Братя и сестри в Господа, осъзнайте се!!!! Бог е най-важен, а не ние. Бог е Творецът и Центърът на вселената. Ние сме създадени за Него и за Негово удоволствие. Защо е решил така не знам, но това е факт, който никога не трябва да забравяме! Той се подкрепя и от следното: Никой не е създаден и роден по собствено желание, никой не е избрал родителите си (както и децата си) и никой, след като е станал съзнателна личност, колкото и да му се е искало, не е придобил или избрал нови родители. Пък и кой ли освен Бог ще пожелае при нормални условия да му стане родител? (както е казано в Езекил 16:7,8 „... Направих те да нарастеш извънредно...И ти порасна и стана голяма...Ето, възрастта ти беше любовна възраст... Клех ти се и стъпих в завет с тебе, Казва Господ Иеова; и ти стана Моя.")
Иначе, защо ще съществува такова неистово желание у хората да имат деца от „собствената си плът и кръв“, а жените ще полагат толкова усилия да забременеят (и то още от стари времена) и само в краен случай ще се решат да осиновят „чуждо дете“ и да го обичат? Спомнете си Ана, Рахил и хилядите други жени, които страдаха, че нямат „собствени“ деца! Вижте и днешните жени, които с риск за живота си се подлагат на какви ли не „процедури“, които на всичко отгоре не са и богоугодни, а бунтовни!
Страшно е, богохулно е, когато вземаме една истина: „Защото Бог толкова възлюби света, че...“ (Йоан 3:16) и после повтаряйки я с уж „обновения“ си ум, спираме да се замисляме какво точно означава и я изопачаваме до такава степен, че поставяме себе си (човеците) в центъра на всичко! Така свеждаме Бога наистина само до един обикновен слуга, който с вълшебна пръчка изпълнява нашите желания. Защо забравяме, че всичко ни е „вменено“ (тоест подарено)? Всяка „заслуга“, всяко „право“, от което се ползваме в този и във вечния живот е право единствено на Бога, на ХРИСТОС?
Каква собствена заслуга има едно новородено бебе и какви „права“? Заслуга ли е, че се сърди и плаче, когато е гладно или недоволно от нещо? Заслуга ли е когато е непослушно и се бунтува срещу родителите си? Има ли някаква заслуга дори в моментите, когато е послушно? Не, разбира се! Защо тогава се увличаме по плътта и говорим за правата си в този свят?
Хората обичат децата си, защото любовта е заложена в човешката същност. Нима вие обичате децата си, защото те „заслужават“ или имат „право“ на това? Ако е така, никой нямаше да отглежда децата си; всички деца още с раждането си щяха да бъдат убивани или изхвърляни на полето („А при раждането ти, в деня, когато си се родила, пъпът ти не е бил отрязан...Око не те е пощадило... Езекиил 16:4,5). Ние обичаме децата си, защото Бог е любов! Защото истинската „безусловна“ любов (имам предвид любовта като природа, като същност, каквато е у Бога) просто обича! Майчината, родителската любов все още е това, което истински показва нашето подобие с Бога, независимо дали сме вярващи или не. Само че, ние като „християни“ забравяме изключително лесно и бързо, че тя не действа самостоятелно и отделно от справедливостта! Затова изопачаваме всичко истинно и се поставяме в центъра на мястото на Бога: „О, не знаеш ли, ти си специален за Бога; ти си скъпоценен; Бог има специални, различни неща за тебе!“ И така, ние хората с едно и също естество ставаме различни пред Бога! В словото си Бог казва единствено, че има хора, които са „по Неговото сърце.“ Само това и нищо друго!!! Което не Му пречи да наказва и тях (виж Давид). Имаше една приказка преди време: „Всички сме равни, ама някои са по-равни от другите!“ Същото се получава и при „изповядващите“ Христос: Всички сме специални, но някои са по-специални от другите пред Бога. Толкова специални, че излиза, че са по-специални дори от Бога! Те са по-истински учители от Него, нашето покорство трябва обезателно да минава през покорството пред тях; трябва да сме членове на „техните“ църкви и да сме първо под „тяхната“ власт! Излиза, че не ние живеем за Бога, а Той живее за нас! Не ние изпълняваме заповедите Му, а Той нашите.
Най-страшното идва тогава, когато не убиваме ПЛЪТТА, за да живеем по ДУХ! Увлечени от това, за което трябва да сме се разпънали с Христос, започваме да претендираме за нещата, за които претендира светът. Изтъкваме „заслугите“ си пред света на дявола за „облагородяването“ му; за това колко много вярващите били допринесли за материалното му благосъстояние, грамотността, хигиената, медицината. Ревем, когато днес ни преследват (силно казано) заради името Христос, позовавайки се на някакви „човешки“ права, измислени от „хуманизма“ на света, в който човек за човека е вълк ...
Братя, защо забравяме, че единственото ни „ПРАВО“ на тази земя е да дадем живота си, да живеем и да умрем за Бога („Понеже, ако живеем, за Господа живеем, и ако умираме, за Господа умираме; и тъй живеем ли, умираме ли, Господни сме“ Римляни 14:8), което след това ни дава другото „ПРАВО“ - да си го вземем обратно за вечността! А това е възможно, защото първо Той е умрял и след като сме се разпънали заедно с Него и сме умрели с Него, сме станали Негови наследници и сънаследници. Йоан 10:17,18: „Затова Ме люби Отец, защото Аз давам живота Си, за да го взема пак. НИКОЙ НЕ МИ ГО ОТНЕМА, НО АЗ ОТ СЕБЕ СИ ГО ДАВАМ. ИМАМ ПРАВО ДА ГО ДАМ, И ИМАМ ПРАВО ПАК ДА ГО ВЗЕМА. ТАЯ ЗАПОВЕД ПОЛУЧИХ ОТ ОТЦА СИ."
Нека не забравяме, че Бог ни обича! Това ни дава увереност в спасението! Знаем, че Бог не се променя, че Той е любов и затова имаме увереност в спасението си. Но още повече да не забравяме, че Той е Суверенния Справедлив Творец и само ако помним, че НЕ нашата „скъпоценност“ е важна, а НЕГОВАТА любов и справедливост, ще видим лицето Му! Всичко останало, което поставя в центъра НЕ БОЖИЕТО СПАСЕНИЕ, а „НАШЕТО“ спасение, е плътска, бесовска мъдрост, флиртуваща с дявола, света и собствената ни плът (нежелаещата ни да се освещава душа) и то ще ни заведе далеч от Бога и завинаги ще ни отдели от Него. Знаем (а остава и да повярваме), че: „... който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот" (Галатяни 6:8).
Ние не царуваме на тази земя (в този век)! Тук и сега ние сме пришълци, ние сме смирени, съкрушени, преследвани и страдащи! По това ще ни познаят. Като изпитваме себе си дали сме във вярата, по това трябва и ние да познаем себе си!
АМИН!
Юлия Борисова, април 2010 г.