Много отдавна копнея с пълна сила да изразя „ужилването“, което изпитва сърцето ми, когато мисля за отношенията между нас - хората, наричащи себе си християни, отделени от света, живеещи под закрилата (крилото) на нашия Баща (както наричаме Бога). Защото наистина е страшно това, което вършим, изповядвайки в същото време нещо толкова светло, свещено и истинно – вярата в Бога и в жертвата на Исус Христос!
Всеки път, когато виждам и чувам нови лъжеучения от „стари“, доказани лъжеучители или виждам нови за мен лъжеучители да разпространяват гнусни ереси с благ тон и привидно спокойствие, а „Христови“ ученици и последователи да ги защитават, включително като проклинат тези, които ги изобличават, сърцето ми страда все по-силно. Все си мисля, че следващия път не бих могла да издържа по-жестоко ужилване и болка, но слава на Този, Който ме подкрепя – оказва се, че издържам!!!
На кратко какво имам предвид. Искам или не искам, животът и опитът, който имам, както сред невярващите, така и сред вярващите, ме карат да сравнявам състоянието на едните със състоянието на другите. Имам възможност да правя подобни сравнения от 8 години – откакто за първи път се покаях и реших да променя живота си; не от любов към себе си, а от любов към Този, Който пръв ме обикна – Всемогъщия Бог и Творец на вселената.
Преди да се покая и да се пенсионирам, работех в голям колектив – десетки колеги. Службата ни беше такава, че изискваше изключителна взаимна заменяемост и работа като колектив, без открояване на „лидери“. Имахме практика след всяка изпълнена задача да се събираме и да правим разбор на всяко наше действие – кой къде е действал правилно, кой – неправилно; какво следва да изправим лично в себе си или във взаимодействията помежду си. Отправяхме си доста директни забележки (критики), без да желаем да си отмъщаваме или просто да се гаврим и да обиждаме някого. В интерес на истината, малцина се обиждаха и се настройваха срещу критикуващите ги; още „по-малцина“ издържаха да бъдат дълго време „обидени“ на някого!
Сравнявайки това с обстановката, в която попаднах след покаянието си, единственият извод, който все още мога да си направя с чисто сърце е: оказва се, че в „тялото“ Христово, сред покаялите се, е пълно с най-обидените на този свят хора, с най-непростителните, най-лицемерните, най-враждуващите помежду си, най-чувствителните (обидчивите) към истинско изобличение или наказание от Бога! Как да приложим следващите думи от словото: „Нека ме удари праведният; това ще ми бъде благост; И нека ме изобличава; това ще бъде миро на главата ми; Главата ми нека се не откаже от него“ (Псалм 141:5) и да се приготвим да бъдем църквата, за която е казано: „както и Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я е очистил с водно умиване чрез словото, за да я представи на Себе Си църква славна, без петно, или бръчка, или друго такова нещо, но да бъде света и непорочна“? (Ефесяни 5:25-27); нали за нея Павел пише: „понеже ви сгодих с един мъж, да ви представя като чиста девица на Христа“ (2 Коринтяни 11:2б); казва още, че няма да спрат „родилните му болки“: „...докле се изобрази Христос във вас” (Галатяни 4:19б).
И като си представя само, че в първия случай ви говоря за хора от така наречените „репресивни служби“ - МВР, ДС, БНА и други подобни, а във втория – за тези, които претендират, че са се разпънали заедно с Христос на кръста и вече Той живее в тях!!!
Кои лежат в ЛУКАВИЯ и кои живеят в ДУХА? Не са ли първите по-богоугодни от вторите, за които Господ най-често казва, че са „синагога на Сатана“, че „техен баща е дявола“?
„И ти, Капернауме, до небесата ли ще се издигнеш? до ада ще слезеш! защото, ако бяха се извършили в Содом великите дела, които се извършиха в тебе, той би и до днес останал. Но казвам ви, че в съдния ден наказанието на содомската земя ще бъде по-леко отколкото на тебе.“ (Матей 11:23,24)
Сякаш е настъпило пълно объркване под небесата!
Спомням си и един разговор с колега, с когото не бяхме работили близо в ежедневието. Случи се така, че започнахме да работим по-близо чак 6-7 години след като бях постъпила на работа. Един ден той ми призна, че преди да ме опознае, имал много лошо мнение за мене и ми се извини. А аз дори не знаех за това; или не беше споделил с никого, или тези, които знаеха отношението му към мен, не бяха сметнали за необходимо да ми кажат. Най-интересното в случая беше, че колегата говореше съвсем спокойно, без гузна съвест, без лицемерие или страх, че мога да се обидя. Почувствах се изключително добре, усмихнах се щастливо и му благодарих. Разбира се, тогава не знаех, че първо, а може би и единствено трябваше да благодаря на Бога! Повече не се върнахме към тази тема и продължихме да работим в мир и уважение. Нямаше заучени, лицемерни фрази от рода на: „Сестро, ако съм те обидил (а) случайно или си се почувствала обидена от мен, прости ми“; или: „Сестро, ти май си много огорчена, затова не идваш на църква.“
Братя и сестри, нека да се осъзнаем, защото словото казва: „ Който върши неправда, нека върши и за напред неправда; и който е нечист, нека бъде и за напред нечист; и праведният нека върши и за напред правда, и светият нека бъде и за напред свет... Блажени, които изперат дрехите си, за да имат право да дойдат при дървото на живота, и да влязат през портите на града“(Откровение 22:11,14).
Май 2012, силно ужилена и болна от мъка по Божия народ, който е заживял в заблуда, лъжа, обида и лицемерие - Юлия Борисова