68.   Ако си Божие обиталище…

 

 

Баща на сирачетата и защитник на вдовиците е Бог в Своето обиталище. (Псалм 68:5)

 

Поклонението, което Бог приема за чисто и непорочно, се изразява в това да се грижиш за сираци и вдовици, когато са в нужда, и да останеш неосквернен от светското влияние. (Яков 1:27)

 

Който не е с мен, е против мен и който не събира заедно с мен, разпилява.

(Матей 12:30)

 

Матей 25:

41. После той ще каже на тези от лявата му страна: «Махнете се от мен, вие, прокълнати, и вървете във вечния огън, приготвен за дявола и неговите ангели! 42. Идете си, защото бях гладен, но не ме нахранихте. Бях жаден, но не ми дадохте да пия. 43. Бях странник, но не ме поканихте в дома си. Нямах дрехи, но не ме облякохте. Бях болен и в затвор, но не се погрижихте за мен.» 44. Тогава тези хора ще отвърнат: «Господи, кога те видяхме гладен или жаден? Кога те видяхме странник? И кога те видяхме без дрехи, болен или в затвор? Кога видяхме всичко това и не ти помогнахме?»

45. А царят ще им отговори: «Истина ви казвам: когато сте отказали да помогнете на един от тези най-маловажни мои братя, на мен не сте помогнали.» 46. И тогава тези хора ще отидат във вечно наказание, а праведните – във вечен живот.

 

 

Децата в домовете за сираци са истински човешки същества. Не са герои от новините. Не са възможност да се разстроим за няколко минути преди сериала, за да си припомним колко сме силни в съчувствието и възмущението. Сред грижите по собствените ни деца, по собствения ни брак, по собственото ни служение, по собствения ни стомах, Божията работа остава несвършена. Не че Бог не може да си я свърши, но ако сме му деца, е естествено ние да се заемем. За това сме призовани и тази работа трябва да е наша радост и храна (Йоан 4:32). Тази несвършена работа остава да виси застрашително над нас. Виси като огромен чук, приготвен за наказание над мързеливите, депресирани, егоистични “християни” (вж. пасажа от Матей горе).

Тези деца са истински. Също като теб като малък се чудят от къде идват бебетата. Също като теб на 14 се чудят какъв е смисълът на живота. Имат нужда от прегръдка, от плесница, от много, много разговори, имат нужда да научат какво е таралеж, какво е слон, колко е пет по пет. Имат нужда да разберат и усетят любовта на Бащата на сирачетата към себе си. Не се заблуждавай, няма да я получат свръхестествено, както си седят във вмирисания дом и се бият един друг. Бог е постановил семейството като единственото място за отглеждане на деца.

И със сигурност няма да разберат Божията любов когато някоя група от местна църква отчете дейност по празниците. Преживяли са достатъчно великденски и рождественски празници (защото само тогава се ходи при тях) и знаят, че Исус Христос е Божи Син, закован “ей така” за кръста, умрял за греховете ни. Ще ти го кажат, но тези думи не означават нищо за тях. Ето, поредният Великден. Ще чуят послание, което им обещава, че ако излязат напред и повторят молитвата, ще са спасени. Така Исус ще се грижи за тях, ще ги пази, ще ги изцелява и ще им носи пари и жени. Не се шегувам. Такова евангелие чуват сираците в България от отчитащите дейност “благовестители”. И съвестта на тези хора е чиста. Само че час по-късно се оказва, че Исус не ги пази, защото чичкото е блудствал с Мери. Оказва се, че Исус не се грижи за тях, защото окото на Страхил пак е насинено.

Тези деца разпознават хората, които искат да се грижат за тях. Разпознават и тези, които идват веднъж и повече не се връщат, уплашени, отвратени от видяното и закоравени. Рано или късно разбират, че едно семейство може да ги обича и да ги кани по празниците за няколко месеца, но после ги изоставя без да му мигне окото. Държавата ги е направила затворници, а мъчителите им са тези, които постоянно ги изоставят. “Обичам те.”, казваш му. Водиш го на кино, на църква, на ресторант, на плаж. После забравяш колко го обичаш и изчезваш. Това се случва по няколко пъти в годината на почти всяко дете. Не са ли тези домове затвори с изключително тежък режим? И кой съд е обявил тези деца за виновни в жестоко престъпление, та да бъдат мъчени така?

Те са толкова виновни, колкото и ние и нашите деца. Разликата е, че Бог на нас е дал домове, родители, живот, вечен живот, а на тях – не. Защо е решил така? За да идем при тях и да бъдем щастливи като им служим както Бог е служил на нас и както служим на децата си. За да им дадем малкото време, сила, любов, които имаме и да изработим спасението си. После може да се окаже, че имаме много повече време, отколкото сме мислили. Може да се окаже, че за да ги изведем за малко от дома не трябват толкова пари, колкото сме си мислили. Може да се окаже, че децата и жените ни се радват да бъдат с тези сираци, така че вече не се налага да подреждаме приоритетите си: 1. Бог; 2. Семейство; 3. Служение… Може депресията да се вдигне и грехът да стане по-отвратителен от преди. Но няма да разберем, докато не започнем да служим.

 

Лора Добрева

Май 2008