"И някой си началник Го попита, казвайки: Благи Учителю, какво да сторя, за да наследя вечен живот? А Исус му рече: Защо Ме наричаш благ? Никой не е благ, освен един Бог. Знаеш заповедите: „Не прелюбодействай“; „Не убивай“; „Не кради“; „Не лъжесвидетелствай“; „Почитай баща си и майка си“; А той каза: Всичко това съм опазил от младостта си. Исус, като го чу, рече му: Едно още ти не достига. Продай все що имаш и раздай на сиромасите и ще имаш съкровище на небето; дойди и Ме следвай! Но той, като чу това, наскърби се много, защото беше твърде богат. И Исус като го видя, каза: Колко мъчно ще влязат в Божието царство ония, които имат богатство!" (Лука 18:18-24).
Какво богато съдържание само в няколко реда!
Какво можем да видим още с първото изречение?
Човекът, който пита, знае, че има вечен живот и че той се „наследява.“ Става ясно обаче, че има някакви условия, за да го наследим; иначе той просто нямаше да зададе въпроса.
Нарича Учителя „благ.“ Значи е наясно, че има зло и добро, че има някой, който е добър (благ) и някой, който не е добър, тоест е зъл.
От отговора на Исус пък ни става безусловно ясно кой е добър и кой зъл – никой освен Бог не е благ, което автоматично означава, че всички хора са зли: „Наистина няма праведен човек на земята, Който да струва добро и да не греши.“; „Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога“ (Еклесиаст 7:20; Римляни 3:23). Освен това, от въпроса, който Исус задава в отговор на въпроса на този „някой си началник“ и от пояснението, което сам дава („Защо Ме наричаш благ? Никой не е благ, освен един Бог.“), следва всички да се замислим в истинския Бог ли вярваме. Някой, който казва на друг човек: Ти си „добър“, или не е наясно с човешката паднала природа и не осъзнава напълно същността на Бога, или изцяло разбира с какъв човек разговаря, а именно – с Месията, сам Той Бог, който е едновременно Човешкия и Божия Син.
Човекът, дошъл при Исус явно сам осъзнава, че нещо не му достига за вечния живот. В противен случай не би дошъл да пита някого за това, и то точно Исус (а не някой друг – законник, свещеник, книжник). Дори можем да предположим с голяма сигурност, че знае какво не му достига. Но тъй като не е способен в този момент да възлюби „... Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум” (Матей 22:37,38), той може би тайно се надява, че Исус ще му каже нещо, което и той иска – че всичко е наред, че няма нужда от друго: например да се разделя с нещо, с което и той не е готов и съгласен да се раздели. Не случайно Исус не започва с „голямата и първа заповед“ („Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум”). Той дори не я цитира, когато изрежда другите заповеди от закона на Мойсей. Исус оставя на нас сами да се замислим дали делата ни са дела на любов и вяра или просто следват и изпълняват правила, които до някаква степен успокояват съвестта ни.
Човекът си отиде много наскърбен, защото имаше много имот и знаеше,че не иска да се раздели с него. Той явно осъзна, че не обича изцяло и най-много Бога. Иначе нямаше да е наскърбен заради това, че ако изпълни казаното от Исус, ще загуби много имоти; щеше да е наскърбен, че е грешник и че не е близо до Бога: „Господ е близо при ония, които са със съкрушено сърце, И СПАСЯВА ония, които са с разкаян дух.“ (Псалм 34:18); „Жертви на Бога са дух съкрушен; Сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш." (Псалм 51:17).
А кой би могъл да обича Бога без „... дух съкрушен; сърце съкрушено и разкаяно...?“
Кой иска да се откаже от материалните си съкровища на земята, колкото и нищожни да изглеждат те в сравнение с тези на други хора? Кой иска да се откаже от това, да бъде център на света? Кой иска да се откаже от егоизма, завистта, гордостта и злото, които владеят сърцето му и да постави живота на другите пред своя? Или, най-кратко казано – кой иска старият човек в него да умре, старият мях, който е той, да се пръсне и Исус да изгради на негово място нов мях, в който Исус и Отец да направят свое обиталище?
Логичният отговор е: всеки, който изповядва Христос, който се нарича християнин, последовател на Исус и т.н. Нека да си помислим добре това ли искаме, това ли ще направим с Божията милост или по-скоро камила ще мине през иглени уши? Ще разчитаме ли на човешка мишца, ще разчитаме ли на Христос само за този живот или най-вече за вечния?
„...и ако Христос не е бил възкресен, суетна е вашата вяра, вие сте още в греховете си. Тогава и тия, които са починали в Христа, са погинали. Ако само в тоя живот се надяваме на Христа, то от всичките човеци ние сме най-много за съжаление. Но сега Христос е бил възкресен, първият плод на починалите.“ (1 Коринтяни 15:17-20).
Защото благата вест засяга предимно вечния живот. Защото този, сегашният (материален) живот, бихме го живели (както го живеят невярващите) и без Исус да се въплъщава, да проповядва, да умира, да възкръсва и да побеждава смъртта! Светът така или иначе стана чрез Него: „В Него имаме изкуплението си, прощението на греховете; в Него, Който е образ на невидимия Бог, първороден преди всяко създание; понеже чрез Него бе СЪЗДАДЕНО всичко, което е на небесата и на земята, видимото и невидимото, било престоли или господства, било началства или власти, всичко чрез НЕГО бе създадено;“ (Колосяни 1:14-16).
Преди няколко години, четейки Евангелията, бях много радостна, когато разбирах, че няма по-щастливи хора от учениците на Христос, които всеки ден общуваха с Него. Поне за мене (и преди, и след новорождението ми) нямаше по-хубаво нещо от това, когато обичаш, общуваш и живееш с хора, тези хора да бъдат добронамерени, не лицемерни. Исках да бъда спокойна, да живея в мир с всички, да се доверявам без да очаквам нож в гърба, измама, подигравка и т.н.; както разбира се и аз да се отнасям по същия начин към хората. Затова в такива моменти ми се искаше и аз да съм била сред учениците Му - всеки ден да вървя плътно до Исус и да чувам гласа Му; да бъда сигурна, че нищо няма да ми попречи да се радвам на присъствието Му, да Го разбирам и следвам. Просто наистина да бъда част от Него.
Сега обаче Исус успя да ме убеди, че съм дори по-благословена от първите ученици, които живяха с Него докато беше в плът. „Тогава каза на Тома: Дай си пръста тука и виж ръцете Ми, и дай ръката си и тури я в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ. Тома в отговор Му рече: Господ мой и Бог мой! Исус му казва: Понеже Ме видя, [Томо], ти повярва, БЛАЖЕНИ ОНИЯ, КОИТО, БЕЗ ДА ВИДЯТ, СА ПОВЯРВАЛИ“ (Йоан 20:27-29).
Вече знам, че имам благодат върху благодат: Не да вървя до Него, а сам Той да живее в мене: „Съразпнах се с Христа, и сега вече, не аз живея, но Христос живее в мене; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене.“ (Галатяни 2:20).
Не да Го познавам по плът, а Неговият Свят Дух, Който живее в Него, да живее и в мене – всъщност да сме едно цяло. „... и че Той умря за всички, за да не живеят вече живите за себе си, но за Този, Който за тях е умрял и възкръснал. Затова, отсега нататък ние не познаваме никого по плът; ако и да сме познали ХРИСТОС ПО ПЛЪТ, пак сега вече ТАКА ГО НЕ ПОЗНАВАМЕ.“ (2 Коринтяни 5:15,16).
Не се страхувайте, че нямате „приятели!“ Не се страхувайте, че сте „сами“, че не сте заобиколени с хора (най-често наречени братя и сестри), не се окайвайте; никой истински Божи син и Христов брат не е сам, защото Бог живее в него! Ако пребъдвате в Христос, вие навсякъде сте с Него и нямате нужда от човешка мишца. Особено ако хората, с които сте заобиколени, не са на същия Дух с вас – тоест, Божия Свят Дух.
Юлия Борисова, август 2011 година