Грехопадение.

Защо Бог използва думата „падане”

когато ни говори за греха?

 

Когато се спънем или подхлъзнем, това е защото не сме внимавали. Умът ни е бил зает с нещо друго, а не с мисълта за опазване на здравето, живота и ходенето в правите пътеки. „Не любете света, нито каквото е на света. Ако люби някой света, любовта на Отец не е в него. Защото нищо, което е в света – страстта на плътта, пожеланието на очите и тщеславието на живота, не е от Отец, но е от света; и светът преминава, и всичко, към което той има похот;” (1 Йоан 2:15-17а)

Когато започнем да падаме, вече сме изгубили изцяло самоконтрол – контрол над вниманието си, контрол над координацията на движенията си, над частите на тялото си. „Обещават им свобода, а те сами са роби на разврата; защото от каквото е победен някой, на това и роб става” (2 Петър 2:19; Римляни 6:16; Галатяни 5:1). Центърът на тежестта ни се е изместил и ние вече не сме могли да стоим изправени и да вървим. „Понеже копнежът на плътта значи смърт; а копнежът на Духа значи живот и мир” (Римляни 8:6); „Защото, който сее за плътта си, от плътта ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот” (Галатяни 6:8). Връзката между тялото и мозъка ни (Главата), който трябва да поддържа вниманието, здравето и живота ни в нормално състояние, се е скъсала. „...а не държи главата – Христос, от Когото цялото тяло, поддържано и свързано чрез ставите и жилите си, расте с нарастване, дадено от Бога” (Колосяни 2:19); „А вие сте Христово тяло и поотделно части от Него” (1 Коринтяни 13:27; вж. Ефесяни 4:16).

Неизменно следва падане. В повечето случаи идваме на себе си веднага. Много често обаче изпадаме в кома („но онази, която живее сладострастно, жива е умряла” 1 Тимотей 5:6) или получаваме амнезия. „Бъдете обаче изпълнители на словото, а не само слушатели, да лъжете себе си. Защото, ако някой бъде слушател на словото, а не изпълнител, той прилича на човек, който гледа естественото си лице в огледалото: оглежда се, отива си и завчас забравя какъв е бил. Но който вникне в съвършения закон, закона на свободата, и постоянства, той, като не е забравлив слушател, но деятелен изпълнител, ще бъде блажен в дейността си” (Яков 2:22-25); „Може ли девица да забрави украшението си или невяста – накита си? Но Моят народ Ме е забравял безбройни дни” (Еремия 2:32).

Когато падането вече е факт, според състоянието в което се намираме, веднага или след известно време, е възможно да започнем да си задаваме въпроси. Защо паднах, кой е виновен; ако съм аз, защо не внимавах? „Защото Бог ни е дал дух не на страх, а на сила, любов и себевладение” (2 Тимотей 1:7).

В такива случаи, първо се сещаме да обвиним леда, динената кора или неравните тротоари. „И човекът рече: Жената, която си ми дал за спътница, тя ми даде от дървото и ядох…А жената каза: Змията ме подмами и ядох” (Битие 3:12,13). Не това е проблемът обаче. Тях може да ги има, може и да ги няма. Можем да паднем и на равното, без да има лед или динена кора на пътя ни. Най-важното, което никога не трябва да ни липсва, е ВНИМАНИЕТО. „Бдете и молете се, да не паднете в изкушение; духът е бодър, а тялото немощно” (Марк 14:38); „Защото всички ние в много неща грешим; а който не греши в говорене, той е съвършен мъж, способен да обуздае и цялото тяло” (Яков 3:2). Без него, дори всичко друго да е наред, ледът и препятствията всъщност остават вътре в нас. „Никой, който се изкушава да не казва: Бог ме изкушава; защото Бог не се изкушава от зло и Той никого не изкушава. А който се изкушава, се завлича и подлъгва от собствената си страст; и тогава страстта зачева и ражда грях, а грехът като се развие напълно, ражда смърт” (Яков 1:13-15). Често, след като премине объркването и започнем да мислим нормално, си даваме сметка, че сме бързали за някъде, били сме разтревожени, ядосани и обидени на някого… „И тъй, чуйте какво значи притчата за сеяча: При всеки, който чува словото на царството и не го разбира, идва лукавият и грабва посятото в сърцето му; той е посяното край пътя. А посяното на канаристите места е онзи, който чува словото и веднага с радост го приема; корен обаче няма в себе си, но е привременен; и когато настане напаст или гонение поради словото, начаса отпада. А посяното между тръните е онзи, който чува словото; но светските грижи и примамката на богатството заглушават словото и той остава безплоден” (Матей 13:18-22).

А какво означава всичко това? Означава, че в сърцата и делата ни е отсъствала вярата, която сме изповядали с уста. Така собствените ни страсти са ни подлъгали (Яков 1:13-15) неимоверно силно, не само за да заченем грях, но и той да порасне както човешкият зародиш расте девет месеца в утробата и накрая да се роди „съвършен” - като здраво и съвършено бебе – напълно оформен, утвърден; после, на свой ред, това бебе (грехът) е станало „закоравен” възрастен човек, чийто край – смъртта – е неизбежен. („И Господ заповяда на човека: …но от дървото за познаване на доброто и злото да не ядеш; защото в деня, когато ядеш от него, ще умреш” (Битие 2:16а, 17)). Това означава, че не сме се „разпънали с Христос” (Галатяни 2:30) и не „допълваме в себе си Неговите страдания” (Колосяни 1:24; 2 Тимотей 2:3); че „потъпкваме кръвта на завета” (Евреи 10:29) и не „изработваме с трепет спасението си” (Филипяни 2:12); че не сме се подвизавали в „доброто войнстване” (2 Тимотей 4:7) и не сме „опазили вярата” (2 Тимотей 4:7).

Скъпи братя, нека докато още не е станало късно, да се издигнем от падението си, да излезем от комата и амнезията, за да успеем да видим един ден Божието лице и да не страдаме през цялата вечност от съзнанието, че сме огорчили Бога!

 

Юлия Борисова

Януари, 2009