните десетилетия! Веднага се сещам и за Божията заповед: „Също така и вие, когато извършите всичко, което ви е заповядано, казвайте: Ние сме безполезни слуги; извършихме само това, което бяхме длъжни да извършим” (Лука 17:10). Нека всеки прецени в кой от двата случая виждаме християнски характер в действие.

Двадесет и първи век. Отново 2008 година. На оживена софийска улица гори магазин за дрехи. Хората са се събрали и гледат, очаквайки пожарната. От там минава и млад мъж - женен, с две деца. През дима, който изпълва помещението, той забелязва на пода неподвижно тяло. Казва на другите, които го уговарят да не прави нищо, а да чака пожарната и влиза в магазина. Така продавачката е спасена.

По традиция, в края на годината в телевизионно предаване ни припомнят случката, като част от добрите ни дела. Питат младия мъж не си ли е спомнил, че има семейство когато е спасявал жената. Той простичко отговаря: В такъв момент не мислиш за нищо друго, освен за човека в беда. След това разказва, че често вижда жената, която работи наблизо. Тя непрестанно му благодаряла и смятала, че никога не ще може да му се отплати. Той я успокоявал, че няма защо да се притеснява и й казал, че е благодарен на Бога, защото е спасил и двамата от пожара.

Отново се сещам за Библията и думите на Павел: „Понеже когато ние бяхме още немощни, в определеното време Христос умря за нечестивите. Защото едва ли ще се намери някой да умре даже за праведен човек; (при все че е възможно да дръзне някой да умре за благия); но Бог показва Своята любов към нас в това, че когато бяхме още грешници, Христос умря за нас” (Римляни 5:6,7).

Тези думи не изискват от тялото на нашия Господ, всеки ден да умира задължително по един християнин, вършейки добро. Бог иска да живеем, разпространявайки благата вест и да вършим Неговата воля. Той иска смирено, с много любов да слугуваме на трапезата Му на тези, които погиват и са застрашени да бъдат лишени за вечността от животворното Божие присъствие. Ние сме все още на този свят за да служим единствено на Неговото удоволствие. Защото Той не благоволява в смъртта на грешника, а в спасението му. След като вече сме повярвали в това и не желаем нищо друго освен вечността в Неговите обиталища, приготвени за нас, можем ли да живеем за собствено удоволствие? В какво друго може да се състои то тук на земята? Да сме здрави, щастливи, да живеем дълги години, да събираме имане, да се забавляваме? Да не бъде! Нека събираме съкровищата си на небето!

Изтръпвам винаги, когато си спомням думите на Исус в Лука 11:31: „Южната царица ще се яви на съда с човеците от това поколение и ще ги осъди, защото дойде от краищата на земята да чуе Соломоновата мъдрост; а ето, тук има повече от Соломон.” и в Матей 11:23,24: „И ти, Капернауме, до небесата ли ще се издигнеш? Не, до ада ще слезеш! Защото, ако бяха се извършили в Содом великите дела, които се извършиха в тебе, той и до днес би останал. Но казвам ви, че в съдния ден наказанието на Содомската земя ще бъде по-леко, отколкото на тебе.”

 

Юлия Борисова

Януари 2009